Connect with us

АНАЛИЗИ

Западът сънува разпада на Русия, обаче скоро ще се събудят и пак ще се целуват

Published

on

Всяка страна има русофобите, които заслужава. Политическата булонка Агов казал, че Путин ще има съдбата на Милошевич – така говорят тия типове; това не е русофобия, а дуращина – предизвикателна и безнаказана.

Това е същият Агов, чийто баща, доверен човек на комунистическата власт, молеше министърът на вътрешните работи Димитър Стоянов – не някой друг! – да помогне за кариерното развитие на синчето му, ако може, и да го побутне да влезе в БКП; и булонката беше мераклия комунист като своя опекун Черния ангел Костов. И тези хора ще правят демокрация, тия отвратителни приспособенци.

От Горбачов до английския „Гардиан“ – всички намират за нелепи подозренията Путин да е намесен в убийството на Немцов, тъй като няма никаква полза от това. Само нашите келеши са сигурни в обратното. И що за телевизии са българските, които намират тъкмо подобни хора – така стават келешотрибуни

Питайте Горбачов, ако искате да вникнете в съдбата на Русия, питайте някой сериозен западен анализатор, какво сте опрели до тези дървеници. Горбачов каза между другото нещо важно: „Борис си имаше своите особености.“ Какви? Научете ги.

Нашите идиоти не се научиха, че трябва да си налягаме парцалите, малки сме, за нищо не ставаме и най-добре е да си мълчим. Великанът Радан Кънев след позорните си пируети в парламента по време на ратификацията на дълга би трябвало да се скрие задълго в някой кибуц в Израел, населяван само от любимите му гейове – но и той се дърли.

Ето тия хора заедно с чалгаджийките превърнаха Фейсбук в едно бунище: ония си разменят снимки от поредните курвенски воаяжи, Раданчетата – тъпи текстчета, с които също проституират по един или друг начин. Ако русофоби могат да бъдат типове, които са лишени от всякакво истинско познание за Русия, тогава и фолкаджийките могат да се изживяват като моралистки. Колкото и сериозно да е онова, което се случва пред очите ни – сега и в Русия, някои винаги успяват да го принизят до собствените си вонливи нозе.

Човек трябва да няма грам мозък, за да подозира Кремъл в убийството на Немцов.

Трябва да видим онова, което е важно за нас – което би могло да се случи и тук. Западът сънува разпада на Русия, обаче скоро ще се събудят и пак ще се целуват – а този разпад бе заченат от олигарсите на Елцин. И каквото и да се говори за Путин, той изтръгна Русия от лапите на тия крадливи типове, до един иноверци, а авторитаризмът му очевидно е за предпочитане пред грабежа на олигарсите поне в очите на руското общество. Олигарсите фактически станаха причина за връщането на авторитаризма. И не ви ли прави впечатление, че и у нас се полагат специални грижи за някои олигарси те трябва да изглеждат избраниците на САЩ – ако си мислите за Прокопиев, няма да сбъркате. Американците много плакаха за Ходорковски – а той просто е един крадец, но пък е враг на Путин. Добре, че Березовски не се обеси в Москва – представям си какви шествия щяха да организират за този жалък измамник.

И Бойко написа съболезнователно писмо до близките на Немцов на английски – откъде накъде, по-добре да беше на иврит. Но закъсня: знаменитата пернишка звезда Антония Петрова, дето я отвлече собственият й мъж, го изпревари – а публикува и снимка, на която се прегръща с Немцов.

Преди време след драмата в Мизия главният прокурор Цацаров каза нещо забележително: „Трябва да изпратим на подсъдимата скамейка самия Преход!“

Сега каза нещо още по-забележително, и то тогава, когато политическите ни пъдари страхливо мълчат – всъщност

Цацаров направо издърпа ушите на две посолства (американското и френското) и им препоръча да внимават какви ги дрънкат за българската прокуратура. Няма днешен български политик, който да говори по този начин – на Ксавието например му лъскат непрекъснато обувките, а той си е просто един търговски посредник на френска фирма.

