Connect with us

АНАЛИЗИ

Едно намигване беше достатъчно

Published

on

Азиатският възел или защо Тръмп и Путин се разминаха на виетнамското рандеву

На 10 и 11 ноември във виетнамския град Дананг се състоя срещата на организацията Азиатско-тихоокеанско икономическо сътрудничество. Тя беше наблюдавана с огромно внимание заради евентуалните разговори между лидерите на САЩ и Русия, Доналд Тръмп и Владимир Путин. Очакванията бяха на форума, провеждан във Виетнам, да се разрешат въпроси, свързани с азиатския регион. Да се търси сближаване на позициите по все по-задълбочаващите се проблеми като войната в Украйна и Сирия и дори да се стигне до изглаждане на пропастта, която се отваря между двете супер сили.

През миналата година руският президент не посети форума на организацията. Тогава страната му беше представена от премиера Дмитрий Медведев. Сега нещата изглеждаха по различен начин. Доналд Тръмп започна азиатската си обиколка със заявления за важността на диалога с Русия. Той посочи като основни теми сътрудничеството за омиротворяването на корейския полуостров и другите споменати вече горещи точки.

Тази заявка промени и вижданията на Владимир Путин за форума. Руският президент замина за Дананг. Това е поредната демонстрация за желанието за диалог и сътрудничество от страна на Москва. За всички анализатори очакванията бяха много високи.

Въпреки дългия полет и краткото време за организирането на визитата, Владимир Путин пристигна навреме и се включи още в началните заседания на организацията. В същото време американският му колега, който трябваше дойде от Китай, не само закъсня с пътуването, но и направо пропусна първия ден от форума. Въпреки това срещата на четири очи изглеждаше сигурна, докато не се провали. За всички нас остана въпросът, защо след толкова предварителни фанфари и реверанси от двете страни, Путин и Тръмп се ограничиха само с бегли разговори в кулоарите? Дори резултатите от тези мимолетни обсъждания също са странни – една завоалирана и беззъба позиция по сирийския проблем.

Според Владимир Путин проблемът с разговорите е дошъл от „дребни, протоколни неуредици“. Говорителят на държавния глава Дмитрий Песков заговори за наказания и санкции в протоколната служба. Зад това извинение прозират неизпълнените очаквания. Няма как да повярваме, че след като руският президент е пропътувал почти 6 хиляди километра, неговите собствени подчинени са провалили срещата, за която е тръгнал. Провалът явно идва от специфичната позиция на администрацията на Тръмп и естествено от мините, които са заложени в преговорите по азиатския възел.

Първата ключова тема, по която и двамата търсят разбирателство, е справянето с ядрената програма на Северна Корея. Подходите на руснаците и американците в този проблем са коренно различни. От Вашингтон търсят силово решение. Тръмп нееднократно заявява, че е готов и на военна намеса. За това говори и настоящото военно учение край бреговете на Южна Корея. В него участват два американски атомни самолетоносача и огромно количество друга бойна техника. С него се ангажира не само Сеул, но и останалите американски съюзници, например Япония. Това е съвсем естествена реакция след като страната на изгряващото слънце е пряко застрашена при евентуален военен конфликт със Северна Корея. Успоредно с този тип войнствена реторика и дрънкане на оръжие, от Вашингтон се опитват да използват класически методи от времето на Студената война, като търговско ембарго и икономически санкции.

Вероятността Пхенян да се поддаде на такъв шантаж е минимална, след като вече десетки години в страната живеят при строги ограничения във външната търговия. В тази политика на САЩ най-големият проблем е нежеланието на Русия и Китай да участват пълноценно в икономическото задушаване на режима на Ким Чен Ун.

Основната движеща сила за Тръмп в този тип политика са вътрешно политическите дивиденти, които може да получи. На първо място, Северна Корея е удобен и стар враг. Възможностите на ракетната програма на Пхенян са ограничени. Дори на теория новите ракети носители да достигат до територията на САЩ, насочването им категорично не работи. Противоракетната отбрана на американската армия може напълно да се справи с подобна заплаха. Сантиментите от времето на Корейската война от петдесетте години още не са изживени в обществото на Съединените щати, а отвличането на вниманието от вътрешните проблеми са нужни на Тръмп в момента.

