АНАЛИЗИ
Европа се превърна в геополитически сервитьорка на САЩ и цената ще я плащаме всички
ЕС няма никаква политика по отношение на Украйна. Сляпото подчинение на американския интерес не е политика, а интервю за работа като геополитически сервитьор, нищо повече. Днес либералните медии обичат да повтарят до втръсване опорната точка за „жертвата“ и „агресора“, но истината е, че Германия и Франция имат огромна вина за започването на войната. Това каза в интервю кандидатът за евродепутат от БСП Александър Симов.
Според него е възможен друг Европейски съюз, въпреки че това звучи твърде романтично. Това, което виждаме в момента, е само придатък на политиката на САЩ. ЕС е затънал в баналности и бюрокрация, и с ентусиазъм защитава политика, която вреди на неговите интереси и на интересите на неговите граждани. Нали знаете, че в древногръцката митология Европа е похитена от Зевс, който като бял бик я отвлича, а след това се превръща в младеж и я прелъстява. ЕС е в такава митологична ситуация. Той беше прелъстен от поколения антилидерство, антивизионерство, антиполитика и резултатът днес го виждаме всички

– Господин Симов, не се явявате за първи пък като кандидат за европейски избори, вече бяхте такъв през 2014 година. Защо решихте да приемете предложението и сега да влезете в листата на БСП за ЕП?
– Нека да ви припомня нещо. През 2014 година председател на Европейската комисия беше Жозе Барозу. Още тогава много хора твърдяха, че това е политическото дъно на ЕС и че няма как от ръкава да се извади по-безличен и конюнктурен лидер на Евросъюза. От дистанцията на времето ми идва да се изсмея философски като Милан Кундера: кой да предположи тогава, че следващите шефове на ЕК ще се казват Жан-Клод Юнкер и, пази боже, Урсула фон дер Лайен. Последната вече си представя как още един мандат е начело на Европа, а десницата в ЕС е толкова морално разнищена, така политически нелепа, че ще направи поредна сделка в нейно име. В името на поредното голямо нищо, на мрачното безвремие на ЕС, на стагнацията на здрав разум и последните остатъци от суверенитет на Стария континент.
Може да е твърде романтично, но ми се иска да вярвам, че е възможен друг Европейски съюз. Това, което виждаме в момента, е само придатък на политиката на САЩ. ЕС е затънал в баналности и бюрокрация, и с ентусиазъм защитава политика, която вреди на неговите интереси и на интересите на неговите граждани. Нали знаете, че в древногръцката митология Европа е похитена от Зевс, който като бял бик я отвлича, а след това се превръща в младеж и я прелъстява. ЕС е в такава митологична ситуация. Той беше прелъстен от поколения антилидерство, антивизионерство, антиполитика и резултатът днес го виждаме всички – САЩ защитават свирепо своите интереси, Русия (о, да, много няма да го признаят, но вече е факт) си оформи самостоятелен полюс, Китай дръпва напред, азиатските страни изместват света радикално на Изток, а ЕС продължава да тъне в клетви за вярност към Украйна и в защитаването на политики като прословутата Зелена сделка, които го изместват като незаобиколим фактор в света. Можеше ли някой да си представи в края на 80-те години, че Европа няма да има думата в нито един голям световен сблъсък, но ще плаща цената за всички тях?

