КУЛТУРА
Filaret продаде християнството за 26 млн долара
Черният белег на Филарет: Защо Константинопол се отказа да признава Киевската патриаршия
Представителят на Константинополската патриаршия Архиепископ Йов Телмийски в интервю за ВВС Украйна днес заяви, че Московската патриаршията вече не съществува на територията на Украйна и всички православни йерарси сега се считат за подчинени на Константинопол.
„С отмяната на акта от 1686 г се отменя управлението на Московската църква над Киевската метрополия и всички епархии в Украйна“, заяви архиепископът. „От канонична гледна точка, това означава, че Украинската православна църква на Московската патриаршия вече не съществува в Украйна. Всичките йерарси сега са де факто, според решението на синода, йерарси на Вселенския престол и те сега трябва да чакат директивата на Вселенската патриаршия за бъдещата си съдба“.
Това твърдение се разпространи широко в медиите. И зад шума около него, другите думи на Йов в същото интервю останаха незабелязани. Той каза, че Вселенската патриаршия не е признала Киевската патриаршия и Украинската автокефална православна църква (УАПЦ).
Фанар възстановява само до епископ Филарет и Макарий, като отнема от тях санкциите, наложени от Москва.
Всъщност, второто изявление е пряко свързано с първото и не е добро за ръководителя на Киевската патриаршия Филарет. Това на свой ред може да внесе сериозни корекции в процеса на подготовката на обединителния събор и предоставянето на автокефалията
Какво казаха в Константинопол
Филарет и Макарий са върнати в лоното на Константинополската църква, но те не са признати за примати на църковните структури, обяснява архиепископ Йов.
Синодът на Константинополската църква не е направил Киевската патриаршия и УАПЦ легитимни. Това заяви в интервю за ВВС представителят на Цариградската патриаршия при Световния съвет на църквите Архиепископ Йов Телмийски.
„Ние не признаваме Филарет и Макарий като примати на техните църкви, ние не казахме, че Украинската православна църква на Константинополската патриаршия или УАПЦ са легитимни, защото би било твърде нелогично: това би означавало, че сме признали двете паралелни църковни структури паралелно с още трета канонична, която би била Московската патриаршия“, заяви йерарха от Фанар.
Архиепископ Йов също изясни, че „тези епископи са възстановени като епископи в лоното на Вселенската църква” (отбелязваме, че ръководителят на УАПЦ Макарий Малетич е бил свещеник преди своята анатема, а не епископ).
Така Йов разясни решението на Константинополската църква от 11 октомври, което решаи да възстанови канонично Филарет Денисенко и Макарий Малетич „с тяхното йерархично или свещеническо название“.
Черният белег на Филарет
Силно изявление на Фанар би могло да означава сериозно препятствие по въпроса за свикването на обединяващия събор- за искането на Томос за автокефалия.
В Константинопол всъщност приравняват Филарет, който се нарича патриарх с другите йерарси на украинската православна деноминация. Освен това, както е писано по-горе, според истанбулските църковници всички украински свещеници днес са подчинени на Константинополската патриаршия (всъщност това беше причината Йов да направи изявлението, че Московската патриаршия вече не съществува). Така че, от гледна точка на църквата на Вартоломей, Филарет има същия статут като всеки друг митрополит на УПЦ.
Това рязко противоречи на ролята, която ръководителят на Киевската патриаршия се опитва да играе в украинската православна църква. Както знаете, Филарет открито иска да присвои всички обединяващи процеси около себе си – и вече „от свое име“ да поиска автокефалия.
„Аз бях, съм и ще бъда патриарх“, многозначително заяви по този повод представителят на УПЦ КП още през октомври, веднага след свалянето на анатемата срещу него.
Тази позиция обаче не устройва нито УАПЦ, нито свещениците от УПЦ, които вероятно са готови да се присъединят към автокефалията. За първите, Филарет е твърде авторитарен, а за другите неприятен.
И ръководството на самата Киевска патриаршия не е склонно да види епископите на митрополит Онуфрий на своя конгрес.
