АНАЛИЗИ
Да управляваш на инат
С кратко прекъсване управлението на Борисов е най-продължителното, което в условията на демокрация, тотална бедност и разделение в българското общество е истински прецедент. Тази продължителност и последователност на мандатите обусловиха и предпоставките за пълно разгръщане на „капацитета“ на неговата партия и лично на него. Това, че българите твърде късно прогледнаха и осъзнаха колко дълго са се заблуждавали в неговите способности и чии интереси фактически обслужва, му позволиха толкова дълго да се задържи на власт.
През целия период на неговото управление властта всъщност се упражнява заради самата власт и нейното опазване в името на някаква самоцелна и привидна стабилност. По-скоро бихме могли да го асоциираме с поведение, характерно за пожарна команда, за което всъщност премиерът е учил. Разликата обаче е съществена, когато подобен човек се оказва начело на такъв сложен социален организъм като държавата. И това се превръща в проблем за развитие на страната, защото вече е напълно ясно, че подготовката и способностите му не му позволяват да възприема управлението на държавата като визия за перспективно развитие. И дългото му премиерство го доказва по най-категоричния начин. През всичките му мандати се наблюдава скачане от проблем на проблем под напора на събитията, без ясни дългосрочни цели, без реформи в нито една от обществените системи. Власт, движена по текущия хребет на събитията. Гасене на социални пожари и постоянно маневриране в социалното недоволство от различни групи само и само да не загуби властта.
Диалогът и анализът са му чужди
Плътно затворен във вътрешния потенциал на партията си. Монологът, назиданието и инстинктът му са определящи в маниера на управлението на партията му и държавата, където изцяло еднолично взима решенията. Наложената хаотичност при тази пожарна команда обезличава институциите и персонално членовете на правителството. Поради тази причина министрите си подават оставки не поради чувство за отговорност и достойнство, а по нареждане на премиера. Практически са обезличени министрите и съответно целият парламент. Чрез постоянна ревизия на техни решения. Системната промяна на вече взети решения и закони е стил на управление, което излъчва вътрешна и външна нестабилност.
Публичните средства еднолично се раздават към онези социални групи, които зависят от властта, или когато премиерът е притиснат от протести. Раздават се и по партиен признак и политическа целесъобразност. Без предварителни разчети, без анализ и реформи, само и само да се потуши недоволството.
Ниските доходи и бедността се превръщат в бедствие за все по-широки слоеве от населението. Социалната безизходица, самоубийствата и самозапалванията през този период са симптоми за дълбоко заболяване на обществената тъкан. Населението се стопява застрашително. Никога обаче премиерът не говори за тези остри проблеми пред страната.
Подобен пожарникарски стил на управление на държавата е убийствен за обществените отношения и за всеки човек поотделно. Колко хора загубиха живота си или пострадаха от този порочен начин на функциониране на държавата? Стотици са случаите, но най-типичен е този с катастрофата край Своге и повдигнатите обвинения. След толкова загубени живота и след десет години начело на държавата да разбереш чак сега, че за безопасността на движението отговарят единадесет институции! Това говори за абсолютна лична некомпетентност и безотговорност. Защото първо и непосредствено задължение на един премиер е да оптимизира структурата на МС и на целия публичен сектор с цел повишаване на контрола и ефективността на управление. Вместо да се занимава задълбочено с проблемите, влизащи в неговата компетентност обаче, в резултат на своя авторитарен стил Борисов се товари с несвойствени функции за един премиер, изземвайки правомощията на другите власти. И затова управлението му изобилства с погрешни или закъснели решения, икономически неефективни, и въпреки това той никога не поема отговорност. Защото при толкова много провали и човешки жертви, ако той имаше чувство за отговорност и достойнство, отдавна трябваше да е извън властта.