Който от нашите по-първи мъже иска да каже нещо за Путин, нека преди това се сети за напъните на Плевнелиев – и ако те не му изглеждат жалки, нека продължава.

 

Ако на този човек му дадат възможност да говори всеки ден по 20 минути срещу Русия, накрая като нищо всички българи ще станат русофили. Не разбира ли Плевнелиев, че някои неща просто не му отиват на фасона, много е дребен за тях.

Какво следва след ратификацията на дълга?

Бойко с лекота надви опонентите си – на някои им счупи вратовете, на други изтръгна езиците или ги накара да говорят захаросани баналности за „стабилността на България“.

Както е известно, не всеки хищник преследва – акулата го прави, обаче крокодилът се спотайва тихо в тръстиките и чака плячката да дойде при него. При Б.

Стана ясно, че всички искат да му се харесат, никой не смее дори да го разочарова – понеже си знаят цената. А тя е никаква.

Вече е очевидно кой се страхува повече от оставката на кабинета. Затова всеки от послушниците край Бойко се компрометира пред публиката – кой колко е талантлив.

Играта с дълга изглежда дълбокомислена. Обаче не е. След нея останаха доста преки и косвени жертви, има и трупове.

ДПС направи най-големия компромис – със собствената си репутация. Поне 15 от последните 25 години тази партия има основна роля в българската политика и сега, при конспирацията с дълга, не можеше да си позволи да изпадне в изолация; подкрепиха Бойко – и пътьом направиха за смях Патриотичния фронт, който искаше забраната им; искаха забрана, а сега са им съмишленици.

Никой не иска да губи благоразположението на Бойко. Той се оказа перфектен тактик. Или останалите са будали. Или е вярно и едното, и другото – различна е цената, която ще платят.

Дори и БСП – ако Първанов навреме беше взел на абордаж тази партия, тя сега щеше да е на друг акъл. И вместо да разиграва АБВ, сега Бойко щеше да върти на пръста си социалистите, или каквото е останало от тях.

Още когато Калфин спомена в парламента, че е разговарял за оставката си с Бойко, стана ясно, че АБВ ще смени плочата и ще предаде Първанов. С обич. Сетне ще се разкаят – пак с обич. Няма българин, който е захапал министерски пост, да го захвърли в името на нещо друго, за почтеност да не говорим. Първанов сериозно се злепостави. Няколко часа внушаваха на публиката, че „стабилността на България“ – както се изразяват новите партньори толкова захаросано, че да хванеш диабет са двата милиарда, които финансовият министър Горанов разигра, дистанционно ръководен от Бойко. Няма нужда Горанов да се изразява по-добре, което е желателно, щом може във важния момент да извади от задния си джоб чек за два милиарда. Той го направи – и всички въздъхнаха облекчено, понеже се чудеха как да обяснят повратливостта си. Всъщност обаче излиза, че постът на Калфин струва толкова. Браво.

Стана ясно и колко добре е подбрал министрите си Бойко, колко прецизно е преценил апетита или суетата им.

Виждате ли между тях поне половин човек, който да е в състояние да измени на собствените си интереси, да се откаже от поста си и пр. Излишен въпрос.

Един страничен факт: министърката на туризма Ангелкова ни уверяваше непрекъснато, че вторият лифт в Банско ще се строи. Бойко обаче разговаря с някакъв природозащитник – и спря проекта. Царят разговаря с горския: нека да сме любвеобилни, простолюдието си пада по тези изпълнения. Отстрани случката се вижда и по още един начин: кабинетът функционира на две писти, паралелни; няма смисъл да зяпате по пистата – всъщност улея за бобслей – на министрите. Знаете накъде да гледате.

