ПОЛИТИКА
Геополитически катаклизми променят политичесдкия ред
- Геополитическо земетресение: какво казва новата доктрина на Тръмп
- Демонизирането на Иран е в основата на израелската политика.
- Осъзнаване накара саудитците да решат да диверсифицират връзките си или, по-просто казано, да започнат да се отдалечават от зависимостта си от Съединените щати.
В ново изявление бившият президент Доналд Тръмп сигнализира, че САЩ под негово управление няма да следват стария курс към Украйна и Европа. Той поставя въпроса за цената на подкрепата за Киев, ролята на Европа и нуждата от нов баланс в отношенията с Русия. Изказването му предизвика незабавна реакция както във Вашингтон, така и в европейските столици.
Доналд Тръмп си взе почивка от поглаждането на „Южното копие“ – плана за операции срещу Венецуела – и обмислянето на следващия ход на украинския фронт, за да получи „високоуважаван, дългогодишен добър приятел“. Няма значение, че старият му приятел е наполовина по-млад от него, но несравнимо по-богат. Гостът обеща да инвестира трилион долара в американската икономика, сума, обещана досега само на акционера Илон Мъск.
Саудитският престолонаследник Мохамед бин Салман не е бил в Белия дом от седем години – последното му посещение в Америка беше преди убийството на журналиста Хашоги, за което беше лично обвинен. Този път той доведе със себе си футболна звезда (Роналдо играе за саудитски клуб) и взе папката с договори за F-35 и атомна електроцентрала, заедно със статута на основен съюзник на Съединените щати извън НАТО.
Но най-важното е, че Тръмп увери лидера на най-богатата страна в ислямския свят, че тя никога не е била в по-голяма безопасност от сега. Но в Близкия изток няма достатъчно сигурност за всички – и ако на саудитците добавят още малко, то за сметка на кого?
На пръв поглед водещият кандидат тук е Иран, който беше подложен на израелски и американски бомбардировки тази година. Шиитският Иран отдавна е представян като основна заплаха за сунитското кралство, въпреки че преди Ислямската революция двете съседни страни са имали приятелски отношения и са били близки съюзници на Съединените щати.
Саудитците са тясно свързани със Съединените щати от средата на 40-те години на миналия век, откакто Рузвелт сключва сделка „петрол срещу сигурност“ с крал Абдулазиз: американците добиват петрол, гарантирайки защитата на кралството. В същото време те го защитават и от собствените си геополитически съперници, особено руснаците.
И докато Иран и при шаха имаше нормални отношения със СССР, за саудитците Москва беше огнище на вълнения и революции в ислямския свят и основен атеист; между нашите страни дори нямаше дипломатически отношения.
След 1979 г. Иран започва да разпространява ислямската революция сред масите и обявява Съединените щати за „Великия Сатана“, докато саудитците остават под американския военен чадър. Подкрепата им за Ирак, който е във война с Иран, не води до нищо – войната завършва наравно и скоро американците насочват вниманието си към Ирак, който се „разгърна“ в Кувейт.
Те го довършват през 2003 г. – и последиците от разпадането на обединен Ирак започват да се разпространяват в целия регион. Саудитците се притесняват: американските гаранции за сигурност са довели до пожар, бушуващ точно на техните граници, докато Иран не само остава невредим, но всъщност засилва позициите си. Нещо не е наред с американската защита на нашата сигурност, смятат в Рияд.
След това дойде Арабската пролет, вълненията в съседен Йемен – и изключително важната за саудитците – Сирия, пожарът на ИДИЛ. Регионът се превърна в американско феодално владение, но това не подобри сигурността дори на Саудитска Арабия, толкова близка на Съединените щати.
Това осъзнаване накара саудитците да решат да диверсифицират връзките си или, по-просто казано, да започнат да се отдалечават от зависимостта си от Съединените щати. До 2013 г. тази решителност узря и след като Съединените щати отказаха да ударят Асад (което беше възприето в Рияд като предателство), тя стана необратима. Започна сближаване с Китай и Русия, което се ускори след възкачването на Салман, бащата на принц Мохамед, на трона през 2015 г.
Както Москва, така и Пекин бяха заинтересовани от помирението на саудитците и иранците, защото искаха да изградят тесни връзки с двете страни на Персийския залив. Напрежението между Рияд и Техеран обаче е от полза само за Съединените щати, или по-скоро за техния близкоизточен филиал – Израел.
