Борисов изпразни и кофите за боклук!
От „висотата на положението си“ (петия етаж) наблюдавам живота долу, по улицата. Ами рехавичко е. Трамваите са по-редовни и от некоронавирусно време, в тях – трима-петима в „пиковите“ часове, останалото време – двама максимум. На спирката срещу нас – максимум двама, единият обикновено е клошар, другият – неизменно от близката циганска махала, те са имунизирани срещу ковида. Нима не знаете, че в гетата всички са ваксинирани, затова си вдигат сватбите, водят си обичайния социален живот, но зорко пазят тайната на ваксината…
От трамвая слиза търговец. Стоката е в два огромни чувала – единия, очевидно по-тежкия, го влачи, той е с разни метални предмети – бирени кенове и най-вече жици; другият е с пластмаса – бутилки, разни опаковки, закачалка за дрехи… Този е, така да се каже, търговец на дребно. Други, които са механизирани, превозват стоката с детски колички, самоделни четириколесни платформи, приватизирани от някоя строителна площадка, и пр. Те са натоварени с ламарини, винкели, а един направо вози капак за канализационна шахта.
Но да се върнем към нашия търговец от трамвая. Отправя се към пункта за вторични суровини, чийто двор наблюдавам от моя балкон. Пункта разполага с кран, два-три мотокара, кантар за дребната стока и автокантар, на който колите се измерват при пристигането със стоката. Отделно са два кантара за дребната стока на тези с чувалите и детските колички.
Пъргава госпожа, обикновено по анцуг, царува в приемателния пункт – следи за реда, насочва клиентите към кой кантар да минат, за поддържане на реда й помага куче.
Хубаво, ама днес пунктът е затворен, не е ясно дали карантината ще продължи. Нашият клошар поседя пред затворената метална порта, потропа дори, но трябваше да поеме обратно. Застава на спирката в очакване на трамвая. Правя облог със самия себе си на кой ще се качи – тройка, четворка или 18. Залагам на тройката и познавам, все пак стар софиянец съм и знам местонахождението на ромските квартали.
От кофата за отпадъци вади недопушени фасове и запалва, тройката е рядка, на по двайсетина минути. Сяда на пейката и моментално младежът, който беше седнал там, скача. Знам от личен опит, че миризмата на единствените дрехи на нашия човек е нетърпима. Горкият човек, всъщност. Това са единствените му дрехи, с тях е 24 часа в денонощието, седмици и месеци. В отоплителните тръби над Перловската река, където е домът му, баня изглежда няма. С какво ще изкара днес деня, след като не-бизнесът му в приемателния пункт пропадна. Надеждата е в нещо, изхвърлено в боклукчийската кофа до трамвайната спирка. Но напоследък и тя е празна, хората си стоят у дома и не излизат дори да изхвърлят боклука.
Тройката пристига, мъжът качва нереализираната стока, качва се и той.
„Боже, боже, колко мъка по този свят“, възкликнал Моканина, съветвайки несретния баща с болното дете в каруцата да върви все „по жицата“ с надежда да види бялата лястовица, която да го изцери.
автор: Константин Иванов