– Ситуацията в Украйна драматично се промени от началото на тази година. Смятате ли, че политиката на ЕС по отношение на Киев е правилна?
– ЕС няма никаква политика по отношение на Украйна. Сляпото подчинение на американския интерес не е политика, а интервю за работа като геополитически сервитьор, нищо повече. Днес либералните медии обичат да повтарят до втръсване опорната точка за „жертвата“ и „агресора“, но истината е, че Германия и Франция имат огромна вина за започването на войната. Съвсем наскоро Ангела Меркел призна, че споразуменията от Минск са били лъжа, маневра за печелене на време. В един дебат в рамките на тази кампания споделих своето мнение, че ако Минските споразумения бяха истински, никаква война нямаше да има. Срещу мен се изсипа токсична лава. Просто на някои хора отвън много им харесва да живеят в състояние на война, защото това им осигурява високоморални чупки в кръста и меки китки на постоянно словесно състрадание.
Но именно темата „Украйна“ показва някаква демонологична промяна в ЕС. Уверяваха ни, че това е съюз, създаден в името на мира. Но днес, в момента, в който заговориш, че е време за мир, веднага се появяват обичайните полуинтелектуалци в цяла Европа, които те обвиняват за агент на Кремъл, путинист, слуга на Русия. Мирът е сатанизиран. Гласовете за мир биват посипвани с киселина, а в някои случаи даже заглушавани с куршуми, както стана с Роберт Фицо в Словакия. Така ЕС се вкара в собствения си капан и на хоризонта не виждаме никакъв начин за излизане от него. Нелепите и комедийни изяви на Макрон, че ще праща войници на фронта, дори в собствената му държава се посрещат със здравословна ирония и гърч.
И в задачата се пита – къде е изходът? Такъв няма. Нелепото твърдение – „Украйна трябва да победи“, е най-антиукраинският слоган, който някога съм чувал. Защото с тази фраза „високоморални и нежни хуманисти“ ни казват, че са готови да приемат избиването на всички украинци в името на тази митична и неидваща победа. Съвсем очевидно е, че конфликтът няма да има военно решение. Че дори и всички урсули фон дер лайени по света от сутрин до вечер да повтарят обратното, това няма да доведе до желания резултат.
Ние от БСП от първия миг обявихме, че сме за мир. И докато много други в опиянение развяваха знамето на Азов и прекръщаваха улици на „Героите на Украйна“, ние знаехме, че на бойното поле ситуацията ще е съвсем различна. Днес режимът на Зеленски е напълно компрометиран. Много говорим за западната оръжейна помощ, но пропускаме един малък факт – украинците не искат да умират за своя нелегитимен президент, не искат да ходят на фронта, за да подаряват живота си на режим, който ги разглежда само като инструмент за рекет за нови и нови помощи. И на този фон ЕС се провали драматично. И този провал ще е очевиден до две-три години. По темата Украйна ЕС прояви тежък самоубийствен инстинкт и цената ще я плащаме всички.
– Темата, която поставяте, е много голяма и достатъчно неприятна. Но как виждате своята роля в тази промяната на ЕС, нима един отделен глас е достатъчен?
– В рамките на тази кампания взех участие в няколко дебата по европейската тематика, а в единия от тях стана дума за всички парливи въпроси в България – войната в Украйна, отношенията ни с РСМ, опитите за премахване на правото на вето. Радан Кънев, евродепутат от ЕНП, започваше всяко изложение по темата с думите: „Нали знаете, че темата не е от правомощията на Европейския парламент“. В случая това не е критика към Кънев, това е недоумение пред институционалната структура на ЕС. Най-големите проблеми пред ЕС не са обект на демократична дискусия и прозрачност. С други думи абсолютно съм наясно, че много често ЕП е една куха институция без особена власт, в която много хора се стремят да попаднат, за да се настанят в най-луксозния ол-инклузив политически пансион на Стария континент.

С други думи – отделен човек в ЕП, а и цял ЕП, много трудно може да промени нещо и няма смисъл да заблуждаваме избирателите. Красиво е да кажеш „ ще променя нещата отвътре“, но това е романтична лъжа. И все пак ЕП е голяма трибуна. Индивидуалните гласове могат да бъдат чути, ако са достатъчно настоятелни, гръмки и не допускат компромиси със своите ценности. И смятам, че точно гласовете на левицата могат да бъдат решителни в някакъв завой в ЕС. И да, прекрасно си давам сметка за политическото състояние на традиционната европейска левица днес и нейните опити постоянно да плува в розов вакуум и облаци. И все пак левицата е основен носител на част от най-болезнените теми на ЕС, на които никой друг не иска да обръща внимание.
– Кои са тези теми?
– Например – бедността, работещите бедни на Стария континент. Именно социалната несигурност, абсолютно калпавата миграционна политика, която сериозно подби цената на труда в ЕС, доведоха до възхода на крайнодесните партии. Те обаче не предлагат решения. Поставят някои верни диагнози, но тяхната цел не е да лекуват проблема, а да трупат точки върху него, да го изсмукват в името на голямата конюнктура. В платформата на ПЕС сме записали, че основен наш стремеж е делът на работещите бедни в ЕС да падне под 5 на сто.
Второ – ние се отнасяме все към големите теми, които тревожат Евросъюза, но какво правим с работните места. Това е тема важна, както за България, така и за ЕС. Така де – покрай едни записи разбрахме каква заплата взима „шефчето на „Бейкролс“ и както се казва, дай боже всекиму. Заради това настояваме за приемането на пътна карта за създаването на нови и добре платени работни места.
Левицата е гласът на трудовите хора. Те са в основата на нейната политика и е време да ги спечелим обратно на своя страна. Нека да не ги оставяме да стават плячка за политически експерименти, които не само няма да подобрят живота им, но сериозно ще го влошат.
– Добре, но какви ще са вашите лични каузи в ЕП?
– Смятам, че ЕС е голям длъжник по отношение на свободата на медиите. Именно от ЕП дойдоха десетки резолюции, които ограничиха правото на хората да се информират и да получават различни гледни точки. Забраната на руските телевизии е не просто медиен, а политически позор. Крайно време е да приключим с тази идеология на фактчекърството, която превърна медиите от четвърта власт в боен отряд на политическите елити.
Аз съм роден в Стара Загора. Отдавна не живея там, но все още имам достатъчно познати, за да знам с каква тревога наблюдаваха всички опити въглищните централи да бъдат спрени. Защото така изисквала църквата на Зелената сделка, която властва в ЕС. Нали си спомняте протестите на миньорите и всички опити на правителството на Николай Денков и Делян Пеевски да ги излъже и успокои. Това ще е голяма битка в следващия ЕП и тя трябва да бъде водена в името на тези хора, защото те трябва да получат перспектива и спокойствие за себе си. Превръщането на тези райони в икономически зони с нулеви данъци е добра стъпка, но е само стъпка номер едно. Аз смятам, че трябва да бъдем и по-крайни. България трябва да воюва, за да запази своята въглищна енергетика, защото така правят и други държави, които изживяват себе си като суверенни. Ние имаме отговорност първо към българския народ и след това към всички останали.