Демонизирането на Иран е в основата на израелската политика, насочена към оправдаване на военна агресия срещу Ливан, Сирия и всяка друга арабска страна, която не е съгласна с израелската хегемония. Страхът от иранската заплаха, според плана на Нетаняху, е трябвало да сближи Саудитска Арабия с Израел, а най-безразсъдните вашингтонски стратези дори измислиха план за „Близкоизточно НАТО“ с откровено антиирански уклон и включващ Израел и Саудитска Арабия.
Но самата основа на тази идея – „иранската заплаха“ – беше невярна и през пролетта на 2023 г. саудитците успяха да постигнат споразумение с иранците за възстановяване на дипломатическите отношения. Най-важното е, че това беше направено чрез китайско посредничество. Само шест месеца по-късно Хамас започна атака от ивицата Газа срещу Израел.
Често се твърди, че това е било отчасти подхранвано от желанието на палестинците да провалят израелско-саудитската сделка: уж принц Мохамед е бил готов да се присъедини отново към Авраамовите споразумения и да установи дипломатически отношения с еврейската държава.
Но няма сериозни доказателства за подобни планове от страна на саудитците, както и за признаването от тях на Израел. Предвид пълната безизходица по палестинския въпрос, всичко това изглежда невъзможно. И ще е още по-невъзможно сега, след геноцида, извършен от Израел в Газа.
Да, Газа вече ще бъде ефективно разделена на две части – едната, която Израел ще продължи да окупира, докато другата ще бъде окупирана от сили на няколко ислямски държави под ръководството на САЩ. Саудитска Арабия също ще осигури средства за възстановяването на Ивицата, но плановете за саудитско признаване на Израел може да бъдат отложени.
И не само това: Съединените щати наистина започват да променят политиката си спрямо Израел. Тръмп иска да убеди принц Мохамед, че Съединените щати, както направиха преди 80 години, ще станат гарант за сигурността на кралството – оттук и договорът за изтребители F-35 (в момента само Израел ги има в региона) и трансферът на граждански ядрени технологии.
Последното е и стъпка към потенциално придобиване на ядрени оръжия: като се има предвид, че Израел отдавна ги притежава и Иран може да се сдобие с тях (с бомбардировките си Съединените щати биха могли да принудят Техеран да отмени забраната си за производство на бомби), саудитците няма да стоят настрана.
Саудитците не разчитат на американски ядрен щит, така че в крайна сметка ще изградят свой собствен. Засега те са сключили отбранителен пакт с Пакистан, въоръжен с ядрено оръжие. Но те със сигурност ще приемат всички възможни гаранции и оръжия от американците.
Така Тръмп се превръща в Рузвелт, а Мохамед в дядо си Абдулазиз: на Саудитска Арабия е обещано всичко, което Съединените щати имат, в замяна на огромни инвестиции (от приходите от петрол) в САЩ. Вашингтон отново назначи саудитците за своя „любима съпруга“ в Близкия изток. За сметка на Израел? Че какво Израел? Той дори не беше на картата преди 80 години, когато беше подписан пактът между САЩ и Саудитска Арабия.
ПРИКАЗКИ ЗА ДЕЦА
ПРИЯТНА МУЗИКА ЗА ВАШЕТО КАФЕНЕ, БАР, РЕСТОРАНТ, СЛАДКАРНИЦА, ДОМ
Михаела Доцова беше началник на кабинета на скандалния министър Манол Генов в правителството на ГЕРБ, БСП, ДПС-НН и ИТН.
Ние кабинета “Желязков” го свалихме с протести. И Доцова включително я свалихме, защото началникът на политическия кабинет е втория човек след министъра. Част от политическото управление.
Помните ли само преди два месеца как в студията се говореше за БСП-Ново начало. Нещо сега да кажат?
Доцова вчера стана председател на Народното събрание с гласовете на Прогресистите на Радев, ГЕРБ и ДПС. Съшата Доцова от кабинета “Желязков”.
Моделът се укрепи вече със 180 депутати.
Да честитя ли пак на балъците?
Има ли смисъл да им се обяснява какво е реставрация и подмяна. А тези от протестите, които гласуваха за това са…..
А Доган с разгромената му партия изглежда обречен на тихо забвение.
Няма нищо вечно, включително и верността на избирателите. Дълго време се говореше, че електоратът на ДПС е едва ли не закрепостен и гласува “под строй”. Сега виждаме, че мнозина от симпатизантите изоставят лидерите му. Делян Пеевски и Ахмед Доган, всеки от които води собствено парче от ДПС, трябва да са осъзнали това след изборите на 19 април.
За Пеевски резултатът от вота беше тежък удар.
