Сто години (без пет дни) след похода на Бенито Мусолини срещу Рим, в резултат на която бащите на фашизма взеха властта, правителството на Италия за първи път беше оглавено от жена – Джорджа Мелони. В навечерието на това също историческо събитие тя обеща, че Италия “никога няма да стане слабото звено на Запада”.
„Италианското правителство ще подкрепи линията на НАТО и западния съюз, или изобщо няма да има такива“, тросна се Синьорина, чиято партия е наричана в европейските медии „постфашистка“, „популистка“ и „подозрителна“ на единството по време на украинската криза. Мелони разсейва тези подозрения: “Не се страхувайте, аз съм своя”.
Подобен случай тази седмица имаше в град Стокхолм, където правителството на лява жена беше заменено от правителството на десен мъж. При встъпването си в длъжност новият министър-председател Улф Кристерсон каза: „Искаме повече. Можем да направим още повече, за да подкрепим Украйна“.
Предшествениците на Мелони и Кристерсон загубиха изборите, тъй като населението се поддаде на желанието за промяна. Там не харесват рекордната инфлация, не харесват недостига на енергия, не харесват падащите доходи, не харесват студа в домовете си. Има много какво да не харесват и дори шведите гласуваха против правителството на Магдалена Андерсон, а тя имаше високи рейтинги на подкрепа и беше смятана за един от най-популярните лидери в ЕС.
Една от основните причини за икономическите бури е конфронтацията с Русия, която никой на Запад не отрича, предлагайки разходите да се третират като „данък демокрацията“. Но европейците не могат да спрат тази конфронтация, като сменят властта на избори. Външната политика, включително въпросите на войната, мира и членството в НАТО, не се покрива от пряката демокрация.
Когато Черна гора се присъедини към НАТО, социологическите проучвания показаха стабилно предимство на противниците на Алианса – онези, които бомбардираха през 1999 г., включително Черна гора. Това не промени нищо.
Да, Черна гора е неуспешен пример за западна демокрация, тъй като президентът Мило Джуканович е на власт от 1989 г., само позициите и покровителите му се сменят (отначало той беше сред най-близките съратници на Милошевич). Но можете да вземете някой от първите редове на световните “рейтинги на демокрацията”, например Исландия, чийто парламент – Алтинг – се счита за най-старият постоянно функциониращ парламент в света и се появява половин век преди кръщението на Русия.
Най-известната протестна акция в историята на Исландия е опитът за щурм на Алтинга от широките народни маси заради решението на властите да се присъединят към НАТО през 1949 г. Това също не промени нищо.
Не е вярно, че няма връщане назад: членството във военните структури на блока беше спряно от Гърция за шест години, от Франция за 43 години. Но нито влизането, нито излизането, нито връщането е волята на народа или въпрос на избори: елитът реши – елитът направи.
А братята българи си остават най-показателният пример за руснака. Точно тези, които Европейската комисия определи като най-проруски настроените хора в ЕС. Те живеят в България, чието правителство воюва срещу нас в двете световни войни и стана наш противник („неприятелска държава“) по време на Втората студена война.
Разбира се, външната политика на страните от западния свят, както и границите на този свят до голяма степен се определят от американците. Имам предвид хората с американски паспорт, но не и американския народ. За него смяната на външната политика на избори също е недостъпен вариант, особено що се отнася до Русия.
Ще броим от момента на установяване на дипломатически отношения между САЩ и СССР. Това предложение е направено от Рузвелт още преди изборите през 1932 г., на които той изпревари президента Хувър с 42 щата срещу шест. Но Хувър се смята за един от най-лошите лидери в историята на страната като президент на Голямата депресия, така че въпросът за отношенията с Москва тогава беше, меко казано, треторазреден.
Тогава тези отношения бяха доста добри до подписването на пакта Молотов-Рибентроп. И когато поради добре известни обстоятелства той престана да действа, Рузвелт обяви решителната си подкрепа за СССР. До смъртта си той вярваше в необходимостта от поддържане на съюз с Москва и неговото обкръжение също вярваше в това – съпругата му Елинор, държавният секретар Хъл, министърът на вътрешните работи Айкс, вицепрезидентът Уолъс.
Последният дори беше прекалено „червен“, твърде русофил. Бил е в духовна връзка с Рьорих, на когото е адресирал писма – „скъпи гуру”. Това се разбира в опозицията, така че преди четвъртия мандат е заменен със случайна част от екипа на Рузвелт – с Хари Труман, когото президентът вижда очи в очи само няколко пъти в живота си. Но след смъртта на Рузвелт Труман е този, който оглавява държавата, започвайки Студената война със СССР, въз основа на собствените си убеждения.
По някаква причина се смята, че Чърчил започва с речта си във Фултън през 1946 г. Но Труман е този, който вика Чърчил във Фултън, той прочита речта му, одобри я, представи я, а провинциалният Фултън се намира недалеч от малката родина на президента, в щата Мисури.