Другата не по-малка опасност, която носи това управление за по-нататъшното развитие на страната, е дълбоката му корпоративна и олигархична обвързаност с едрия капитал. Тя се изразява в прокарване на лобистко законодателство в защита на частни интереси и в начина на разходване на вътрешните публични и европейските финансови ресурси. Това сливане на власт, пари, частни и лични интереси фактически е
съставна част от модела
на управлението на Б. Борисов, което генерира постоянна корупция на най-високо ниво. Тези политико-икономически зависимости най-ярко се открояват със злоупотребите в сферата на инфраструктурата за сметка на качеството, легализирани под прикритието на обществените поръчки.
С това би могло да се обясни завидната активност на управлението на Борисов по отношение на усвояването на публични средства, от което се прави политика за привличане на клиентела за печелене на пари и избори. И така се изчерпва цялостната икономическа политика на правителството. Концентрацията еднозначно само в това направление за развитие на икономиката създава фактическа реалност, че това е единственият път за развитие и че като приключи европейското финансиране, ще завърши управлението на Борисов и на неговата партия. В това се коренят и причините за недостатъчния икономически растеж. На фона на ширещата се корупция цинично прозвуча неговото заявление: „създадох партията, за да се бори с корупцията“. Като цяло не се вижда и не се разбира от това управление необходимостта за налагане на други икономически мерки за развитие на страната със собствени сили. Най-важно за властта е да се покаже, че нещо се прави. „Ние показваме какво правим“, обича често да изтъква премиерът.
Зад това се крие двояка цел – да се облажи клиентелата около обществените поръчки, защото след това ще потрябва за поредните политически изборни поръчки. След което властта ще се отплати с нови последващи обществени поръчки. Това е мафиотската матрица на модела в действие, на симбиозата между власт и корпоративни интереси за печелене на избори чрез икономическа принуда над избирателите. Опасността да загубят работата, ако не са гласували правилно.
Технологически това се случва чрез поставени и доверени партийни фигури на ГЕРБ, които предварително отработват условията по кандидатстването на доведената фирма и съответната комисиона, така че преди обявяването на обществената поръчка вече е договорена печелившата кандидатура.
По същата схема в някои случаи кметовете на ГЕРБ, както бе показано в инструктажа на кмета на Пловдив, директно уговарят корпоративно гласуване или други задкулисни похвати как да се отчетат печеливши резултати чрез недействителни бюлетини или поправки в протоколите.
Скандалът с апартаментите
на властта и къщите за селски туризъм са другите поредни доказателства, както при обществените поръчки за политическа корупция в действие. Лобистки закони в интерес на корпоративния капитал, а той се отплаща на властта с лични облаги за себеустройване в ущърб на хазната. Както се развива този скандал, може да се окаже, че цялото правителство и неговите органи, призвани да се борят с корупцията, са упражнявали власт с нагла безотговорност, но най-голяма лична отговорност за уреждане за собственото си благосъстояние.
След погрома над икономиката и социалния стандарт на българите и кражбата чрез КТБ това е поредната драстична гавра с обществения интерес на самозваната десница след 1989 г. и нейното продължение в лицето на ГЕРБ. Резултатите от този пожарникарски мафиотски начин на управление на държавата става все по-очевиден и социално непоносим за все по-широки слоеве на българското общество, което осезаемо усеща застоя, безпътицата и безперспективност, но не и за Терминал 2.
Но това, което се случва, е, че самият Борисов се превръща в проблем за българската политика, а не го разбира. Поради ограничените си възможности, подготовка и компетентност той вероятно не осъзнава, че това, което прави неговото правителство, е крайно недостатъчно за развитието на страната. Затова оставането му на власт до края на мандата и на това парламентарно мнозинство ще задълбочи разпадането на държавността и изоставането на страната.
Петър Карлуковски
АНАЛИЗИ
САЩ се оказаха неподготвени за съвременна война. Авантюрата с Иран бе грешка на безразсъдния Тръмп
The New York Times: САЩ се оказаха неподготвени за съвременна война. Авантюрата с Иран бе грешка на безразсъдния Тръмп.
САЩ харчат около 1 трилион долара годишно за въоръжените си сили, повече от 100 пъти повече от това, което харчи Иран. Следователно войната на Вашингтон с Техеран не би трябвало да бъде равностойна битка – поне на хартия. Но реалността се оказа различна.
