Една истинска дума мери човешката ни мярка и тя се казва „доброта“. Когато човек е добър той не мери хората с омраза
Недялко Славов е от онези съвременни български писатели, които не само провокират мислещия читател, но и винаги впечатляват с позициите си. Позиции – честни, лични, нестандартни, които не са плод на конюнктурата или на политкоректността. Може да приемаш или да не приемаш разсъжденията на Недялко Славов, но със сигурност няма как да останеш безучастен към неговия неподражаем стил и ярко и талантливо перо, към задълбочените му разсъждения по различни актуални теми, към историческите аналогии, които споделя сякаш, за да открие днешния ход на времето.
Недялко Славов е автор на романите „Фаустино“, „Вертиго“, „Портрет на поета като млад“, „432 херца“, „Камбаната“, „Пиафе“, „И станах река“, „2020“, както и на великолепните „Филипополски разкази“, на стихове и на пиеси.
Писателят като че ли носи в себе си мъдростта на родния си Пловдив – град древен, красив и магнетичен. Неслучайно творбите на Недялко Славов са пропити със страстен хуманизъм, стилът му е експресивен и изключително метафоричен. И затова за читателя е истинска радост и предизвикателство да общува с книгите му.
Оставяйки вярна на традицията да среща своите читатели с емблематични български творци с огромен авторитет, с ерудиция, с достойнство и собствен завладяващ стил, разговаряме с Недялко Славов в Пловдив навръх празника на духа – 24 май. Писателят бе любезен да даде интервю за медията и да коментира широк кръг от въпроси, за които размишлява през последните години и които го вълнуват и като интелектуалец, и като човек.
Писателят край моста над река Марица в Пловдив
– Г-н Славов, разговаряме с вас на 24 май. Изпитвате ли радост от този празник, наистина ли той е най-българският и най-обединяващият за вас?
– Трябва да не съм българин, за да не изпитвам подобно чувство. Няма друг такъв емоционален връх и общ национален трепет.
– От години се чуват предложения 24 май да стане национален празник, тъй като именно този празник ни обединява, а да не бъде 3 март, който според някои прокарва разделителни линии в обществото. Какво е вашето мнение?
– 24 май е еманация на българския творчески дух. А свободният дух не търпи рамки, дори и тези на държавността. Ние си имаме национален празник, 3 март – датата, след която се конструира Третата българска държава. Празнува се от 1880 г. Не може всяка власт да пренаписва историята ни. Ще повторя – това е празник на свободния дух, а ХХ век доказа, че всяка държава по света е институция, която мачка свободата.
– Казвал сте, че Пловдив е създаден от Бог в момент на слънчево настроение. Ако възприемем слънцето и като символ на духовността наистина ли тук слънцето свети по-ярко?
– Важното е какво са мислили тези, които са създали този град и защо той е създаден точно тук и никъде другаде. Едно древно предание казва, че преди вечност е минал керван, воден от свещени мъдреци. Те са пренощували край Марица, а камилите, които са останали и не са си тръгнали с тях, са се превърнали в седемте пловдивски хълма. Много древна енергия има тук.
– Замисляли ли сте се, ако бихте имали възможност да се преродите, отново в Пловдив ли бихте желали да живеете и да творите или на друго място?
– Ние не се преместваме и на милиметър от мига и от мястото на първоначалното ни сътворение. Божественият ни софтуер е такъв. Така че и да искам, и да не искам, моето прераждане ще бъде пак тук и в същата ми екзистенция.
– Споменахте софтуер. Смятате ли, че има нещо сбъркано в чипа на българина или пък напротив – трябва да се гордеем с това, което сме, с нашата история, култура, географско разположение?
– Сбърканият чип е в главата на западноевропееца, не на българина. И това си има своята предистория. От хилядолетие западният свят, чрез своя рационален код на мислене, редактира Бог. Това е една непрекъсната, изтощителна и жалка борба със Създателя. Имам предвид и католицизма, и протестантството, които в крайна сметка са тихо, упорито, непрестанно боричкане с божия промисъл, с божията идея за нас. А като говорим за сбъркан чип в родните мозъци най-самоунищожителен е чипът на Кириак Стефчов.