Какво трябва да стане, за да се откаже от поста си Кунева, примерно – ако продължаваме да разсъждаваме върху трепетите на министерската душа. Ако Путин влезе в България, тя веднага ще поднови членството си в БКП – важното е времето да е „наше“.

Ами какво да очакваме от Лукарски – че той дори не защити приятелката си след назначаването й на държавен пост. Друг би си подал оставката, за да я опази – но няма смисъл да си губим времето с подобни предположения; в края на краищата ние не изследваме лудостта на свободния човек, а психологията на мишата преданост.

Да не ги изброяваме останалите. Ще бъдат докрай верни на Бойко, докато той не се устреми към друг пост. Ако. Тогава ще се почувстват като орли лешояди. Сега са като птичето колибри, което се храни от чуждия прашец.

Има моменти, в които човешкият материал е просто идеален за целите на Падишаха; разбира се, той не ти е доставен в колет с наложен платеж, нужни са доста прозорливост и енергия, за да знаеш какво да си поръчаш от каталога.

Да не забравяме националистите, най-вече тия от Фронта – вместо да веят българското знаме за смислени нещо, те говорят за перхидрол или алкохол. Замисълът за тях е да ги затворят в един козметичен салон и да ги изтощят от разправии помежду им. Съзнават ли го те това?

Бойко беше безжалостен. И е прав. Той не се смили да отпусне на съглашателите поне още един ден – преди второто четене на ратификацията, – за да изглежда обратът им по-приемлив и благоприличен. След което да изиграят по-добре отстъпничеството си. Той дори не погледна към тях – за да си гледа спокойно Митко Бербатов срещу „Арсенал“. Бойко изигра играта с ратификацията като Бербатов – малко лениво, останалите тичат като диви прасета и крещят нещо, а той изчака момента и им го постави.

Сега следва плочата „Пей, сърце“. Докога? Не виждам скоро някой да я обърне, няма кой.

Споменах Кунева и е редно да припомня още един важен детайл: сега само Бойко и Томислав Дончев знаят всичко за европейските пари, разговорите и договарянията ще преминават през тях, това е най-важният трафик. Кунева отговаря за силовите ведомства – а пък Плевнелиев е главнокомандващ.

Спокойно можем да посрещнем руските агресори.

Крайният резултат изглежда категорично в полза на Бойко. Но и той даде една жертва: уличен бе негов шеф на парламентарна комисия – ген. Тонев, преди време това би изглеждало като сериозен пробив, но сега вече няма никакво значение. Б. успя да се дистанцира от целия пейзаж, включително и от боклука в него. Добре ли е това? За кого?

Continue Reading

АНАЛИЗИ

САЩ се оказаха неподготвени за съвременна война. Авантюрата с Иран бе грешка на безразсъдния Тръмп

Published

on

By

The New York Times: САЩ се оказаха неподготвени за съвременна война. Авантюрата с Иран бе грешка на безразсъдния Тръмп.

САЩ харчат около 1 трилион долара годишно за въоръжените си сили, повече от 100 пъти повече от това, което харчи Иран. Следователно войната на Вашингтон с Техеран не би трябвало да бъде равностойна битка – поне на хартия. Но реалността се оказа различна.

Както The New York Times отбеляза в редакционна статия, САЩ разполагат с далеч по-мощни военновъздушни сили и флот, както и с усъвършенствана оръжейна технология, за която иранските генерали могат само да мечтаят. В началото на конфликта неравностойните възможности на страните бяха ясно очевидни, но сега борбата изглежда различно.

„Иран пое контрол над Ормузкия проток и неговите ракети и дронове продължават да заплашват съюзниците на Америка в региона.“ Докато президентът Тръмп изглежда нетърпелив да постигне договорено прекратяване на огъня, иранските лидери не го желаят. По някакъв начин по-слабата страна се е оказала в по-силна преговорна позиция. Тази реалност разкрива уязвимостта на американския начин на водене на война. „Тактическият успех не донесе победа“, отбелязва статията.

