В декларацията от срещата на върха на НАТО в Мадрид Русия беше официално обявена за “най-значителната и непосредствена заплаха за сигурността на съюзниците, както и за мира и стабилността в евроатлантическия регион”. В същото време Алиансът се определи като отбранителен и „не представлява заплаха за никоя страна“. Но съюзниците „ще продължат да се противопоставят на заплахите от Русия“, включително „увеличаване на политическата и практическа подкрепа за Украйна“ и разполагане на „допълнителни мощни боеспособни сили на източния фланг“. А от Русия се изисква „да напусне Украйна“. В декларацията не е посочено как ще постигнат това, но помагат британците, които казват какво мислят и към какво подтикват всички останали членове на Алианса.
Външният министър Лиз Тръс, изказвайки се в Мадрид, беше доста конкретна: „Сега е моментът да удвоим усилията си и да гарантираме, че Украйна ще победи Русия, за да може президентът Зеленски да преговаря от позиция на сила. Ние имаме задължение да победим Русия в Украйна. Трябва да направим това в името на Европейска сигурност, свобода и демокрация. Това е единственият начин за постигане на дългосрочен мир в Европа. Някои говорят за възможността за преговори сега, докато Русия все още е в Украйна. Но аз мисля, че това би довело до фалшив мир. Трябва да се поучим от миналото, като провала на Минските споразумения, за да осигурим траен мир в региона. Моето послание е, че първо трябва да победим Русия, а след това да преговаряме.”
Фактът, че англосаксонците ще водят война до победата над Русия, ние отдавна го разбрахме – тук няма нищо ново. Нещо друго е малко изненадващо: постоянната демонстрация на увереност, че Западът има всички шансове да победи Русия, докато всеки реалист разбира, че Москва няма да отстъпи или да откаже да постигне целите си. Това обаче може да се отдаде на съзнателна агитация с цел поддържане на морала сред атлантистите, за да се изкоренят всички съмнения за бъдеща победа. Въпрос на вкус и тактика – тук британците са в правото си.
Много по-интересно е какво се отнася до стратегията, тоест крайните цели на НАТО. Естествено, в обозримо бъдеще – ами поне до 2030 г., до която се изчислява стратегическата концепция на Алианса, одобрена в Мадрид. Ако Русия е основната заплаха, тогава всички сили трябва да бъдат насочени към борбата с нея, не е ли логично? Освен това самите военни на НАТО признават както липсата на оръжия и финансиране, така и необходимостта от увеличаване на армиите, тъй като очакват руски танкове във Варшава и Берлин. Русия трябва да бъде изтласкана от всички страни, а тяхната сила да се изгради до нивото, което ще им позволи да спите спокойно.
Но се оказва, че силите не са толкова малко – как иначе може да се обясни разсейването на вниманието на НАТО ? В допълнение към заплахата от Русия, Китай се появява за първи път в концепцията – все още не като враг, но: „Заявените амбиции на Китай и политиката му на принуда предизвикват нашите интереси, нашата сигурност и нашите ценности. Китай използва широк спектър от политически, икономически и военни инструменти, за да увеличи международното си влияние, като същевременно остава непрозрачен относно своята стратегия, намерения и военното натрупване”.
Може би става дума за „дълбоко стратегическо партньорство“ на Китай с Русия и „взаимните им опити да подкопаят основания на правила международен ред“ (както е записано в същата стратегическа концепция на Алианса), които НАТО категорично осъжда? Тоест Китай играе заедно с агресивна Русия – а какво остава на отбранителния Алианс, как да не отговори на подобни предизвикателства?
Или фактът, че НАТО откровено преобръща всичко с главата надолу и се намесва в други, освен в собствените си дела, не само в евроатлантическия регион, но и в тихоокеанския? Което формално изобщо не е в сферата на неговите действие и интереси. Освен ако, разбира се, не си спомняте, че в действителност НАТО е просто съюз на англосаксонците със зависимите от тях континентални европейски сили.