– Смятате ли, че православието е това, към което трябва да се върне българският народ, защото народът се лута в своята вяра, доколкото я има или пък може би вече я загуби?
– Вярата не се губи като портмоне.
Вярата на моята баба от Странджанско бе като кандилото, което осветяваше къщата й и нощем правеше малката й стаичка висока до небето. Но и у нас атаката срещу вярата, срещу православието е огромна, скъпоплатена, методична. И това не е от вчера или от днес. Например преди 10 ноември, в продължение на 25 години, в Асеновград бяха свалени камбаните на църквата. Бяха превърнали града в глух и сляп човек. Но и това чудо мина.
– Глухите камбани в Асеновград ли ви провокираха да напишете романа „Камбаната“?
– Не. Това, което е в книгата, съм го видял другаде, в родното село на моя баща.
– „Камбаната бие за всеки един от нас“, казва Джон Дън.
– Да. Рано или късно камбаната бие за нас.
– А дали чуваме камбаната? От думите ви усетих, че сякаш казвате, че в Западна Европа камбаната не се чува.
– Странни, чужди на разума и на сърцето неща идват оттам.
– Деян Донков направи много интересен и емоционален моноспектакъл по вашия роман „Камбаната“. Вие като автор на книгата как видяхте Деян Донков като вашия герой убиеца Вено в „Камбаната“?
– Както аз видях това, което ме развълнува, за да напиша книгата, така и Деян видя в книгата част от себе си. Просто книгата и актьорът се срещнаха и се получи разтърсваща интерпретация на романа.
– Развълнувахте ли се, когато за пръв път чухте вашите думи да бъдат произнасяни от сцената?
– Книгата е интимен диалог с читателя, докато сценичното общуване е съвсем друго. Там писателският глас става множествен – в залата седят 1000 човека и слушат думите ти.
– Вярвате ли, че всяка дума, която ние изричаме носи някаква енергия и всъщност трябва да внимаваме какво говорим и пишем?
– Логосът е огромен добър паяк, който ежесекундно ни придърпва в мрежата си. Ето например – върви множеството и всеки нещо говори – майката на детето, детето на майката, жената на мъжа, мъжа на жената, всеки от нас излъчва някакво послание. Това е нашата спасителна комуникация, която ни казва: „Не си сам, не си сам, тук сме, много сме“. Нещо като грегорианското гъргорене на делфините, както казваше великият Фотев. Словото е началото. То е заложено и в идеята на самата религия – ligare („обвързвам, свързвам“). А и в един момент всички ние се редуцираме до думите. След като човекът угасне, след като изтече плътта през него, последен знак за бившото му присъствие са те. Нищо друго не остава.
Ето моят баща написа книга за селото, в което се развива действието на „Камбаната“. Днес селото е унищожено, там няма български етнос. И сега това бивше село с 2000 бивши човека е живо, благодарение на написаното. Така че в последна сметка целият реален живот на една общност, един народ и един човек се редуцират в една книга или един стих.
– Имате неподражаем писателски стил – баланс между прозата и поезията, с неизчерпаема енергия. Как го постигате?
– Аз идвам от поезията и драматургията, а там всяка дума носи отговорност сама за себе си, може, така да се каже, да оцелее дори и в самота, за разлика от думите на прозата, които винаги са в някакъв смислов или наративен ансамбъл. Отделно думите в поезията имат една склонност да танцуват, те са силаботонически натоварени с ритъм. Вероятно от това – от лаконичността и от ритмиката – иде и спецификата на писателския ми стил. И все пак мисля, че стилово най-завършени са последните ми притчови романи „И станах река“ и „2020“.
– Има ли думи, които не употребявате, както и такива, на които особено държите? Около пандемията се говореше, че тази всеобща заплаха може би ще накара хората да бъдат по-човечни, по-състрадателни, някак си ще ги обедини. Всъщност се случи друго и някои съвсем забравиха да казват простички думи като „Благодаря“ и като че ли езикът стана по-агресивен. Какво е вашето наблюдение?
