Connect with us

АНАЛИЗИ

ПЕРВЕРЗИЯТА ГЕРБ

Published

on

ЦИРКА ВЪВ ВЛАСТТА

За първи път, откакто Бойко Борисов е премиер, смяната на министри предизвиква драматични турбуленции не само в държавата, но и собствената му партия. Вярно е, че за първи път той поиска три, а може да станат и повече, оставки на министри. Управляващата коалиция се разтърси от непреодолими вътрешни противоречия, личната неприязън между отелните субекти на властта избуя през през медиите, очертаха са лобита и лагери, извадиха се томахавки, захвърчаха каски, властта се превърна в бойно поле.

И за първи път, откакто е в политиката, Борисов не е едноличен господар на положението. Срещу него вече има сформиран отбор, който не се притеснява публично да му се противопоставя.

РАЗПОЛОЖЕНИЕ НА СИЛИТЕ

Срещу лидера на ГЕРБ се изправят председателят на парламента Цвета Караянчева, председателят на парламентарната група на ГЕРБ Цветан Цветанов, цялата парламентарна група на ГЕРБ, двамата вицепремиери Валери Симеонов и Красиммир Каракачанов. Сериозна армия. Всички те поставят под съмнение решението му като премиер да поиска и да получи оставките на министрите Радев, Нанков и Московски като поемане на политическа отговорност след трагичния инцидент край Своге, отнел живота на 17 българи. Нещо повече, откакто оставките са факт, в медиите тече неистова битка за спасяване на министрите, и най-вече на Николай Нанков. А точно той “предаде четата”, обявявайки, че в асфалта край Своге има варовик и така занули успехите на ГЕРБ в магистралното строителство.

Единственият, който стои плътно зад гърба на Борисов е председателят на ПГ на ОП Волен Сидеров, който изповядва класическото правило – премиерът е този, който решава съдбата на министрите си.

В същото време в лагера на патроитите се води ожесточена война, в която на премиера е отредена крайно незавидна роля – той не може да е арбитър, защото няма механизмите за това, и се превръща в обикновен наблюдател, върху когото обаче падат снарядите.
ОБВИНЕНИЯТА

За капак на цялата тази трагикомична пиеска премиерът е посочен от своя вицеремиер Симеонов в официална декларация на НФСБ като авторитарен управленец, който нарушава конституцията; чиито действия са нелогични – обслужват не държавните интереси, а личния му рейтинг; а пък под крилото на властта му в държавата си шири корупция, лобизъм и кадрова вахканалия.

Никой от ГЕРБ не скочи да защити Борисов. Цялата партия се сниши. Никой от министрите не се засегна от думите на вицепремиера, никой не обори тежките му обвинения. Никой от депутатите на ГЕРБ не се възпламени от клеймото, лепнато от Симеонов на властта, която те крепят с гласовете си. Нямаше извънредни брифинги на дежурните от ГЕРБ, нямаше дори декларация на ГЕРБ.

Самият Борисов също си замълча. Нещо повече, само час след взривяващата декларация на НФСБ той седна на една маса със Симеонов. Не се ядоса. Не се разсърди. Не се обиди. Не поиска обяснение. Не получи извинение.

Сякаш нищо не се е случило!

ИЗВОДИТЕ

Извод първи – властта не разбира, че това състояние, което демонстрира пред обществото, е вид перверзия. Спалнята на коалицията е толкова широко отворена, че нищо не остава скрито от борбата под чаршафите. Това не буди смях. Това отвращава! Обществото не е в ролята на воайор, то е принудено да гледа този пошъл спектакъл. Реакцията на снимката със синята каска на Каракачанов е доказателство, че публиката не се забавлява, тя е гневна. Обясненията за нарушена комуникация между актьорите звучат като гротеска.