През миналата година организацията около съперника му Доган на практика се разпадна, което беше шанс за лидера на “Ново начало” да консолидира вота на ДПС около себе си. Вместо това, неговият резултат намаля с повече от 50 хиляди гласа в сравнение с предните избори през октомври 2024 г. в полза на бившия президент Румен Радев.
Друго обаче трябва да тревожи Делян Пеевски повече от загубата на гласове. На първо място, Румен Радев, който отколе е най-големият му враг, ще бъде пълновластен господар едновременно на парламента и на правителството. Ако продължи да работи в тандем с настоящия държавен глава Илияна Йотова, Радев ще може да разчита и на президентството.
Най-силният съюзник на ДПС – ГЕРБ на Бойко Борисов, изгуби около 200 хиляди гласа и се превърна в средна по големина партия със слаба тежест в Народното събрание. Трето, партиите, с които доскоро Пеевски участваше в едно и също мнозинство – БСП и ИТН, изпаднаха от парламента. В него, освен ПБ и ГЕРБ, влизат ПП-ДБ и “Възраждане”, които са силно враждебно настроени към “Ново начало”.
Пеевски повече няма да може да разчита и на подкрепа от Борисов. Лидерът на ГЕРБ многократно повтаряше преди изборите, че съюзът му с ДПС е временен и вече е приключил. А сега го сочи и като една от основните причини ГЕРБ да загуби гласове, така че вероятно ще стои настрана от “Ново начало”. Това означава, че дори и като част от опозицията,
Пеевски по-скоро ще остане изолиран.
Затова едва ли е учудващо мекото и примирено поведение, което показва сега. Първо се оплака, че служебното правителство е репресирало ДПС, за да осигури “нечестно изборно предимство”, само дето не каза за кого е било това предимство. После констатира, че “голяма част от българските избиратели с респектиращ резултат дадоха доверието си на един политически лидер – Румен Радев, за което той трябва да бъде поздравен”. А преди обиждаше Радев като го наричаше “мистър Кеш”. И когато свързваният с него временен главен прокурор Борислав Сарафов напусна поста си след ултиматум от ПБ, Пеевски неутрално заяви, че рокадата на върха на прокуратурата е “процес по изпълнение на конституционните и законови норми”.
По-подозрителните заговориха за сделка между него и Радев.
Последният обаче няма видима полза от подобно нещо. По-скоро можем да предположим, че Пеевски се снишава с надеждата, че ако не се конфронтира, може да отърве по-тежки удари в бъдеще. Така и така ще му бъде трудно да воюва, след като цялата власт минава в ръцете на Радев.
Но колкото и да е тежко положението на ДПС на Пеевски, поне е в парламента. Не е така с АПС на Ахмед Доган, която претърпя същински изборен погром. От 180 хиляди гласа на предните избори сега изгуби 130 хиляди – вероятно разпилени по другите формации, най-вече при ПБ.
А този път Доган участваше активно в кампанията. Ходеше по селата, обясняваше, че са допуснати “грешки” в миналото, заклинаше хората да гласуват, за да “върнат разума в политиката”. Както отбеляза бившият му поддръжник Юджел Атилла, изглеждаше все едно
призовава за връщане към “старото уютно, феодално, деребейско време”.
На всичкото отгоре, Доган погрешно разчете настроенията в страната – твърдеше, че няма вълна на подкрепа за Радев, който пък се оказа с близо 1.5 милиона избиратели зад гърба си. Нито почетният лидер на АПС, нито четиримата съпредседатели на партията, обелиха и дума за оставка и отговорност, въпреки че изпаднаха от парламента и останаха дори без субсидия.
Накратко казано, сега Пеевски преминава към режим на оцеляване, защото Радев ще го държи на мушката, за да демонстрира, че се бори с “модела”. А Доган с разгромената му партия изглежда обречен на тихо забвение. Настъпиха тежки времена за останките от ДПС.
Споделете мнението си в коментарите! 👇
СЪВЕТИ ЗА МАЙКИТЕ
ПРИКАЗКИ ЗА ДЕЦА
ПРИЯТНА МУЗИКА ЗА ВАШЕТО КАФЕНЕ, БАР, РЕСТОРАНТ, СЛАДКАРНИЦА, ДОМ
Ще оцелее ли БСП след погрома „Радев“?
След 10 ноември социалистите намериха смисъл за съществуването си – бранеха достиженията на социализма и осигуряваха плавен преход на поносима социална цена.