Подходът на Русия към Северна Корея е съвсем различен. Въпреки че в ООН те се присъединиха към декларациите, осъждащи ескалацията на напрежението и ядрената програма на Пхенян, като единствен изход в Москва виждат преговорите, а не натиска и военната заплаха.

„Разпалването на военна истерия може да доведе до планетарна катастрофа и до огромно количество човешки жертви“, каза Путин. Той обясни, че основната опасност в случая на война няма да са ядрените оръжия, а далекобойната артилерия и системите за залпов огън, с които армията на Северна Корея е буквално претъпкана. Това ограничава значително периметъра на пораженията, но засегнати страни от такъв конфликт могат да бъдат Южна Корея, Япония, Китай и Русия. Това е основната причина всички те да се стремят да избегнат силовото решаване на противопоставянето.

Икономическите санкции също са оценявани от руския президент като неплодотворни. „Както и да въздействаме на Северна Корея, няма да променим курса ѝ. Страданията на хората в страната само могат да бъдат увеличени. „Те дори и трева ще започнат да ядат, но няма да се откажат от програмата си, докато не се почувстват в безопасност.“, каза Путин още през септември.

Другият въпрос, който разделя Вашингтон и Москва в Далечния изток, ги засяга само косвено, но отново е непреодолим. Той е в основата на криза между техните партньори. Президентът Тръмп още в предизборната си програма очерта Китай като страната, виновна за икономическите несгоди на САЩ. Износът на производства към Поднебесната империя се превърна в един от основните му слогани. Борбата с китайската икономика започна още при администрацията на Барак Обама и до момента не е прекратявана. Вашингтон използват за целта своите съюзници в региона на Южнокитайско море. Още преди три години Пекин започна програма по създаването на изкуствени острови там, които трябва да осигурят безпрепятственото преминаване на търговските му кораби през собствени териториални води до световния океан.

Правото за създаване на морски бази в региона е оспорвано от съседен Виетнам, Филипините, Малайзия, Бруней и дори Токио. Поради възможността за военно противопоставяне, японският парламент, по предложение на премиера Шиндзо Абе, промени закона за силите си за отбрана, като разреши на армията за първи път след Втората световна война да участва в бойни мисии извън територията на страната. Япония е включена не само в оформящата се военна коалиция, свързана с териториалните спорове. При посещението си в Токио през миналата седмица, Доналд Тръмп подкрепи план на Шиндзо Абе за противодействие на китайския мегапроект „Един пояс – един път“, който трябва да свърже Източна Азия с Европа. Това е опит за еманципация на Пекин от американските пазари, които са основен потребител на стоките на китайската икономика. Токио от своя страна се опитва да възвърне позициите си на технологичен и индустриален гигант в региона, след като през последните десет години бе изместена от тази позиция от бума в Южна Корея и Поднебесната империя. Японското правителство се опитва в същото време да води плахи преговори за решаването на териториалните си спорове с Русия. Решението им обаче ще остане както и през последните 70 години в плен на противопоставянето Москва – Вашингтон.

В цялата тази сложна амалгама от отношения стои и още един играч – Виетнам. Страната, която беше домакин на срещата на Азиатско-тихоокеанското икономическо сътрудничество, се очертава като новия икономически тигър на континента. Въпреки комунистическия си бекграунд, тя е привлекателна за Вашингтон поради обтегнатите отношения с Пекин. Причина за напрежението са както стопанската конкуренция, така и споменатите вече териториални спорове в акваторията на Южнокитайско море. Виетнам търси пазари и съюзници. Независимо от сантиментите си към Русия управляващите в Ханой изглеждат все по-склонни да търсят на всяка цена своята изгода, а САЩ са готови да им предложат много, за да спечелят страната сред своите приятели в региона.

Доналд Тръмп и Владимир Путин отидоха в Дананг, за да се срещнат, но политиките им в Азия отдавна са се разминали. Това е причината дългоочакваната среща да не се състои. Азиатският възел е много по-сложен отколкото изглежда на пръв поглед, а решаването му зависи от желанието не само на Москва и Вашингтон, а и от гледната точка на Пекин. Това положение ни обрича да слушаме заявления за приятелство и от двете страни, а същевременно, както подчерта руският президент, отношенията между суперсилите са в най-ниската си точка.