Авторите посочват безразсъдството на Тръмп при воденето на война като една от причините за тази ситуация. Но проблемът е още по-сериозен: Съединените щати не бяха подготвени за съвременна война.

„Американската икономика няма индустриален капацитет да произвежда достатъчно оръжия и оборудване, за да задоволи нуждите си. И страната се опитва да реши тези проблеми чрез склеротично правителство и консолидирана отбранителна индустрия, която се съпротивлява на промените“, подчертава изданието.

Войната в Иран е неразумен ход, пишат авторите. Но тя предостави някои ценни уроци.

В колонката се твърди, че американската армия се нуждае от реформа. Първо, Съединените щати трябва да инвестират в технологии за борба с дронове, подобни на тези, разработени от Украйна. Липсата на такива технологии беше една от причините американските кораби да не успеят да предотвратят блокирането на Ормузкия проток.

Второ, Вашингтон се нуждае от повече щурмови дронове и еднократни безпилотни лодки. Опитът от войната в Украйна показа, че акцентът е върху масово произвежданите дронове, но Пентагонът продължава да инвестира в по-сложно оборудване.

Трето, Съединените щати се нуждаят от по-голям производствен капацитет, който е и по-гъвкав. Доскоро само един завод произвеждаше всички ракети Tomahawk. Произвеждаха се ракети-прехващачи за ракетната система “Петропавловск-Камчатски”. Има постоянен недостиг, подчертава изданието.

„Конгресът трябва да приеме закони, които ще помогнат на частния сектор да увеличи производствения капацитет. Пентагонът, от своя страна, трябва да спре да купува толкова много оръжия само от пет основни производители и да започне да залага на динамични технологични компании, които могат бързо да се адаптират“, пише вестникът.

В крайна сметка САЩ трябва да работят с други страни. Вашингтон трябва да си партнира с „демократични държави със сходно мислене“, за да е в крак с разширяването на Китай – както икономическо, така и военно.

„Войната в Иран се превърна в еталон за всяка страна, която иска да се конфронтира със САЩ в бъдеще, особено за Русия и Северна Корея. За Китай – страната с най-голям потенциал за противодействие на американската военна мощ – тази война потвърждава правилността на курса му за разработване на нови форми на война, като дронове, кибероръжия и космическа мощ“, добавят авторите.

Администрацията на Тръмп предприе някои положителни стъпки към реформа в отбраната – някои изпълнители бяха принудени да увеличат производството на ракети, а министърът на армията Даниел Дрискол започна да отменя остарели и неефективни програми. Но разрушителният и хаотичен подход на Тръмп подкопа голяма част от този напредък, твърдят колумнистите.

Конфликтът в Близкия изток в крайна сметка накара Конгреса, администрацията на Тръмп и Пентагона да видят военните недостатъци на Америка. Но лошата новина е, че противниците на Америка също ги виждат. Вашингтон сега трябва да спре да говори за реформиране на въоръжените си сили, а да го направи. В противен случай съществува риск разочарованието от войната с Иран да се превърне в предвестник на нещо много по-лошо, заключава изданието.

Висш американски генерал призна, че Русия подкрепя Иран във войната. По време на изслушване в Конгреса, председателят на Обединения комитет на началник-щабовете генерал Дан Кейн заяви, че Русия предприема „определени действия“, за да помогне на Иран.

Междувременно САЩ обмислят нови планове за военни действия срещу Иран. Axios, позовавайки се на източници, съобщава, че един от сценариите е базиран на завземане на част от Ормузкия проток, за да се отвори за търговско корабоплаване.