Между другото, Чърчил губи изборите година по-рано, въпреки всичките си заслуги. Британският министър-председател Клемент Атли, членът на лейбъристката партия, е вторият човек във военния кабинет на страната, който се застъпва за укрепване на отношенията със СССР. И това също не промени нищо.
Разведряването в отношенията с Москва се извършва от Никсън – старото куче на Студената война, антикомунист, в образа на „ястреб“. Това беше продължен от Форд, единственият в Белия дом, за когото американците никога не са гласували нито като президент, нито като вицепрезидент. Следващият републикански кандидат, Рейгън, отиде на изборите като кръстоносец срещу съветските атеисти (известната реч за “империята на злото” беше насочена срещу атеизма на СССР), но ставайки държавен глава, той помири воюващите системи заедно с Горбачов, който никога не е преставал да бъде атеист.
Преди Рейгън американците избраха Картър, „миротвореца в Белия дом“, който отначало наистина целуна Брежнев, а след това бойкотира олимпиадата в Москва, въоръжи муджахидините в Афганистан и обяви за своя доктрина защитата на националните интереси на САЩ в Персийския залив. с всякакви мерки, включително военни.
Тогава не се стигна до война, но почти всички случаи, когато се изправяхме един срещу друг с оръжия и рискувахме да започнем Трета световна война, се случваше при демократи -„миротворци“: в Берлин при Труман и Кенеди, на Карибите също при Кенеди, близо до Слатина в Косово при “Приятеля Бил”, в Сирия при Обама. Мнението на хората се взема предвид, когато съвпада с мнението на властите в конкретна ситуация. Или изобщо не се брои.
Няма нужда да се обезценява западният модел на демокрация – неговите акции вече са се обезценили толкова много в Русия през последните десет години, а сега, така да се каже, под санкции. Говорим за малкото, което обединява целия свят – италианци, шведи, гърци, британци, руснаци, украинци, китайци, японци, евреи, араби, перси. Никой няма такава възможност като избор на външна политика.
Има едно добре известно изключение за всички, записано в Устава на ООН – правото на самоопределение. Но това не е въпрос на външна политика, а на нещо много повече и в резултат външната политика или се придобива от нулата, или се отменя – правото да я провежда се прехвърля на новата метрополия.
Могат да се намерят и други примери. Така първото демократично избрано правителство в Иран, кабинетът на Мосадек, отстъпи пред народа, напусна съюза с англосаксонците и национализира природните богатства. Англосаксонските разузнавателни служби свалиха Мосадек, но англосаксонските народи също не гласуваха за това, както не избраха война в Югославия, Ирак, Сирия и т.н.
Това не е грешка, а установеният ред на нещата, в който дипломацията и политиката за сигурност стават част от специалисти. В техния случай много се решава от случайни обстоятелства, бързина на реакция, лични качества на преговарящите. Полето за маневриране там е много ограничено, а съпътстващата класифицирана информация по начало не може да бъде обект на обществено обсъждане.
Външната политика винаги е по-голяма и по-сложна, отколкото изглежда отвън. Разочарованието на много романтици, които взеха властта с намерението да променят всичко, може да се сведе до извинението „Аз самият исках другояче, но не става така“.
За избирателя това работи по такъв начин, че той дава на лидера мандат за почти всяко действие в отношенията с местния свят, ограничено само от парламентарни механизми (ако има такива). Експериментите в тази област досега са неуспешни, включително прочутия Брекзит.
Сегашната буря в британската икономика е най-лошата след войната, но се дължи само отчасти на конфликта с Русия и прибързаните реформи на Лиз Тръс. Много са последствията от напускането на ЕС, което протече по тежък сценарий поради факта, че никой не се готвеше за него. Референдумът беше необходим на британските власти за друго – за да затворят въпроса за самата възможност за излизане от ЕС. Те поеха риск – и загубиха. Избирателят не можа да изчисли всички последствия. Властите също не ги изчисляваха, но се страхуваха да го признаят.
Във всички останали случаи не е обичайно да се признава, че хората не влияят пряко върху външната политика на собствената си страна. Това изглежда самоиронично и поставя под съмнение правосубектността на човечеството.
Много по-лошо е, когато трябва да си представят реалността, както правят сега в Германия, казвайки, че в нашия високотехнологичен век можете да замените газа, петрола и ядрена енергия с пресовани дървени стърготини.
Поуката, който може да се извлече от това, не е, че нациите са добри, а правителствата са лоши. Навсякъде има собствена атмосфера, но е безполезно да се надяваме, че изборите в Швеция, Италия, Франция, Германия, Великобритания и където и да е до Украйна и Съединените щати могат да променят хода на Втората студена война.
Тя ще бъде променена от нови икономически бури, “черни лебеди”, положението при въоръжените сили на място и лидери, които са готови да поемат отговорност. „Мнението на мнозинството“, за което се представят истериците в „Туитър“, няма да го промени.
Вярно е, че ако мнението на мнозинството изобщо не се вземе предвид и ситуацията се доведе до катастрофа, мнозинството може да вземе властта в свои ръце, обикновено на висока цена. Походът срещу Рим преди сто години показа това, наред с други неща.