– Точно преди 2 години споделих, че прилепът от Ухан лети най-вече в нашите глави. И ето – 2 години след т.нар. пандемия никой не излезе и не каза какво всъщност се случи. А иначе подобни световни беди могат да отприщят у човека единствено нагона му да оцелее. А той не е любов. И съвсем нормално е хората да станат зверове в своята себичност, защото така сме устроени, това е инстинктът ни за самосъхранение. И тук вече възникват фундаментални въпроси – какво се случва със света, кой и накъде го води, къде сме ние в своята безропотност. Така, в тази съдбовна ситуация, аз лично като писател не мога да възпявам, както е казал Поетът, на баба си хурката. Вече става въпрос за нашето ментално и физическо оцеляване.
Така че въпросите за думите „благодаря“ и „моля“ са третостепенни въпроси. Въпросът е да си зададем въпросите като: „Защо е така?“, „Докога“ и „Трябва ли да търпим ние, които сме създадени по божия промисъл, идеологическите малоумия на някой световен функционер на нищото, който е решил, че светът е негов?“ Това е големият въпрос. Със сигурност мога да напиша някаква политкоректна романова боза, или някаква семпла кримка, или да изравям умрялото куче на социализма и да се правя на борец за демокрация със задна дата, или да съчиня някой чиклит и да вълнувам плажните си читателки, но не, това не е волята на моя творческия процес.
Снимка: Димитър Краев
– Пандемия, война – това са световни заплахи – съвсем нормално е човек да изпитва страх, въпросът е, когато политическите елити се възползват от този обществен страх, за да водят обществата в определена посока.
– Винаги е имало пандемии и войни, но никога толкова милиарди послушни и оглупени хора.
– Няма и разговор за бъдещето на Европа и на България…
– Бъдещето на тази болна левичарска Европа не ме интересува. Това не е моята Европа на духа, културата и демокрацията. Вълнува ме бъдещето на България.
– Но България все пак е част от Европа и в този взаимносвързан свят няма как да е самостоятелен играч съвсем сама да решава проблемите си. Не смятате ли, че тя няма как да се откъсне от Стария континент и по-скоро въпросът е България да умее да защитава своя интерес пред останалите и в Брюксел? Или за вас това е твърде утопично?
– Разбира се, че може да защитим националния си интерес. Винаги има начин, но затова трябват други хора, други лица, друга ситуация. Но дори и това не е най-важното. Най-важното е, че дълбоко в себе си българският народ се държи много достойно и се съпротивлява по неговия си начин.
– Споделяте, че българският народ се бори, но има ли достойни лидери, които все пак да го водят?
– Има, но на практика това е невъзможно да стане. Ние живеем в манипулиран свят и това е една от идеите на глобализацията – да се ликвидира идентичността на всеки един народ като се анулират неговите водачи и мислещата му част. Но от друга страна е съпротивата, инстинктът за оцеляване. А аз залягам на инстинктите на народите да оцеляват във времето.
Ще направя стъпка встрани и от друга гледна точка ще кажа няколко думи за този феномен. Медицински доказано е, че ако ти се храниш с храни, които са произведени на повече от 500 км от мястото, където си роден, ти вече почваш да се храниш с отрови. Както и че когато излезеш от геомагнетизма на мястото, където живееш, организмът ти започва да изпада в някакъв вид дисонансна вибрация с околния свят.
Същото става и с всеки, който излезе от териториите на своя логос. Навярно това е дълбоко заложено и в тъмната болка на носталгията, която цял живот преследва емигрантите. Затова ние сме детерминирани да опознаем света на място, на своята земя, на териториите на своя език, най-вече през ума, през въображението, през фантазията ни. Именно това мисловно пътуване е създало Човечеството. А понятието глобален човек е просто политкоректна фикция.
Недялко Славов по време на представянето на романа си “Камбаната” в “Хеликон” – Русе: Снимка: Ралица Маринова
– Използвате ли социални мрежи?
– Понякога.
– Предполагам, че предпочитате личния контакт с приятелите и читателите.
– Да, в живия разговор не по малко от думите говорят жестовете, погледите, езика на тялото. Но да ви призная – най-предпочитам усамотението.
– Предпочитате да сте сам, сигурно обаче не се чувствате самотен.