97 753 гласа или 3.017%. Толкова спечели БСП на предсрочните парламентарни избори. Резултатът поставя партията на Благоев и Димитров, Живков, Лилов и Луканов на осмо място – дори след МЕЧ и „Величие“.
За пръв път от началото на прехода БСП няма да бъде парламентарно представена.
Как се представи левицата на предсрочните парламентарни избори, проведени на 19 април?
Най-лоши са резултатите на БСП в Бургас – десета позиция.
В две области БСП е девета – в Плевен и Хасково.
На осма позиция е в шест области – Варна, Пазарджик, Пловдив, Русе, Силистра, Стара Загора.
Седма е във Враца, Монтана, Сливен, столичния 25-и МИР, София-област, Търговище и Шумен. Общо седем области.
Шеста позиция левицата заема във Видин, Габрово, Добрич, Кърджали, Перник, Разград, столичните 23-и и 24-ти МИР – общо осем области.
Най-добрите постижения на БСП – четвърто място, партията има в три области – Кюстендил, Ловеч и Ямбол.
Сега пред БСП отново застава въпросът, който социалистите си задават повече от век – какво да се прави и кой е виновен?
Най-лесно е лидерът Крум Зарков да бъде обявен за виновен и като „доказателство“ да се приложи класирането в Бургас, където той бе водач – най-лошото за левицата.
Лесно, но неправилно. Защото Крум Зарков наистина се би за социалистическата партия и левите идеи като лъв – обиколи страната два пъти, посети всеки червен клуб, стисна хиляди ръце.
Не само той. Това се отнасяше за цялото ново ръководство на Столетницата.
Но те загубиха.
Защо?
Защото просто им дойде времето, с други думи – загубиха смисъла за съществуването си?
Преди 9 септември 44-та БСДП, после БРП и БКП олицетворяваха борбата за правата на работниците и против фашизма. След 9 септември 1944 г. БКП стана партията държава, която осъществи индустриализацията на страната. Построихме три Българии, се казваше тогава.
Но 45 години по-късно дойде 10 ноември 1989 г. И за голяма част от хората тези построени „три Българии“ нямаха никакво значение, щом „не живеем като на Запад“.
И БСП едновременно стана „пазителката“ и „реформаторката“. В първите години на прехода партията променяше България и самата тя се променяше. Но пазеше и защитаваше правата на работещите. Държеше на социалната цена на прехода. И явно добре се справяше, след като успя да оцелее, да не се разпадне и да не изчезне, за разлика от останалите бивши ръководни партии от социалистическия блок.
Анализаторите, които предпочитат да представят БСП като антиевропейска ретроградна сила, удобно забравят, че премиер от нейните редици (Жан Виденов) подаде молба за членство на България в ЕС, а друг премиер от нейните редици – Сергей Станишев, вкара страната в Общността. Четири пъти социалистите излъчват президент на страната – първо Георги Първанов бе държавен глава в продължение на два мандата, а по-късно – Румен Радев. Това означава, че в средите на левицата е имало хора, способни да изчислят от какъв президент (като модел) се нуждае страната и да намерят личността, която най-точно го олицетворява.
Това умение позволяваше на левицата дълго време да запазва около милион гласове и ако на дадени избори загуби част от тях, след това да ги възстанови.
Защото БСП бе европейското ляво в България. Социалистите винаги са били убедени, че мястото на страната ни е в Европейския съюз, неслучайно една от първите фракции в още непреименованата БКП се казваше „Път към Европа“.
Това бе общност от хора, които преглътнаха НАТО, разбирайки, че така духат геополитическите ветрове (а както казвал Дядо Благоев, в България 90% от нещата зависят от външния фактор). Но запазиха резервите си и никога не се съгласиха с антируските уклони в алианса, които съвсем не са от началото на войната в Украйна. Тези около милион българи никога не приеха крайния антикомунизъм и войната с паметниците. Никога не се съгласиха делото на техните майки и бащи, живели по времето на социализма, да бъде неглижирано, отричано, дори осмивано.
Те продължаваха да честват 9 септември и да се поздравяват на 1 май.
Социалистите никога не приеха, че държавата трябва да се оттегли напълно отвсякъде, че не трябва да защитава по-слабия – работника, майката с малки деца, човекът от малките селища.
По-късно, когато България стана част от ЕС, червените не гледаха като на божия повеля на всичко, което измисля Съюза, и не преставаха да се дразнят от раболепието на наши управници пред „началниците от Брюксел“.
Корнелия Нинова и Румен Радев сложиха край на всичко това.