Извод втори – Борисов е загубил силата на въздействието си върху тези, които изпрати във властта. Те вече се чувстват достатъчно овластени и обиграни, за да му се противопоставят. В дадени моменти той се превръща в техен заложник. Те го рекетират откровено, притискат го, нагъват го публично като смачкана мантинела на пътя. Това не си позволи нито Виденов, нито Костов, нито Филип Димитров, нито Станишев дори. Повсеместната корупция, прокарването на лобистки закони, заиграването с икономически субекти, отсъстващият контрол на всички нива в държавата лъсна отчетливо именно в трагедията край Своге. Но това не стресна тези, за които оставките „няма да решат нищо”.

Извод трети – думата „оставка” кънти особено драматично в ГЕРБ, защото там вече е развит синдромът на страха от „Кой ще е следващият?”. Репликата на Цвета Караянчева от края на миналата година „Не даваме Делян” (Добрев), защото не се знае кой ще е следващият отстрелян, звучи в ухото на всеки от ГЕРБ. Именно този обсебващ страх обедини тогава парламентарната група и тя бламира Борисов, а Добрев остана в парламента. Сега може да се случи същото. Караянчева обяви, че депутатите са против оставките, които премиерът е поискал (такова решение на групата на ГЕРБ няма), с което публично го шамароса. Никой от тях не се замисля за мотивите и причините, довели до решението на премиера да поиска оставки. Или по-точно – отхвърлят се всякакви мотиви на премиера. Нещо повече – Караянчева заяви, че и тримата министри са успешни, неясно по какви критерии. От което пък излиза, че премиерът е неспосбоен да им направи адекватна оценка. Затова и решението му за оставките е неадекватно – това фактически ни казва ГЕРБ. Такъв резил досега никой партиен лидер и премиер не е допускал!

Извод четвърти – депутатите от ГЕРБ забравят правилото, че оставка не се гласува. Тя просто се приема. И сякаш не взимат под внимание решението на Конституционния съд, който в края на януари обяви за противоконституционен отказа на Народното събрание да приеме оставката на Делян Добрев. Освен това промените и съставът на кабинета се гласуват анблок. ПГ на ГЕРБ не може да решава кои оставки да подкрепи и кои да отхвърли, както заявява Караянчева. Парламентът или приема целия кабинет, или го отхвърля заедно с премиера.

Извод пети – колебливото поведение на Борисов досега по отношение гафовете на някои министри дава основание на групата на ГЕРБ да отхвърля принципа, че министърът носи политическа отговорност, дори и когато няма лична вина. Така е в белия свят. Ако Борисов беше спазвал този принцип, отдавна трябваше да се е разделил с Валентин Радев, с Цецка Цачева, с Румен Порожанов като министри в кабинета му. Сега запазвайки Цачева, трябва ясно да обясни защо си отива Радев, защо остават Ангелкова и Нено Димов. Ако Ангелова остане, каквито са намеренията на премиера, ще си отиде ли Валери Симеонов, както той вече заплаши? Ако не си отиде, с какво ще го „компенсира”? Ако пък Волен Сидеров не получи оставката на Симеонов, за която настоява, какво на него ще му даде? Влизането в тази сложна схема отслабва Борисов. Вярно е, че досега той показва изумителни качества да излиза сух от всяка тежка ситуация и да спасява и правителството, и ГЕРБ. Сега обаче патриотите са му като камък на шия, а депутатите отказват да го следват. Отстрани изглежда като генерал без армия… Навън всички го хвалят, вътре го бламират.

ПОСЛЕДИЦИТЕ

Коалиционният съвет на управляващата коалиция ще реши дали да приеме тези оставки или да ревизира решението на премиера.

Борисов не се е отказал от тях, за него ход назад няма, дори има намерение да предложи още смени в състава на правителството.

Тук опасностите са няколко.

Ако Коалиционният съвет подкрепи решението на премиера, тогава Валери Симеонов или трябва да изяде декларацията, с която го обвини в авторитаризъм, или да напусне правителството. Друг път няма. Освен перверзията. Същото е и с Караянчева.

