Под капака на сенчестия бизнес: Умопомрачителният възход на „суперфалшивите“ чанти
Легендата разказва, че някога Тезей убил Минотавъра и отплавал триумфално към Атина на дървен кораб. Плавателният съд бил запазен от атинските граждани, които непрекъснато подменяли изгнилите му дъски със здрава и свежа дървесина, за да може всяка година да се извършва поклонение до Делос в името на техния герой. Очарован от тази митична история, философът Плутарх поставя логичния въпрос: След като корабът на Тезей е останал без първоначалния си материал, може ли все още да се счита за същия кораб?
Въпросът му е преминал през вековете на западната мисъл. Ами ако, чуди се Томас Хобс, някой измайстори втора лодка от изхвърлените дъски – ще имаме ли вече два оригинални кораба? А какво да кажем за нашата собствена ера на машинно дублиране, когато репликите на предмети, модни тоалети и аксесоари и произведения на изкуството са се превърнали в масово явление?
Едно от най-интересните сред тях са фантастично реалистичните фалшиви чанти, известни като „суперфалшификати“. Можете ли да направите разлика между чанта Chanel за 10 000 долара и фалшификат за 200 долара? Почти никой не е в състояние и това преобръща луксозната мода с главата надолу.
Водени от желанието да се сдобият „евтино“ с иначе скъпоструващи Celine Triomphe, Chanel 2.55, Loewe Puzzle или Hermès Birkin, запалените по модата днес имат възможността да обменят безценен опит в интернет. В Reddit например съществува общност от ентусиасти, които си споделят тънкости как да достигнат до „доверени продавачи“, предлагащи модели, неразличими от оригинала.
Откъде идват тези сензационни фалшификати?
Фалшивите стоки не са нещо ново или рядко срещано, но през последното десетилетие на сцената се появи нов вид фалшиви чанти от Китай, които се отличават с шокиращо добро качество и се промъкват през митническите врати като пясък през сито, пише Ейми Уанг за New York Times Magazine.
Tе са в състояние да заблудят и най-тренираното око. „Това е широко разпространен, огромен проблем“, каза ми Боб Барчизи, президент на Международната коалиция за борба с фалшификатите. Хънтър Томпсън, който контролира процеса на удостоверяване на автентичността в сайта за луксозни стоки RealReal, уточни: „Стигна се дотам, че можете да видите нещо от сезона, копирано в рамките на същия този сезон.“
Това, което някога се е считало за хитра новост, сега се е превърнало в гигантски пазар. През 2016 г. жена от Вирджиния бе осъдена, че е купила дизайнерски чанти на стойност 400 000 долара от различни магазини, след което върнала висококачествени фалшификати и е препродала истинските артикули с цел печалба. Магазините са работили години наред, без да се усетят.
По време на пандемията суперфалшификатите претърпяха истински бум на фона на карантината, когато хората започнаха да харчат за всевъзможни хобита и удоволствия от вкъщи. Продажбите скочиха благодарение на информираността в социалните мрежи като Instagram за тези имитации. А сега, в условията на бясна инфлация, желанието човек да получи безупречна реплика на чанта за 10 000 долара срещу 300, е още по-голямо и лесно утолимо.
Свръзката с производителите в Китай се осъществява през платформи като WeChat. Асортиментът от предложения е богат, а времето за доставка е около 3 седмици средно.
„Дизайнерските къщи харчат милиарди за борба с дубликатите, но дори истинските Prada Cleos и Dior Book Totes се изработват с машини и шаблони – което повдига въпроса какво точно е уникалното в една автентична чанта. Дали това е просто въпрос на това кой ще прибере парите“, пише NYTimes.
Да не говорим, че правенето на реплики е белязало цялата история на облеклото. Преди индустриализацията и много преди чантите да бъдат популяризирани като аксесоари, имитацията е била от съществено значение за производството на дрехи: Богатите жени са си набелязвали желаните модели и са карали шивачките си да копират кройката според техните параметри. По-късно, особено на места като Париж, фалшификатите са се превърнали в мръсна дума, дори престъпно деяние. Но днес купувачите не мигат с очи при идеята да си вземат дубликат на Balenciaga от Zara, Shein или AliExpress.