– Не. Самотен е само самотният човек. А аз не съм самотен човек.
– Пишете ли нещо в момента?
– Не. Имам идея за книга, но ми трябва много сериозна подготовка по темата. Винаги го правя. Например, когато пишех „432 херца“ (б.ред. Сюжетните ходове в романа са провокирани от мистиката около указа на министъра на пропагандата в нацистка Германия – Йозеф Гьобелс. По негово разпореждане през 1939 г. тонът ла е настроен на 440, вместо на 432 херца) в продължение на 2 години общувах с композитора акад. Николай Стойков. Така влязох по друг път в космически свят на музиката. Така беше и с романа ми „Пиафе“. В конната си база в Борисовата градина маестро Пламен Климов ме въведе в тайнството на пиафе – най-изящната любовна стъпка на коня. Изобщо колкото повече вникнеш в детайлите, толкова повече метафори виждаш в тях.
– Написахте и „2020-а“ – роман за абсурдите в съвременния пандемичен свят. Какво си помислихте в онзи 13 март 2020 г., когато за пръв път в България бе наложен пълен локдаун?
– Отворих прозореца, видях пустите улици и си казах: „Започнаха“. Защото много неща предварително бях кръстосал в себе си и вече знаех – въпрос на време е да започнат.
– Вие смятате, че с локдауните заради пандемията започна осъществяването на идеята за глобален затвор, за който вие говорите от известно време?
– Ние хората сме много странно устроени. Защо изобщо трябва да коментирам? ТЕ ни го казаха в прав текст една година преди това. И то се случи.
– А самият вие изпитахте ли страх?
– Нито за секунда.
– А какво ви държи и какво ви кара да не се страхувате?
– Ние сме зарчета на съдбата, които се стискат в една друга, небесна шепа. А иначе казано – от смъртта ни дели нещо много простичко – например невъзможността да си вземем въздух в продължение на една-две минути. И това може да се случи в следващия миг. Тоест, ако аз застина като мишле, хипнотизирано от змия, и живея само с очакването да се случи смъртта, какъв е смисълът да бъда роден?
– Къде за вас е надеждата?
– Във Вярата. И в човешката ни воля.
“Там дето е опасността,
расте спасението също”,
казва любимият ми поет Хьолдерлин. Често си повтарям този стих.
– Какво според вас мотивира желанието на определени хора да трупат все повече и повече материално богатство? Любопитно ли ви е като писател и изследовател на човешката психология да разберете мотивите за притежанието примерно от един човек на няколко златни дворци, на множество яхти и на огромен автопарк? А накрая всички си отиваме с една риза.
– Тези, които споменахте – с яхтите и с дворците – те са порода, която въобще няма да коментирам. Не ме интересуват. А иначе реакцията да имаш малко в повече за утре е съвсем естествена човешка реакция. И в природата е така. Едно животно яде до пресита, това е един вид запасяване за по-лоши времена, защото ние живеем в състояние на абсолютна неизвестност за бъдещето. Но когато човек се заобиколи с вещи, смятайки, че така ще се барикадира срещу смъртта, това вече е трагикомично.
– Какво казва обаче детето във вас и всъщност съхранил ли сте детското в себе си?
– “Колумб откриваш през минута континенти“ – така някога бях нарекъл детето в себе си. Но аз и днес умея да се радвам на света. Рутината на годините не ме промени.
– Живеете на една прекрасна пловдивска улица, заобиколен сте от християнски катедрали и великолепни артефакти от римско време.
– Благодаря на съдбата. Наистина живея сред разговора на камбаните и отблясъците на римския мрамор.
– Къде обичате да се разхождате в Пловдив и къде извън дома обичате да оставате сам със себе си, с мислите си?
– Тепетата, реката – това е Пловдив. Там са големите му енергии.
– Минавате и покрай различни религиозни храмове. Пловдив е известен със своята толерантност от векове.
– Тази думичка “толерантност” не я обичам. Взета е от политкоректния речник. Има една истинска дума, която мери човешката ни мярка и тя се казва „доброта“. Когато човек е добър той не мери хората с омраза.
Подходяща музика за любителите на йога.