Корнелия Нинова удари столетницата в нейните основи, измисляйки консервативното ляво. А освен това започна война с президента Румен Радев, когото симпатизантите на левицата харесваха. И БСП не просто мръдна от своите почти милион гласове – на поредицата парламентарни избори след 2021 г. тя започна да ги губи методично, сякаш с всеки следващ избор слизаше едно стъпало надолу. И така стигна до 184 хиляди гласа през 2024 г. И сякаш това не беше достатъчно, та влезе и в коалиция с ГЕРБ. Както и да обясняваха този съюз тогавашните лидери на левицата, той беше дълбоко непопулярен. Сигурно и близките и роднините на малцината, получили шанс за кариерно развитие благодарение на този факт, не го одобряваха.
И опонентите на БСП зачакаха тя тихо да умре.
Но в началото на тази година столетната БСП направи нещо, което вече никой не очакваше от нея – генерална промяна. При това извършена светкавично. Социалистите се организираха, проведоха конгрес и избраха нов лидер – Крум Зарков. И той олицетворяваше това, което симпатизантите на левицата искаха да видят начело на своята партия – модерен европеец, енергичен и млад, способен да води и представлява страната.
Оказа се – късно. Защото на терена вече бе Румен Радев.
Той никога не припомни, че някога е бил член на БКП (а няма как да не е бил, след като е офицер – такива бяха времената преди 1989 г.). Никога не каза, че „сърцето му бие отляво“, дори когато дойде на „Позитано“ 20 да благодари за подкрепата на президентските избори през 2016 г. Но се обявяваше последователно срещу ГЕРБ, който червените бяха припознали за основен опонент след залеза на СДС.
Радев почиташе героите антифашисти, но никога не се включи в антикомунистическия хор, който дежурно се активираше на 1 февруари (когато през 1945 г. Народният съд произнася най-масовите смъртни присъди срещу политици, публицисти и военни) и на 16 април – годишнината от атентата в църквата „Св. Неделя“. Тези дати се използваха година след година, за да показват на червените „къде им е мястото“ – при „виновните“, при загубилите Студената война, които трябва да изтърпят, каквото им се полага да изтърпят.
И не на последно място – Радев каза, че „над Крим се вее руското знаме“.
Благодарение на всичко това за симпатизантите на БСП Радев стана „нашето момче“. Червените видяха в него човека, който може да ги води и с когото те отново да се чувстват победители.
Някои социолози отдавна обръщат внимание, че има около един милион бивши леви гласове, които никъде не са отишли, а чакат да се появи някой, за когото да гласуват. И той се появи – Радев.
И сега резонно възниква въпросът ще оцелее ли БСП след погрома „Радев“?
Защото Радев й взе почти всички гласоподаватели (за БСП изглежда основно са дали вот хората, които не могат „да предадат идеята“ и своята младост), отне й надеждата, че пак може да ръководи страната, с други думи – отне й бъдещето. За „Прогресивна България“ гласуваха
1 444 924 души, за „БСП-Обединена левица“ – 97 753.
През 1990 г. сините пееха „45 години стигат, времето е наше“, но тогава БСП оцеля, защото намери смисъл за съществуването си – по пътя към Европа да брани постигнатото по време на социализма и да пази социалната цена.
Но сега Радев каза: „Хората отхвърлиха самодоволството и високомерното поведение на старите партии“. И може би нареждаше и БСП сред тях.
Затова Крум Зарков и ръководството на БСП имат много – много трудна задача. Да дадат нов смисъл на БСП.
И то във времена, когато за ляво и дясно вече не е модерно да се говори. Когато идеите не са на пиедестал. А за социалистите те винаги са били важни.
Ако намери нов смисъл – да бъде необходима, различна от „Прогресивна България“ на Радев, БСП ще оцелее. Ако обаче потърси опора след болезнения електорален удар в старите клишета – тихо ще си отиде. Тихо, защото ще угаснат светлините и ще се изключат микрофоните – с други думи журналистите ще престанат на ходят на „Позитано“ 20 и да се интересуват от конгресите и пленумите на БСП. А когато изчезнеш от новините, е въпрос на време да изчезнеш и от живота.
Споделете мнението си в коментарите! 👇
СЪВЕТИ ЗА МАЙКИТЕ
ПРИКАЗКИ ЗА ДЕЦА
ПРИЯТНА МУЗИКА ЗА ВАШЕТО КАФЕНЕ, БАР, РЕСТОРАНТ, СЛАДКАРНИЦА, ДОМ
Малко нелицеприятна предистория за шефката на Народното Събрание
Пеевски преминава в режим на оцеляване