Дори и най-богатите хора жадуват за добра сделка, както призна пред The Cut миналата година жена от Манхатън, която притежава съкровищница от суперфалшиви Birkins. На другия край на света, в Китай – страна, която е известна с производството на фалшификати и която не се притеснява да построи копие на градините във Версай – по някои оценки има до няколко милиона души, които си изкарват прехраната, предоставяйки тези добри сделки.
Под капака на сенчестия бизнес
Преди пет години Кели работела в сферата на недвижимите имоти в Шанхай, но ѝ омръзнало да се разхожда до офиса всеки ден. Сега работи от вкъщи в Гуанджоу, където се подвизава като търговски представител, предлагащ на клиентите реплики на Gucci Dionysus или Fendi Baguette. Месечно печели по 30 000 юана или около 4300 долара, но по думите ѝ доходите на топ продавачите достигат до 200 000 юана, което е около 350 000 долара на година.
В добър ден Кели може да продаде повече от 30 Chloés и Yves Saint Laurents на клиенти, предимно американки. Фокусира се само върху чанти с високо качество, които успява да пласира срещу 200 или 300 долара. И задържа около 45% от сумата, като плаща за доставка, загуби и други разходи. Останалото се препраща към мрежата от производители.
В Гуанджоу, откъдето се смята, че произхожда по-голямата част от световните суперфабрикати, експертите са установили две основни причини за светкавичната скорост на незаконните стоки: усъвършенстването на технологията за производство на чанти и на самите производители на чанти. Едно от тези нововъведения в последната област е разпокъсаната, плоска и трудна за проследяване верига на доставки.
Фалшифицирането вече не е плод на пирамидални йерархии, а се случва на принципа на блокове – на финансиста, дизайнерите и производителите, като нито един не е свързан с друг, обяснява адвокатът по интелектуална собственост Харли Люин. „Така че, ако счупите един блок, има вероятност да го заменят за 10 минути. Човекът, когото “разбивате”, има много малко информация за това кой какво организира и къде отива.“
Кели например, въпреки че е продала всяка възможна цветова вариация на Louis Vuitton Neverfull, държи чантите лично само в редки случаи, за да провери качеството. Продавачите не поддържат складови наличности, а функционират като маркетингов блок, насочен към потребителите, и имат оскъдни познания за работата на другите блокове. „Фабриките дори не ни казват къде се намират“, казва Кели.
Що се отнася до начина, по който суперфалшификатите постигат безпрецедентната си правдоподобност, Люин, който е наблюдавал фабриките отвътре, казва, че това е просто комбинация от умело майсторство и висококачествени суровини. Някои от производителите на суперфалшификати пътуват до Италия, за да се снабдяват от същите пазари за кожи, от които и модните брандове. Други купуват истинските чанти, за да изследват всеки шев. Китайските власти нямат почти никакъв стимул да закрият тези операции, като се има предвид приносът им към местните икономики, потенциалното неудобство за местните власти и постоянното разтрогване на политическите връзки на Китай със западните държави, откъдето са онлайн купувачите на тези стоки.
„Те избягват данъците“, отбелязва обаче Левин. „Условията на труд са ужасни. Но всичко това е необходимо, за да се произведе много висококачествен фалшификат на много ниска цена.“
Междувременно фалшификатите стават толкова добри, че са неразличими от оригиналите. Модните играчи започват да мислят всевъзможни трикове, за да гарантират произхода, например като правят гравюри на различни места или девет вместо осем шева. Според някои в индустрията съвършенството на репликите понякога може да се дължи на това, че човекът, който стои зад тях, преди това е работил за дадения именит бранд. Дори при леки промени в дизайна обаче пазарът бързо бива наводняван от дубликати.
Бурната индустрия на фалшификатите в САЩ се оценява на няколко милиарда долара, а властите успяват да засекат едва около 5% от стоката. За продавачите и купувачите на суперфалшификати това са големи шансове – още повече в условията на променящи се културни и социални разбирания и на фона на задълбочаващата се пропаст между бедни и богати.