Ако Коалиционният съвет не подкрепи Борисов за оставките на министрите, това ще е третото му бламиране в третия му мандат и тогава той ще трябва да хвърли оставка.

Това сочи политическата логика.

И тук не става въпрос нито за рейтинг, нито за имидж.

А за принципи, върху които стъпва всяка демократична власт.

Почти сигурно е обаче, че нито първият, нито вторият вариант ще влязат в действие. Защото няма да има принципи. Коалиционният съвет ще бъде бойно поле, на което генерал и овластени пешки ще премерят сили.

Нечии глави ще пострадат, но ще бъдат постигнати компромиси (как ще ни ги обяснят, предстои да видим) и Борисов ще направи замисления от него ремонт на кабинета. Което също носи риск.

РИСКОВЕТЕ

Не е ясно дали новите министри ще бъдат по-добри от тези, които си отиват. Може да се окажат по-драматични грешки от предшествениците си. Трябва ясно да се каже каква ще е посоката на тяхната работа. Иначе Борисов може да влезе в коловоза на Костов, който на втората година смени 10 от министрите си, но с това кабинетът му не стана по-стабилен.

Трябва да се даде отговор на въпроса – патриотите ще продължат ли да дрънкат каските, или всеки ще получи „бонбонче” под маската на „възстановената комуникация”? И докога ще е тази отвратителна игра?

Усещането за перманентна нестабилност идва и от нарушената комуникация между премиера и парламентарната група на ГЕРБ. Вече има ясно очертана разграничителна линия – Те и Той.

Ще успее ли Борисов да затвори всички тези фронтове? Наред с огромните проблеми в управлението и нарастващото недоволство, чийто тътен все повече се усеща.

Или ще закърпи положението, за да „добута до края на мандата”, както обяви Цветанов? На каква цена? И какво означава репликата (ако не е лапсус) на Цветанов от днес:”ГЕРБ ще предложи кандидатите за министри”. Досега знаехме, че премиерът предлага кандидатите за министри, а пък ръководният орган на управляващата партия ги одобрява. Да не би в ГЕРБ да са написали нови правила на държавното управление, за да принизят ролята на премиера?

Има риск на Борисов да му писне от всичко това и той да хвърли оставка.

Пореден гаф е точно в този момент да се обяви, че Цецка Цачева и Румяна Бъчварова се готвят за посланици. Защо? Защото са дипломати от кариерата? Защото знаят езици? Защото са били успешни министри? Или защото “лоялните” се спасяват от “потъващия кораб”? Борисов държи ли сметка как този избор изглежда отстрани и какви подигравателни коментари ще предизвика в дипломатическите среди?

Или пък ще прати за награда Цачева в Конституционния съд, защото е перфектен юрист?

Някои от ГЕРБ побързаха да обявят, че с трите подадени оставки кризата във властта е преодоляна.

Не! Кризата тепърва започва!

АНАЛИЗИ

САЩ се оказаха неподготвени за съвременна война. Авантюрата с Иран бе грешка на безразсъдния Тръмп

Published

on

By

The New York Times: САЩ се оказаха неподготвени за съвременна война. Авантюрата с Иран бе грешка на безразсъдния Тръмп.

САЩ харчат около 1 трилион долара годишно за въоръжените си сили, повече от 100 пъти повече от това, което харчи Иран. Следователно войната на Вашингтон с Техеран не би трябвало да бъде равностойна битка – поне на хартия. Но реалността се оказа различна.

Както The New York Times отбеляза в редакционна статия, САЩ разполагат с далеч по-мощни военновъздушни сили и флот, както и с усъвършенствана оръжейна технология, за която иранските генерали могат само да мечтаят. В началото на конфликта неравностойните възможности на страните бяха ясно очевидни, но сега борбата изглежда различно.