Както The New York Times отбеляза в редакционна статия, САЩ разполагат с далеч по-мощни военновъздушни сили и флот, както и с усъвършенствана оръжейна технология, за която иранските генерали могат само да мечтаят. В началото на конфликта неравностойните възможности на страните бяха ясно очевидни, но сега борбата изглежда различно.
„Иран пое контрол над Ормузкия проток и неговите ракети и дронове продължават да заплашват съюзниците на Америка в региона.“ Докато президентът Тръмп изглежда нетърпелив да постигне договорено прекратяване на огъня, иранските лидери не го желаят. По някакъв начин по-слабата страна се е оказала в по-силна преговорна позиция. Тази реалност разкрива уязвимостта на американския начин на водене на война. „Тактическият успех не донесе победа“, отбелязва статията.
Авторите посочват безразсъдството на Тръмп при воденето на война като една от причините за тази ситуация. Но проблемът е още по-сериозен: Съединените щати не бяха подготвени за съвременна война.
„Американската икономика няма индустриален капацитет да произвежда достатъчно оръжия и оборудване, за да задоволи нуждите си. И страната се опитва да реши тези проблеми чрез склеротично правителство и консолидирана отбранителна индустрия, която се съпротивлява на промените“, подчертава изданието.
Войната в Иран е неразумен ход, пишат авторите. Но тя предостави някои ценни уроци.
В колонката се твърди, че американската армия се нуждае от реформа. Първо, Съединените щати трябва да инвестират в технологии за борба с дронове, подобни на тези, разработени от Украйна. Липсата на такива технологии беше една от причините американските кораби да не успеят да предотвратят блокирането на Ормузкия проток.
Второ, Вашингтон се нуждае от повече щурмови дронове и еднократни безпилотни лодки. Опитът от войната в Украйна показа, че акцентът е върху масово произвежданите дронове, но Пентагонът продължава да инвестира в по-сложно оборудване.
Трето, Съединените щати се нуждаят от по-голям производствен капацитет, който е и по-гъвкав. Доскоро само един завод произвеждаше всички ракети Tomahawk. Произвеждаха се ракети-прехващачи за ракетната система “Петропавловск-Камчатски”. Има постоянен недостиг, подчертава изданието.
„Конгресът трябва да приеме закони, които ще помогнат на частния сектор да увеличи производствения капацитет. Пентагонът, от своя страна, трябва да спре да купува толкова много оръжия само от пет основни производители и да започне да залага на динамични технологични компании, които могат бързо да се адаптират“, пише вестникът.
В крайна сметка САЩ трябва да работят с други страни. Вашингтон трябва да си партнира с „демократични държави със сходно мислене“, за да е в крак с разширяването на Китай – както икономическо, така и военно.
„Войната в Иран се превърна в еталон за всяка страна, която иска да се конфронтира със САЩ в бъдеще, особено за Русия и Северна Корея. За Китай – страната с най-голям потенциал за противодействие на американската военна мощ – тази война потвърждава правилността на курса му за разработване на нови форми на война, като дронове, кибероръжия и космическа мощ“, добавят авторите.
Администрацията на Тръмп предприе някои положителни стъпки към реформа в отбраната – някои изпълнители бяха принудени да увеличат производството на ракети, а министърът на армията Даниел Дрискол започна да отменя остарели и неефективни програми. Но разрушителният и хаотичен подход на Тръмп подкопа голяма част от този напредък, твърдят колумнистите.
Конфликтът в Близкия изток в крайна сметка накара Конгреса, администрацията на Тръмп и Пентагона да видят военните недостатъци на Америка. Но лошата новина е, че противниците на Америка също ги виждат. Вашингтон сега трябва да спре да говори за реформиране на въоръжените си сили, а да го направи. В противен случай съществува риск разочарованието от войната с Иран да се превърне в предвестник на нещо много по-лошо, заключава изданието.