Continue Reading

АНАЛИЗИ

🔴 НОВАТА РАЯ НАЗАРЯН ИЛИ СТАРИЯТ МОДЕЛ С НОВО ЛИЦЕ

Published

on

By

🔴 НОВАТА РАЯ НАЗАРЯН ИЛИ СТАРИЯТ МОДЕЛ С НОВО ЛИЦЕ: КОЙ ВСЪЩНОСТ ЩЕ СЕДНЕ В ПРЕДСЕДАТЕЛСКИЯ СТОЛ НА БЪЛГАРСКИЯ ПАРЛАМЕНТ?

🧾 Административното изкуство на бездействието: как всяка криза се превръща в „процедура“ патент на управленското светило г-жа Доцова!

🏛️ Моделът, при който се управлява и оцелява: възходът на хората, които знаят… мълчат и прикриват, като знак за кариерно развитие!

В българската държава има един специфичен тип кадри – те не създават проблемите, те просто винаги са там, когато проблемите се случват.
И още по-важно – остават там и след това. Те винаги идват от някой партийна мая, в случая от червената номенклатура на потомствени партийци , минали през закалката на местната власт, в някое китно градче, като местен деребей и после трайно отседнал в бизнес схемите на червените барони.
Г-жа Доцова е учебник по този тип оцеляване. От местната власт, през областната орбита, до най-тихите, но най-влиятелни коридори на МОСВ – кариера, която не се гради с позиции, а с присъствие. Постоянно, търпеливо, незабележимо присъствие. Скучно описание, но сега развива кариера на активен политик – Михаела Доцова е юрист с докторска степен по административно право и процес и дългогодишен кадър в Министерството на околната среда и водите, където се утвърждава като част от вътрешния административен гръбнак на институцията. Кариерата ѝ преминава през ключови позиции като директор на дирекция „Правна“ и началник на политически кабинет, което я поставя в пресечната точка между политическите решения и административното им оформяне. Тя не е типичният публичен политик, а по-скоро представител на онзи устойчив слой от системата, който остава, независимо от смените на властта.
Поведението ѝ, съдейки по публичните ѝ изяви, е силно институционализирано – говори в категории като „обстоятелства“, „процедури“, „необходимост от изясняване“, избягва крайни оценки и пряка отговорност, като предпочита да поставя всяко решение в рамка на процес и формална обоснованост . Това я позиционира не като човек на острите действия, а като фигура, която структурира, забавя или канализира решенията през административния механизъм на административния нихилизъм, има проблем има и съответната процедура да го размие, провлачи и удави в парграфи.
Като типаж тя олицетворява добре познатия модел на системен администратор – не толкова лице на политиката, колкото неин вътрешен оператор. Присъствието ѝ в различни роли вътре в министерството подсказва устойчивост и адаптивност, а професионалният ѝ профил е свързан повече с контрола върху формата на решенията, отколкото с тяхното съдържание. В този смисъл тя може да бъде разчетена като човек, който не задава посоката, а гарантира, че избраната посока ще бъде облечена в правилната правна и процедурна рамка.
В държава, в която водата е мътна, сметищата са безкрайни, а пречиствателните станции съществуват повече по документи, отколкото в реалността – най-ценният кадър не е този, който решава проблеми. А този, който знае за тях… и не пречи.
Юрист по административно право – специалност, която в български условия звучи почти като гаранция: че всяко бездействие ще бъде облечено в процедура, всяка липса на контрол – в компетентност, а всяка отговорност – в нечия друга папка.
Това е поколението чиновници, които не влизат в новините, но стоят зад всяка новина. Не подписват скандалите – те ги придружават с мотиви. Ако някой се пита откъде идва това съвършено усещане за принадлежност към властта – отговорът не е в автобиографията, а в биографията по наследство.

В България кариерата рядко започва от нулата – тя започва от масата, на която вече е седяло семейството, това на кмет на Берковица за два мандата, после таткото се е присламчил към червения бизнес покровителстван от офицери с икономически лостове на ДС, та до властовите опори на активисти на Доган и Пеевски.