„Иран пое контрол над Ормузкия проток и неговите ракети и дронове продължават да заплашват съюзниците на Америка в региона.“ Докато президентът Тръмп изглежда нетърпелив да постигне договорено прекратяване на огъня, иранските лидери не го желаят. По някакъв начин по-слабата страна се е оказала в по-силна преговорна позиция. Тази реалност разкрива уязвимостта на американския начин на водене на война. „Тактическият успех не донесе победа“, отбелязва статията.

Авторите посочват безразсъдството на Тръмп при воденето на война като една от причините за тази ситуация. Но проблемът е още по-сериозен: Съединените щати не бяха подготвени за съвременна война.

„Американската икономика няма индустриален капацитет да произвежда достатъчно оръжия и оборудване, за да задоволи нуждите си. И страната се опитва да реши тези проблеми чрез склеротично правителство и консолидирана отбранителна индустрия, която се съпротивлява на промените“, подчертава изданието.

Войната в Иран е неразумен ход, пишат авторите. Но тя предостави някои ценни уроци.

В колонката се твърди, че американската армия се нуждае от реформа. Първо, Съединените щати трябва да инвестират в технологии за борба с дронове, подобни на тези, разработени от Украйна. Липсата на такива технологии беше една от причините американските кораби да не успеят да предотвратят блокирането на Ормузкия проток.

Второ, Вашингтон се нуждае от повече щурмови дронове и еднократни безпилотни лодки. Опитът от войната в Украйна показа, че акцентът е върху масово произвежданите дронове, но Пентагонът продължава да инвестира в по-сложно оборудване.

Трето, Съединените щати се нуждаят от по-голям производствен капацитет, който е и по-гъвкав. Доскоро само един завод произвеждаше всички ракети Tomahawk. Произвеждаха се ракети-прехващачи за ракетната система “Петропавловск-Камчатски”. Има постоянен недостиг, подчертава изданието.

„Конгресът трябва да приеме закони, които ще помогнат на частния сектор да увеличи производствения капацитет. Пентагонът, от своя страна, трябва да спре да купува толкова много оръжия само от пет основни производители и да започне да залага на динамични технологични компании, които могат бързо да се адаптират“, пише вестникът.

В крайна сметка САЩ трябва да работят с други страни. Вашингтон трябва да си партнира с „демократични държави със сходно мислене“, за да е в крак с разширяването на Китай – както икономическо, така и военно.

„Войната в Иран се превърна в еталон за всяка страна, която иска да се конфронтира със САЩ в бъдеще, особено за Русия и Северна Корея. За Китай – страната с най-голям потенциал за противодействие на американската военна мощ – тази война потвърждава правилността на курса му за разработване на нови форми на война, като дронове, кибероръжия и космическа мощ“, добавят авторите.

Администрацията на Тръмп предприе някои положителни стъпки към реформа в отбраната – някои изпълнители бяха принудени да увеличат производството на ракети, а министърът на армията Даниел Дрискол започна да отменя остарели и неефективни програми. Но разрушителният и хаотичен подход на Тръмп подкопа голяма част от този напредък, твърдят колумнистите.

Конфликтът в Близкия изток в крайна сметка накара Конгреса, администрацията на Тръмп и Пентагона да видят военните недостатъци на Америка. Но лошата новина е, че противниците на Америка също ги виждат. Вашингтон сега трябва да спре да говори за реформиране на въоръжените си сили, а да го направи. В противен случай съществува риск разочарованието от войната с Иран да се превърне в предвестник на нещо много по-лошо, заключава изданието.

Висш американски генерал призна, че Русия подкрепя Иран във войната. По време на изслушване в Конгреса, председателят на Обединения комитет на началник-щабовете генерал Дан Кейн заяви, че Русия предприема „определени действия“, за да помогне на Иран.

Междувременно САЩ обмислят нови планове за военни действия срещу Иран. Axios, позовавайки се на източници, съобщава, че един от сценариите е базиран на завземане на част от Ормузкия проток, за да се отвори за търговско корабоплаване.