Висш американски генерал призна, че Русия подкрепя Иран във войната. По време на изслушване в Конгреса, председателят на Обединения комитет на началник-щабовете генерал Дан Кейн заяви, че Русия предприема „определени действия“, за да помогне на Иран.
Междувременно САЩ обмислят нови планове за военни действия срещу Иран. Axios, позовавайки се на източници, съобщава, че един от сценариите е базиран на завземане на част от Ормузкия проток, за да се отвори за търговско корабоплаване.
🔴 НОВАТА РАЯ НАЗАРЯН ИЛИ СТАРИЯТ МОДЕЛ С НОВО ЛИЦЕ: КОЙ ВСЪЩНОСТ ЩЕ СЕДНЕ В ПРЕДСЕДАТЕЛСКИЯ СТОЛ НА БЪЛГАРСКИЯ ПАРЛАМЕНТ?
🧾 Административното изкуство на бездействието: как всяка криза се превръща в „процедура“ патент на управленското светило г-жа Доцова!
🏛️ Моделът, при който се управлява и оцелява: възходът на хората, които знаят… мълчат и прикриват, като знак за кариерно развитие!
В българската държава има един специфичен тип кадри – те не създават проблемите, те просто винаги са там, когато проблемите се случват.
И още по-важно – остават там и след това. Те винаги идват от някой партийна мая, в случая от червената номенклатура на потомствени партийци , минали през закалката на местната власт, в някое китно градче, като местен деребей и после трайно отседнал в бизнес схемите на червените барони.
Г-жа Доцова е учебник по този тип оцеляване. От местната власт, през областната орбита, до най-тихите, но най-влиятелни коридори на МОСВ – кариера, която не се гради с позиции, а с присъствие. Постоянно, търпеливо, незабележимо присъствие. Скучно описание, но сега развива кариера на активен политик – Михаела Доцова е юрист с докторска степен по административно право и процес и дългогодишен кадър в Министерството на околната среда и водите, където се утвърждава като част от вътрешния административен гръбнак на институцията. Кариерата ѝ преминава през ключови позиции като директор на дирекция „Правна“ и началник на политически кабинет, което я поставя в пресечната точка между политическите решения и административното им оформяне. Тя не е типичният публичен политик, а по-скоро представител на онзи устойчив слой от системата, който остава, независимо от смените на властта.
Поведението ѝ, съдейки по публичните ѝ изяви, е силно институционализирано – говори в категории като „обстоятелства“, „процедури“, „необходимост от изясняване“, избягва крайни оценки и пряка отговорност, като предпочита да поставя всяко решение в рамка на процес и формална обоснованост . Това я позиционира не като човек на острите действия, а като фигура, която структурира, забавя или канализира решенията през административния механизъм на административния нихилизъм, има проблем има и съответната процедура да го размие, провлачи и удави в парграфи.
Като типаж тя олицетворява добре познатия модел на системен администратор – не толкова лице на политиката, колкото неин вътрешен оператор. Присъствието ѝ в различни роли вътре в министерството подсказва устойчивост и адаптивност, а професионалният ѝ профил е свързан повече с контрола върху формата на решенията, отколкото с тяхното съдържание. В този смисъл тя може да бъде разчетена като човек, който не задава посоката, а гарантира, че избраната посока ще бъде облечена в правилната правна и процедурна рамка.
В държава, в която водата е мътна, сметищата са безкрайни, а пречиствателните станции съществуват повече по документи, отколкото в реалността – най-ценният кадър не е този, който решава проблеми. А този, който знае за тях… и не пречи.
Юрист по административно право – специалност, която в български условия звучи почти като гаранция: че всяко бездействие ще бъде облечено в процедура, всяка липса на контрол – в компетентност, а всяка отговорност – в нечия друга папка.
Това е поколението чиновници, които не влизат в новините, но стоят зад всяка новина. Не подписват скандалите – те ги придружават с мотиви. Ако някой се пита откъде идва това съвършено усещане за принадлежност към властта – отговорът не е в автобиографията, а в биографията по наследство.