Continue Reading

АНАЛИЗИ

САЩ се оказаха неподготвени за съвременна война. Авантюрата с Иран бе грешка на безразсъдния Тръмп

Published

on

By

The New York Times: САЩ се оказаха неподготвени за съвременна война. Авантюрата с Иран бе грешка на безразсъдния Тръмп.

САЩ харчат около 1 трилион долара годишно за въоръжените си сили, повече от 100 пъти повече от това, което харчи Иран. Следователно войната на Вашингтон с Техеран не би трябвало да бъде равностойна битка – поне на хартия. Но реалността се оказа различна.

Както The New York Times отбеляза в редакционна статия, САЩ разполагат с далеч по-мощни военновъздушни сили и флот, както и с усъвършенствана оръжейна технология, за която иранските генерали могат само да мечтаят. В началото на конфликта неравностойните възможности на страните бяха ясно очевидни, но сега борбата изглежда различно.

„Иран пое контрол над Ормузкия проток и неговите ракети и дронове продължават да заплашват съюзниците на Америка в региона.“ Докато президентът Тръмп изглежда нетърпелив да постигне договорено прекратяване на огъня, иранските лидери не го желаят. По някакъв начин по-слабата страна се е оказала в по-силна преговорна позиция. Тази реалност разкрива уязвимостта на американския начин на водене на война. „Тактическият успех не донесе победа“, отбелязва статията.

Авторите посочват безразсъдството на Тръмп при воденето на война като една от причините за тази ситуация. Но проблемът е още по-сериозен: Съединените щати не бяха подготвени за съвременна война.

„Американската икономика няма индустриален капацитет да произвежда достатъчно оръжия и оборудване, за да задоволи нуждите си. И страната се опитва да реши тези проблеми чрез склеротично правителство и консолидирана отбранителна индустрия, която се съпротивлява на промените“, подчертава изданието.

Войната в Иран е неразумен ход, пишат авторите. Но тя предостави някои ценни уроци.

В колонката се твърди, че американската армия се нуждае от реформа. Първо, Съединените щати трябва да инвестират в технологии за борба с дронове, подобни на тези, разработени от Украйна. Липсата на такива технологии беше една от причините американските кораби да не успеят да предотвратят блокирането на Ормузкия проток.

Второ, Вашингтон се нуждае от повече щурмови дронове и еднократни безпилотни лодки. Опитът от войната в Украйна показа, че акцентът е върху масово произвежданите дронове, но Пентагонът продължава да инвестира в по-сложно оборудване.

Трето, Съединените щати се нуждаят от по-голям производствен капацитет, който е и по-гъвкав. Доскоро само един завод произвеждаше всички ракети Tomahawk. Произвеждаха се ракети-прехващачи за ракетната система “Петропавловск-Камчатски”. Има постоянен недостиг, подчертава изданието.

„Конгресът трябва да приеме закони, които ще помогнат на частния сектор да увеличи производствения капацитет. Пентагонът, от своя страна, трябва да спре да купува толкова много оръжия само от пет основни производители и да започне да залага на динамични технологични компании, които могат бързо да се адаптират“, пише вестникът.

В крайна сметка САЩ трябва да работят с други страни. Вашингтон трябва да си партнира с „демократични държави със сходно мислене“, за да е в крак с разширяването на Китай – както икономическо, така и военно.

„Войната в Иран се превърна в еталон за всяка страна, която иска да се конфронтира със САЩ в бъдеще, особено за Русия и Северна Корея. За Китай – страната с най-голям потенциал за противодействие на американската военна мощ – тази война потвърждава правилността на курса му за разработване на нови форми на война, като дронове, кибероръжия и космическа мощ“, добавят авторите.

Администрацията на Тръмп предприе някои положителни стъпки към реформа в отбраната – някои изпълнители бяха принудени да увеличат производството на ракети, а министърът на армията Даниел Дрискол започна да отменя остарели и неефективни програми. Но разрушителният и хаотичен подход на Тръмп подкопа голяма част от този напредък, твърдят колумнистите.

Конфликтът в Близкия изток в крайна сметка накара Конгреса, администрацията на Тръмп и Пентагона да видят военните недостатъци на Америка. Но лошата новина е, че противниците на Америка също ги виждат. Вашингтон сега трябва да спре да говори за реформиране на въоръжените си сили, а да го направи. В противен случай съществува риск разочарованието от войната с Иран да се превърне в предвестник на нещо много по-лошо, заключава изданието.