Continue Reading

АНАЛИЗИ

🔴 НОВАТА РАЯ НАЗАРЯН ИЛИ СТАРИЯТ МОДЕЛ С НОВО ЛИЦЕ

Published

on

By

🔴 НОВАТА РАЯ НАЗАРЯН ИЛИ СТАРИЯТ МОДЕЛ С НОВО ЛИЦЕ: КОЙ ВСЪЩНОСТ ЩЕ СЕДНЕ В ПРЕДСЕДАТЕЛСКИЯ СТОЛ НА БЪЛГАРСКИЯ ПАРЛАМЕНТ?

🧾 Административното изкуство на бездействието: как всяка криза се превръща в „процедура“ патент на управленското светило г-жа Доцова!

🏛️ Моделът, при който се управлява и оцелява: възходът на хората, които знаят… мълчат и прикриват, като знак за кариерно развитие!

В българската държава има един специфичен тип кадри – те не създават проблемите, те просто винаги са там, когато проблемите се случват.
И още по-важно – остават там и след това. Те винаги идват от някой партийна мая, в случая от червената номенклатура на потомствени партийци , минали през закалката на местната власт, в някое китно градче, като местен деребей и после трайно отседнал в бизнес схемите на червените барони.
Г-жа Доцова е учебник по този тип оцеляване. От местната власт, през областната орбита, до най-тихите, но най-влиятелни коридори на МОСВ – кариера, която не се гради с позиции, а с присъствие. Постоянно, търпеливо, незабележимо присъствие. Скучно описание, но сега развива кариера на активен политик – Михаела Доцова е юрист с докторска степен по административно право и процес и дългогодишен кадър в Министерството на околната среда и водите, където се утвърждава като част от вътрешния административен гръбнак на институцията. Кариерата ѝ преминава през ключови позиции като директор на дирекция „Правна“ и началник на политически кабинет, което я поставя в пресечната точка между политическите решения и административното им оформяне. Тя не е типичният публичен политик, а по-скоро представител на онзи устойчив слой от системата, който остава, независимо от смените на властта.
Поведението ѝ, съдейки по публичните ѝ изяви, е силно институционализирано – говори в категории като „обстоятелства“, „процедури“, „необходимост от изясняване“, избягва крайни оценки и пряка отговорност, като предпочита да поставя всяко решение в рамка на процес и формална обоснованост . Това я позиционира не като човек на острите действия, а като фигура, която структурира, забавя или канализира решенията през административния механизъм на административния нихилизъм, има проблем има и съответната процедура да го размие, провлачи и удави в парграфи.
Като типаж тя олицетворява добре познатия модел на системен администратор – не толкова лице на политиката, колкото неин вътрешен оператор. Присъствието ѝ в различни роли вътре в министерството подсказва устойчивост и адаптивност, а професионалният ѝ профил е свързан повече с контрола върху формата на решенията, отколкото с тяхното съдържание. В този смисъл тя може да бъде разчетена като човек, който не задава посоката, а гарантира, че избраната посока ще бъде облечена в правилната правна и процедурна рамка.
В държава, в която водата е мътна, сметищата са безкрайни, а пречиствателните станции съществуват повече по документи, отколкото в реалността – най-ценният кадър не е този, който решава проблеми. А този, който знае за тях… и не пречи.
Юрист по административно право – специалност, която в български условия звучи почти като гаранция: че всяко бездействие ще бъде облечено в процедура, всяка липса на контрол – в компетентност, а всяка отговорност – в нечия друга папка.
Това е поколението чиновници, които не влизат в новините, но стоят зад всяка новина. Не подписват скандалите – те ги придружават с мотиви. Ако някой се пита откъде идва това съвършено усещане за принадлежност към властта – отговорът не е в автобиографията, а в биографията по наследство.

В България кариерата рядко започва от нулата – тя започва от масата, на която вече е седяло семейството, това на кмет на Берковица за два мандата, после таткото се е присламчил към червения бизнес покровителстван от офицери с икономически лостове на ДС, та до властовите опори на активисти на Доган и Пеевски.