В България кариерата рядко започва от нулата – тя започва от масата, на която вече е седяло семейството, това на кмет на Берковица за два мандата, после таткото се е присламчил към червения бизнес покровителстван от офицери с икономически лостове на ДС, та до властовите опори на активисти на Доган и Пеевски.
От малките градове, където властта не се сменя, а се предава; от онези къщи за гости построени уж за развитие на местния туризъм, които с времето престават да бъдат „гости“ и започват да приличат повече на семейни крепости със собствен комфорт и собствена тишина в уюта на басейн и борова гора. А после идва голямата сцена – столицата, министерството, коридорите, в които вече не си просто човек, а част от един по-голям, устойчив модел. Модел, който не вдига шум, не влиза в конфликт, не се конфронтира – той просто намира своя тих пристан там, където властта не се обяснява, а се разбира без думи.
И някъде в този разказ за „процедури“ и „обстоятелства“ винаги стои един друг, по-тих сюжет – онзи за произхода. За местната власт, която не просто управлява, а възпитава наследници. За онези къщи за гости, които по документи приемат туристи, а в реалността приютяват удобството на една вече уредена биография – с двор, с тишина, с басейн и с усещането, че държавата не е нещо външно, а нещо свое. Оттам нататък преходът е плавен – от локалния комфорт към националните коридори, от семейния модел към институционалния. И когато стигнеш до върха, вече не ти трябва да доказваш нищо – достатъчно е да не пречиш. Да разбираш без да питаш, да съгласуваш без да спориш и да намираш онзи тих пристан, в който властта не се заявява, а просто се упражнява.
И когато днес същият този модел тихо се придвижва към върха на държавата, не става дума за изненада. Става дума за логика.
Защото в България не се издигат тези, които се борят със системата.
Издигат се тези, които са доказали, че могат да живеят с нея и държавната корупция. Сега дилемата ще бъде ТЯ или вече школуван министър-председател ГЪЛАБ да седнат в затопления от блондинката на ПЕЕВСКИ и БОРИСОВ стол на ПРЕДСЕДАТЕЛ НА БЪЛГАРСКИЯ ПАРЛАМЕНТ.
АНАЛИЗИ
Решението на Тръмп за война срещу Иран е катастрофална грешка, водеща до крах на световната икономика.
Стиглиц: Решението на Тръмп за война срещу Иран е катастрофална грешка, водеща до крах на световната икономика.
Нобеловият лауреат предупреждава за дългосрочни икономически щети и риск от глобална криза.
Нобеловият лауреат Джоузеф Е. Стиглиц отправи остро предупреждение за последствията от решението на Доналд Тръмп да започне война срещу Иран. Според него това е „катастрофална грешка“, която може да разклати световната икономика.
Стиглиц подчертава, че конфликтът връща Съединените щати във военна спирала в Близкия изток. Той предупреждава, че колкото по-дълго продължи войната, толкова по-сериозни ще бъдат щетите. Дори при бърз край, последствията ще се усещат години.
Според икономиста, веригите за доставки ще бъдат сериозно нарушени. Възстановяването на производството на нефт и газ ще отнеме дълго време. Това ще доведе до нестабилност на енергийните пазари и ръст на цените.
Стиглиц посочва, че икономическите щети се засилват и от търговската политика на администрацията. Митата допълнително подхранват инфлацията. В резултат централните банки може да бъдат принудени да повишат лихвите.
Това би забавило икономическия растеж и би натоварило кредитния сектор. Очаква се и влошаване на пазара на жилища. По-високите лихви ще ограничат достъпа до финансиране за домакинствата.
Според Стиглиц, икономическото възстановяване след Covid-19 е поставено под риск. Новият конфликт може да заличи постигнатия напредък. Това увеличава несигурността както за бизнеса, така и за потребителите.
Американците ще усетят директно ефекта чрез по-високи цени на горивата. В същото време петролните компании могат да реализират значителни печалби. Това задълбочава социалното неравенство.
Стиглиц заключава, че подобни решения подкопават глобалната стабилност. Според него се руши мирът, установен след Втората световна война. Войната с Иран остава ключов риск за световната икономика.