Какво специално изказване направи представителят на УПЦ КП Евстатий Зоря.
„Представете си, митрополит Онуфрий и митрополит Антоний и те са против автокефалията и те заявяват, че ще дойдат на Събора. Те ще кажат, че искат да участват. Дали са епископи? Точно така. От Украйна? Да. Така че те ще кажат, че са членове на Събора и са против обединяването, срещу автокефалията. Те няма да идват сами, те ще доведат 90 епископи на Московската патриаршия. Ето защо ние подчертаваме, че онези йерарси, които призоваха Вселенския патриарх с молба да предаде Томос за автокефалия, ще присъстват на събора, а не всички православни йерарси, които се намират на територията на Украйна“.
Изявлението на Йон обаче подкопава земята изпод краката на Филарет, на която ръководителят на УПЦ-КП изгражда претенциите си за своя патриаршия – собствена църковна организация. И те дават на останалите „свидетели на Томоса“ все повече причини да протестират открито срещу ръководителя УПЦ КП.
И Истанбул, така и украинските власти биха предпочели Филарет да изостави претенциите си за върховенство и да даде място на някой от УПЦ (което би улеснило привличането на в новата църква на архиереите от МП) или, което е възможно, изобщо някое трето лице от чужбина.
Какво казват за това в църквите
УПЦ КП И УАПЦ все още не са реагирали на твърденията на Йов, че Константинополската патриаршия не е признала църквите им.
Руската православна църква коментира думите на Йов, че в Украйна вече няма Московска патриаршия. Тази теза е наречена неадекватна и будеща притеснения за състоянието на „духовното и душевно здраве“ на архиепископа.
“Много тревожни изявления се правят от архиепископ Йов. Ние сме сериозно загрижени за състоянието на неговото духовно и душевно здраве“, заяви говорителят на патриарх Кирил, свещеник Александър Волков.
В късната есен на 2015 година, някъде из тихите гънки на Родопите, денят се спускаше бавно над поляните. Миришеше на влажна трева, дърва за огрев и далечен дим от комините на селото.
Баба Станка седеше на тревата, както правеше често, когато имаше нужда от малко тишина. До нея беше козата ѝ – Бела. Не беше просто животно. Бела беше компания, слушател и свидетел на много от мислите ѝ.
— Ех, Бела… — прошепна тя и погали козата по брадичката. — Само ти остана да ме слушаш.
Козата леко наклони глава, сякаш разбираше. В Родопите хората често казват, че животните усещат душата на човека.
Гората зад тях стоеше тъмна и спокойна. Дърветата вече бяха почти голи, а пътеката към селото се губеше между храстите. Някога по нея минаваха деца, каруци, смях. Сега по-често се чуваше само вятърът.
Снимки: Росен Коларов
Станка не беше тъжна. Просто знаеше, че времето си върви, както реката върви надолу по камъните.
Навремето тук беше шумно. Мъжът ѝ цепеше дърва до къщата, децата тичаха по поляната, а козите бяха цялото стадо. Сега бяха останали само тя и Бела.
Но това не беше самота. Това беше друг вид живот.
Слънцето се показа за миг между клоните и освети лицето ѝ. Бръчките ѝ приличаха на малки пътеки – всяка със своя история.
— Хайде, момиче — каза тя на козата и се усмихна. — Време е да се прибираме. Ще стане студено.
Бела тихо изпръхтя и се размърда.
Станка се изправи бавно, изтупа тревата от дрехите си и хвана козата за въжето. Двете поеха по тясната пътека към селото.
Отдалече вече се виждаше димът от комина на къщата ѝ.
И макар че светът навън се променяше, в тази малка част на Родопите всичко си оставаше същото —
тихо, просто и истинско.
А вечерта щеше да дойде с чай от мащерка, топла печка и още един разговор между жена и коза, под стария родопски покрив.
Снимки: Росен Коларов
Разказ и редакция: Иван Велинов
Разказа може да слушате тук
Градът беше шумен, но комуникацията – бавна и тежка, като зимно палто.