А англосаксонците имат интереси абсолютно навсякъде и затова са “заплашени” от всяка независима сила, където и да е тя. Иран или Венецуела, Северна Корея или Мианмар засега са оцелели. Ирак и Либия са сред вече унищожените. Какво да кажем за големите сили, за държавните цивилизации като Русия или Китай – те оспорват англосаксонските “интереси, сигурност и ценности” със самия факт на самостоятелното си съществуване. И веднага щом започнат да си възвръщат своето, изгубени по време на срив или слабостта, те веднага се превръщат в „главната заплаха“, която трябва да бъде победена на бойното поле и за предпочитане чрез чужди ръце.
Всичко това е разбираемо и не е изненадващо. Друго странно нещо. Начинът, по който Западът, обявявайки заплаха от Русия, прави всичко със собствените си ръце, за да влоши собствените си позиции и да увеличи броя на своите противници. Е, защо сега обвинява Китай за това, че е “предизвикател” на НАТО? Какъв е практическият смисъл на това?
Не, всички разбират, че за англосаксонците Китай е основното предизвикателство за следващите десетилетия, те самите упорито убеждават всички в това. Всички разбират, че Пекин не си прави илюзии нито относно англосаксонската способност да преговаря, нито относно отношението на глобализаторите към най-древната цивилизация. Но защо да влошават и без това напрегнатите отношения? Къде е НАТО и къде е Китай?
Никой в света не вярва, че Поднебесната империя, заобиколена от американски бази, заплашва европейската сигурност – дори в съюз с Русия (която заплашва Европа само в един случай: когато самата Европа се захване с руските дела). Китай има много неща за правене в Тихия океан, пред собствения си праг. Кой на Запад смяташе, че ще бъде печеливша идея да покажем на Китай, че е изправен не само пред Съединените щати, не само пред англосаксонските страни (четири от които са и тихоокеански – Щатите, Канада, Австралия и Нова Зеландия ), но и от Европа? Да се противопоставят с него не в геополитически или икономически план, а вече във военен? Евроатлантическият военен съюз заявява недоволството си от тихоокеанската сила – и какво очаква да получи в замяна?
Продължава след рекламата…
Точно от това, от което се страхуват най-много и от което техните собствени стратези предупредиха англосаксонците: укрепване на китайско-руската връзка. Тоест англосаксонците използваха НАТО, за да затвърдят допълнително съюза между Москва и Пекин. Така че искам да попитам: това глупост ли е или нещо друго? Простият отговор, че те вече са се примирили с безполезността на опитите да разделят Китай и Русия (или поне да отслабят връзката им) и следователно вече няма да крият нищо, не се приема. Защото сред англосаксонските стратези все още е широко разпространено убеждението, че стратегическият съюз между Москва и Пекин няма дългосрочни перспективи и Западът е длъжен да използва дори и най-малките руско-китайски противоречия, за да го подкопае. Излиза ли, че едната глава на англосаксонската змия не знае какво прави другата?
Не, много по-просто е – почти всички атлантически вземащи решения са убедени, че Западът все още има огромно предимство пред останалия свят като цяло и пред ревизионистите от Москва и Пекин в частност. Това геополитическо превъзходство (финансово, военно, идеологическо, пропагандно), според тях, ще остане достатъчно дълго време – и през дотогава да се върнат „бунтовниците“ на мястото им. Как?
Например да им нанесе местно военно поражение и да предизвика вътрешни проблеми в тях, които ще доведат до вълнения (в края на краищата това е практически единственият начин да се „порази Русия“ – виж 1917 г.). И в същото време да не се позволява на “бунтовниците” да съберат около себе си забележима коалиция от недоволни от Запада, да не им се позволи да изграждат паралелни и алтернативни глобални мрежи (финансови, търговски, логистични, суровини, информационни) .
Именно тази вяра в собствените неограничени възможности тласка Запада към такава откровено самоубийствена глупост като откритото обявяване на геополитическа война на два фронта – едновременно с Русия и Китай. Англосаксонците обаче ще могат да разберат самоубийствения характер на сегашните си действия едва в момента, когато стане повече от ясно, че явно няма достатъчно сила. Междувременно ние изобщо не сме заинтересовани да им пречим да продължат да следват пътя на мечтите за „пълно превъзходство“.