От малките градове, където властта не се сменя, а се предава; от онези къщи за гости построени уж за развитие на местния туризъм, които с времето престават да бъдат „гости“ и започват да приличат повече на семейни крепости със собствен комфорт и собствена тишина в уюта на басейн и борова гора. А после идва голямата сцена – столицата, министерството, коридорите, в които вече не си просто човек, а част от един по-голям, устойчив модел. Модел, който не вдига шум, не влиза в конфликт, не се конфронтира – той просто намира своя тих пристан там, където властта не се обяснява, а се разбира без думи.
И някъде в този разказ за „процедури“ и „обстоятелства“ винаги стои един друг, по-тих сюжет – онзи за произхода. За местната власт, която не просто управлява, а възпитава наследници. За онези къщи за гости, които по документи приемат туристи, а в реалността приютяват удобството на една вече уредена биография – с двор, с тишина, с басейн и с усещането, че държавата не е нещо външно, а нещо свое. Оттам нататък преходът е плавен – от локалния комфорт към националните коридори, от семейния модел към институционалния. И когато стигнеш до върха, вече не ти трябва да доказваш нищо – достатъчно е да не пречиш. Да разбираш без да питаш, да съгласуваш без да спориш и да намираш онзи тих пристан, в който властта не се заявява, а просто се упражнява.
И когато днес същият този модел тихо се придвижва към върха на държавата, не става дума за изненада. Става дума за логика.
Защото в България не се издигат тези, които се борят със системата.
Издигат се тези, които са доказали, че могат да живеят с нея и държавната корупция. Сега дилемата ще бъде ТЯ или вече школуван министър-председател  ГЪЛАБ да седнат в затопления от блондинката на ПЕЕВСКИ и БОРИСОВ стол на ПРЕДСЕДАТЕЛ НА БЪЛГАРСКИЯ ПАРЛАМЕНТ.

Continue Reading

АНАЛИЗИ

Решението на Тръмп за война срещу Иран е катастрофална грешка, водеща до крах на световната икономика.

Published

on

By

Стиглиц: Решението на Тръмп за война срещу Иран е катастрофална грешка, водеща до крах на световната икономика.

Нобеловият лауреат предупреждава за дългосрочни икономически щети и риск от глобална криза.

Нобеловият лауреат Джоузеф Е. Стиглиц отправи остро предупреждение за последствията от решението на Доналд Тръмп да започне война срещу Иран. Според него това е „катастрофална грешка“, която може да разклати световната икономика.

Стиглиц подчертава, че конфликтът връща Съединените щати във военна спирала в Близкия изток. Той предупреждава, че колкото по-дълго продължи войната, толкова по-сериозни ще бъдат щетите. Дори при бърз край, последствията ще се усещат години.

Според икономиста, веригите за доставки ще бъдат сериозно нарушени. Възстановяването на производството на нефт и газ ще отнеме дълго време. Това ще доведе до нестабилност на енергийните пазари и ръст на цените.

Стиглиц посочва, че икономическите щети се засилват и от търговската политика на администрацията. Митата допълнително подхранват инфлацията. В резултат централните банки може да бъдат принудени да повишат лихвите.

Това би забавило икономическия растеж и би натоварило кредитния сектор. Очаква се и влошаване на пазара на жилища. По-високите лихви ще ограничат достъпа до финансиране за домакинствата.

Според Стиглиц, икономическото възстановяване след Covid-19 е поставено под риск. Новият конфликт може да заличи постигнатия напредък. Това увеличава несигурността както за бизнеса, така и за потребителите.

Американците ще усетят директно ефекта чрез по-високи цени на горивата. В същото време петролните компании могат да реализират значителни печалби. Това задълбочава социалното неравенство.

Стиглиц заключава, че подобни решения подкопават глобалната стабилност. Според него се руши мирът, установен след Втората световна война. Войната с Иран остава ключов риск за световната икономика.

Continue Reading

Trending