Трите кръгли телефонни ниши на стената бяха като малки портали към други светове. Хората идваха, пускаха монета и за няколко минути се свързваха с някого далеч – понякога на километри, понякога само на една улица разстояние, но в друг живот.
Вляво стоеше мъж с тъмно яке. Ръката му стискаше слушалката, сякаш се страхуваше връзката да не се скъса.
— „Да, майко… добре съм. Не, още не знам кога ще се прибера.“
Гласът му беше тих. В онези години хората говореха по телефона като че ли някой винаги слуша.
В средата стоеше жена с дълго палто. Тя беше чакала реда си почти десет минути. Монетата в джоба ѝ беше последната за деня.
— „Чуй ме… аз… мисля, че трябва да замина.“
От другата страна на линията мъжът мълчеше. Телефонната жица леко вибрираше от напрежението между две сърца.
Снимки: Росен Коларов
Вдясно млад мъж се беше облегнал на стената, сякаш разговорът му беше по-лек.
— „Да, утре в шест. Ще те чакам до спирката.“
Той се усмихваше. Понякога тези телефони не носеха само тревоги.
Тримата не се познаваха. Стояха на метри един от друг, с лице към стената, всеки затворен в своя кръг – в своя разговор, в своята история.
Отстрани минаваха хора, автобуси, велосипеди. Никой не обръщаше внимание. Но в тези три малки телефонни ниши се случваха решения, раздели, обещания и надежди.
След няколко минути първо затръшна слушалката мъжът вляво. После жената. Накрая и младият.
Тримата си тръгнаха в различни посоки.
Стената остана същата. Телефоните също.
И чакаха следващите истории, които да минат по жиците. 📞
Снимки: Росен Коларов
Разказ и редакция: Иван Велинов
Разказа може да слушате тук
Димът се виеше като спомен — бавен, упорит, леко горчив.
Миришеше на печено месо, на дърва и на време, което никога не бърза. В малкото старопланинско село празникът не започваше с музика, а с огън.
Бай Стефан стоеше зад скарата, както беше стоял всяка година, откакто хората още брояха дните по нивите, а не по телефоните си. Ръцете му движеха шишчетата с увереността на човек, който не мисли — просто знае. Всяко обръщане беше точно, всяко парче месо – на мястото си, сякаш имаше ред дори в хаоса на въглените.
Около него селото кипеше. Жените носеха тави, децата тичаха, кучетата се въртяха с надежда в очите. Някой вече беше извадил акордеона, но още не свиреше — чакаше момента, когато ракията ще отпусне езиците и сърцата.
– Готово ли е, бай Стефане? – подвикна един мъж отстрани, вече с чаша в ръка.
Стефан не вдигна поглед веднага. Усмихна се едва забележимо и каза:
– Търпение, момче. Хубавото не става на бързо.
Снимки: Росен Коларов
И наистина – тук нищо не ставаше бързо. Не и разговорите, които започваха с „Помниш ли…“, не и смехът, който идваше от дълбоко, нито пък тъгата, която понякога се промъкваше между думите.
В дима се губеха години. Хора, които вече ги няма, сякаш стояха пак там – до скарата, до масите, до стария кладенец. Празникът не беше просто ден. Беше мост.
Момиче с плитки спря пред Стефан и го загледа.
– Чичо, ти винаги ли правиш най-вкусното?
Той най-после вдигна глава. Очите му бяха уморени, но топли.
– Не, момиче. Аз просто го правя с обич. Вкусното идва само.
Тя се усмихна, сякаш беше разбрала нещо важно, и побягна обратно към другите деца.
Малко по-късно музиката започна. Първо плахо, после смело. Хората се хванаха на хорото, прахът се вдигна, смехът се разля. Димът вече не беше просто от скарата — беше част от всичко, от живота, от празника, от паметта.
А бай Стефан стоеше там, между огъня и хората, и тихо пазеше традицията жива.
Снимки: Росен Коларов
Разказ и редакция: Иван Велинов
Разказа може да слушате тук
Малко нелицеприятна предистория за шефката на Народното Събрание
Пеевски преминава в режим на оцеляване