Висш американски генерал призна, че Русия подкрепя Иран във войната. По време на изслушване в Конгреса, председателят на Обединения комитет на началник-щабовете генерал Дан Кейн заяви, че Русия предприема „определени действия“, за да помогне на Иран.

Междувременно САЩ обмислят нови планове за военни действия срещу Иран. Axios, позовавайки се на източници, съобщава, че един от сценариите е базиран на завземане на част от Ормузкия проток, за да се отвори за търговско корабоплаване.

Continue Reading

АНАЛИЗИ

🔴 НОВАТА РАЯ НАЗАРЯН ИЛИ СТАРИЯТ МОДЕЛ С НОВО ЛИЦЕ

Published

on

By

🔴 НОВАТА РАЯ НАЗАРЯН ИЛИ СТАРИЯТ МОДЕЛ С НОВО ЛИЦЕ: КОЙ ВСЪЩНОСТ ЩЕ СЕДНЕ В ПРЕДСЕДАТЕЛСКИЯ СТОЛ НА БЪЛГАРСКИЯ ПАРЛАМЕНТ?

🧾 Административното изкуство на бездействието: как всяка криза се превръща в „процедура“ патент на управленското светило г-жа Доцова!

🏛️ Моделът, при който се управлява и оцелява: възходът на хората, които знаят… мълчат и прикриват, като знак за кариерно развитие!

В българската държава има един специфичен тип кадри – те не създават проблемите, те просто винаги са там, когато проблемите се случват.
И още по-важно – остават там и след това. Те винаги идват от някой партийна мая, в случая от червената номенклатура на потомствени партийци , минали през закалката на местната власт, в някое китно градче, като местен деребей и после трайно отседнал в бизнес схемите на червените барони.
Г-жа Доцова е учебник по този тип оцеляване. От местната власт, през областната орбита, до най-тихите, но най-влиятелни коридори на МОСВ – кариера, която не се гради с позиции, а с присъствие. Постоянно, търпеливо, незабележимо присъствие. Скучно описание, но сега развива кариера на активен политик – Михаела Доцова е юрист с докторска степен по административно право и процес и дългогодишен кадър в Министерството на околната среда и водите, където се утвърждава като част от вътрешния административен гръбнак на институцията. Кариерата ѝ преминава през ключови позиции като директор на дирекция „Правна“ и началник на политически кабинет, което я поставя в пресечната точка между политическите решения и административното им оформяне. Тя не е типичният публичен политик, а по-скоро представител на онзи устойчив слой от системата, който остава, независимо от смените на властта.
Поведението ѝ, съдейки по публичните ѝ изяви, е силно институционализирано – говори в категории като „обстоятелства“, „процедури“, „необходимост от изясняване“, избягва крайни оценки и пряка отговорност, като предпочита да поставя всяко решение в рамка на процес и формална обоснованост . Това я позиционира не като човек на острите действия, а като фигура, която структурира, забавя или канализира решенията през административния механизъм на административния нихилизъм, има проблем има и съответната процедура да го размие, провлачи и удави в парграфи.
Като типаж тя олицетворява добре познатия модел на системен администратор – не толкова лице на политиката, колкото неин вътрешен оператор. Присъствието ѝ в различни роли вътре в министерството подсказва устойчивост и адаптивност, а професионалният ѝ профил е свързан повече с контрола върху формата на решенията, отколкото с тяхното съдържание. В този смисъл тя може да бъде разчетена като човек, който не задава посоката, а гарантира, че избраната посока ще бъде облечена в правилната правна и процедурна рамка.
В държава, в която водата е мътна, сметищата са безкрайни, а пречиствателните станции съществуват повече по документи, отколкото в реалността – най-ценният кадър не е този, който решава проблеми. А този, който знае за тях… и не пречи.
Юрист по административно право – специалност, която в български условия звучи почти като гаранция: че всяко бездействие ще бъде облечено в процедура, всяка липса на контрол – в компетентност, а всяка отговорност – в нечия друга папка.
Това е поколението чиновници, които не влизат в новините, но стоят зад всяка новина. Не подписват скандалите – те ги придружават с мотиви. Ако някой се пита откъде идва това съвършено усещане за принадлежност към властта – отговорът не е в автобиографията, а в биографията по наследство.