От малките градове, където властта не се сменя, а се предава; от онези къщи за гости построени уж за развитие на местния туризъм, които с времето престават да бъдат „гости“ и започват да приличат повече на семейни крепости със собствен комфорт и собствена тишина в уюта на басейн и борова гора. А после идва голямата сцена – столицата, министерството, коридорите, в които вече не си просто човек, а част от един по-голям, устойчив модел. Модел, който не вдига шум, не влиза в конфликт, не се конфронтира – той просто намира своя тих пристан там, където властта не се обяснява, а се разбира без думи.
И някъде в този разказ за „процедури“ и „обстоятелства“ винаги стои един друг, по-тих сюжет – онзи за произхода. За местната власт, която не просто управлява, а възпитава наследници. За онези къщи за гости, които по документи приемат туристи, а в реалността приютяват удобството на една вече уредена биография – с двор, с тишина, с басейн и с усещането, че държавата не е нещо външно, а нещо свое. Оттам нататък преходът е плавен – от локалния комфорт към националните коридори, от семейния модел към институционалния. И когато стигнеш до върха, вече не ти трябва да доказваш нищо – достатъчно е да не пречиш. Да разбираш без да питаш, да съгласуваш без да спориш и да намираш онзи тих пристан, в който властта не се заявява, а просто се упражнява.
И когато днес същият този модел тихо се придвижва към върха на държавата, не става дума за изненада. Става дума за логика.
Защото в България не се издигат тези, които се борят със системата.
Издигат се тези, които са доказали, че могат да живеят с нея и държавната корупция. Сега дилемата ще бъде ТЯ или вече школуван министър-председател  ГЪЛАБ да седнат в затопления от блондинката на ПЕЕВСКИ и БОРИСОВ стол на ПРЕДСЕДАТЕЛ НА БЪЛГАРСКИЯ ПАРЛАМЕНТ.

Continue Reading

АНАЛИЗИ

Решението на Тръмп за война срещу Иран е катастрофална грешка, водеща до крах на световната икономика.

Published

on

By

Стиглиц: Решението на Тръмп за война срещу Иран е катастрофална грешка, водеща до крах на световната икономика.

Нобеловият лауреат предупреждава за дългосрочни икономически щети и риск от глобална криза.

Нобеловият лауреат Джоузеф Е. Стиглиц отправи остро предупреждение за последствията от решението на Доналд Тръмп да започне война срещу Иран. Според него това е „катастрофална грешка“, която може да разклати световната икономика.

Стиглиц подчертава, че конфликтът връща Съединените щати във военна спирала в Близкия изток. Той предупреждава, че колкото по-дълго продължи войната, толкова по-сериозни ще бъдат щетите. Дори при бърз край, последствията ще се усещат години.

Според икономиста, веригите за доставки ще бъдат сериозно нарушени. Възстановяването на производството на нефт и газ ще отнеме дълго време. Това ще доведе до нестабилност на енергийните пазари и ръст на цените.

Стиглиц посочва, че икономическите щети се засилват и от търговската политика на администрацията. Митата допълнително подхранват инфлацията. В резултат централните банки може да бъдат принудени да повишат лихвите.

Това би забавило икономическия растеж и би натоварило кредитния сектор. Очаква се и влошаване на пазара на жилища. По-високите лихви ще ограничат достъпа до финансиране за домакинствата.

Според Стиглиц, икономическото възстановяване след Covid-19 е поставено под риск. Новият конфликт може да заличи постигнатия напредък. Това увеличава несигурността както за бизнеса, така и за потребителите.

Американците ще усетят директно ефекта чрез по-високи цени на горивата. В същото време петролните компании могат да реализират значителни печалби. Това задълбочава социалното неравенство.

Стиглиц заключава, че подобни решения подкопават глобалната стабилност. Според него се руши мирът, установен след Втората световна война. Войната с Иран остава ключов риск за световната икономика.

Continue Reading

Trending