В България кариерата рядко започва от нулата – тя започва от масата, на която вече е седяло семейството, това на кмет на Берковица за два мандата, после таткото се е присламчил към червения бизнес покровителстван от офицери с икономически лостове на ДС, та до властовите опори на активисти на Доган и Пеевски.

От малките градове, където властта не се сменя, а се предава; от онези къщи за гости построени уж за развитие на местния туризъм, които с времето престават да бъдат „гости“ и започват да приличат повече на семейни крепости със собствен комфорт и собствена тишина в уюта на басейн и борова гора. А после идва голямата сцена – столицата, министерството, коридорите, в които вече не си просто човек, а част от един по-голям, устойчив модел. Модел, който не вдига шум, не влиза в конфликт, не се конфронтира – той просто намира своя тих пристан там, където властта не се обяснява, а се разбира без думи.
И някъде в този разказ за „процедури“ и „обстоятелства“ винаги стои един друг, по-тих сюжет – онзи за произхода. За местната власт, която не просто управлява, а възпитава наследници. За онези къщи за гости, които по документи приемат туристи, а в реалността приютяват удобството на една вече уредена биография – с двор, с тишина, с басейн и с усещането, че държавата не е нещо външно, а нещо свое. Оттам нататък преходът е плавен – от локалния комфорт към националните коридори, от семейния модел към институционалния. И когато стигнеш до върха, вече не ти трябва да доказваш нищо – достатъчно е да не пречиш. Да разбираш без да питаш, да съгласуваш без да спориш и да намираш онзи тих пристан, в който властта не се заявява, а просто се упражнява.
И когато днес същият този модел тихо се придвижва към върха на държавата, не става дума за изненада. Става дума за логика.
Защото в България не се издигат тези, които се борят със системата.
Издигат се тези, които са доказали, че могат да живеят с нея и държавната корупция. Сега дилемата ще бъде ТЯ или вече школуван министър-председател  ГЪЛАБ да седнат в затопления от блондинката на ПЕЕВСКИ и БОРИСОВ стол на ПРЕДСЕДАТЕЛ НА БЪЛГАРСКИЯ ПАРЛАМЕНТ.

Continue Reading

АНАЛИЗИ

Решението на Тръмп за война срещу Иран е катастрофална грешка, водеща до крах на световната икономика.

Published

on

By

Стиглиц: Решението на Тръмп за война срещу Иран е катастрофална грешка, водеща до крах на световната икономика.

Нобеловият лауреат предупреждава за дългосрочни икономически щети и риск от глобална криза.

Нобеловият лауреат Джоузеф Е. Стиглиц отправи остро предупреждение за последствията от решението на Доналд Тръмп да започне война срещу Иран. Според него това е „катастрофална грешка“, която може да разклати световната икономика.

Стиглиц подчертава, че конфликтът връща Съединените щати във военна спирала в Близкия изток. Той предупреждава, че колкото по-дълго продължи войната, толкова по-сериозни ще бъдат щетите. Дори при бърз край, последствията ще се усещат години.

Според икономиста, веригите за доставки ще бъдат сериозно нарушени. Възстановяването на производството на нефт и газ ще отнеме дълго време. Това ще доведе до нестабилност на енергийните пазари и ръст на цените.

Стиглиц посочва, че икономическите щети се засилват и от търговската политика на администрацията. Митата допълнително подхранват инфлацията. В резултат централните банки може да бъдат принудени да повишат лихвите.

Това би забавило икономическия растеж и би натоварило кредитния сектор. Очаква се и влошаване на пазара на жилища. По-високите лихви ще ограничат достъпа до финансиране за домакинствата.

Според Стиглиц, икономическото възстановяване след Covid-19 е поставено под риск. Новият конфликт може да заличи постигнатия напредък. Това увеличава несигурността както за бизнеса, така и за потребителите.

Американците ще усетят директно ефекта чрез по-високи цени на горивата. В същото време петролните компании могат да реализират значителни печалби. Това задълбочава социалното неравенство.

Стиглиц заключава, че подобни решения подкопават глобалната стабилност. Според него се руши мирът, установен след Втората световна война. Войната с Иран остава ключов риск за световната икономика.

Continue Reading

Trending