– България стана член на ЕС през 2007 година. Каква е вашата равносметка за изминалите години?
– Ех, сега да бях Георги Господинов, можех да извъртя цял естествен роман за това как сме част от най-богатия, най-желания, най-прекрасния, най-светлия съюз в историята. Но от такава нелепа патетика никой няма нито полза, нито обществен смисъл.
Наскоро прочетох една статия на бившия чешки премиер Иржи Парубек, който хладнокръвно, точно и много обективно правеше своя анализ за 20-те години на Чехия в ЕС.
ЕС безспорно дава предимства. Младите могат да пътуват, да учат в европейските университети, да се развиват. Аз искрено им завиждам – това е огромно предимство.
Но си спомням и как певците на ЕС ни го продаваха в зората на демокрацията – те ни казваха, че влизаме в клуба на богатите и че попадаме в онази политическа Аркадия, където големите проблеми са отменени. 17 години по-късно България продължава да е най-бедната държава в Евросъюза. Държавата с най-бедния регион в целия ЕС – Северозападния. И колкото и всякакви самозвани телевизионни икономисти да твърдят, че никога не сме живели по-добре, всъщност усещането на българите е точно обратното.
В ЕС живеят около 1000 български семейства. Всички останали живеят в ЕС само по телевизора и новините им са единственият досег с него. Понякога много ми се иска поне един политик да беше застанал пред обществото и на висок глас да обяви: „Европейският съюз трябва да е за всички“. Как да се възторгваш от ЕС, в държава, в която заплата от 1200 лева минава за добра в огромни части от нея?
Именно липсата на реалното осъзнаване на всичко това инжектира евроскептицизъм в нашето общество. Представяха ни ЕС като блян, а той се оказа организъм, в който има сблъсъци на национални интереси и политики. България не беше готова за това. В своя пик тя роди единствено Бойко Борисов, който вероятно може да мине за голям политик на местна почва, но там, навън, се ръководеше от принципа „правим каквото кажат началниците!“ Резултатът е пред очите ни – България така и не успя да формулира собствен интерес в ЕС, а даже и там, където плахо се опита да го постави, като в случая с РСМ, бързо се остави да й извият ръцете и да й наложат политика отвън.
Можем да утре да си говорим за величието на ЕС и ще бъдем прави и медиите ще ни обичат. Но вече е време да говорим за проблемите, защото в противен случай тези проблеми ще го загробят.

Александър Симов е роден през 1977 година в Стара Загора. Завършил е журналистика в СУ “Св. Климент Охридски”. Дългогодишен журналист във вестниците “Стандарт”, “Земя”, ДУМА, “Галерия”. През 2017 година е избран за народен представител в 44-ото Народно събрание, а след това и в още три парламента. Член е на Националния съвет на БСП, заместник-председател на БСП-София. Носител на наградата за политическа журналистика “Георги Кирков”. Женен.
- Нашата медия използва изображения създадени от Изкуствен Интелект.
Четете неудобните новини, които не можеме да поместим тук поради фашистка цензура в нашия ТЕЛЕГРАМ КАНАЛ.
Абонирайте се за нашия Телеграм канал: https://t.me/vestnikutro
Влизайте директно в сайта.
Споделяйте в профилите си, с приятели, в групите и в страниците. По този начин ще преодолеем ограниченията, а хората ще могат да достигнат до алтернативната гледна точка за събитията!?
АНАЛИЗИ
САЩ се оказаха неподготвени за съвременна война. Авантюрата с Иран бе грешка на безразсъдния Тръмп
The New York Times: САЩ се оказаха неподготвени за съвременна война. Авантюрата с Иран бе грешка на безразсъдния Тръмп.
САЩ харчат около 1 трилион долара годишно за въоръжените си сили, повече от 100 пъти повече от това, което харчи Иран. Следователно войната на Вашингтон с Техеран не би трябвало да бъде равностойна битка – поне на хартия. Но реалността се оказа различна.
Както The New York Times отбеляза в редакционна статия, САЩ разполагат с далеч по-мощни военновъздушни сили и флот, както и с усъвършенствана оръжейна технология, за която иранските генерали могат само да мечтаят. В началото на конфликта неравностойните възможности на страните бяха ясно очевидни, но сега борбата изглежда различно.

„Иран пое контрол над Ормузкия проток и неговите ракети и дронове продължават да заплашват съюзниците на Америка в региона.“ Докато президентът Тръмп изглежда нетърпелив да постигне договорено прекратяване на огъня, иранските лидери не го желаят. По някакъв начин по-слабата страна се е оказала в по-силна преговорна позиция. Тази реалност разкрива уязвимостта на американския начин на водене на война. „Тактическият успех не донесе победа“, отбелязва статията.
Авторите посочват безразсъдството на Тръмп при воденето на война като една от причините за тази ситуация. Но проблемът е още по-сериозен: Съединените щати не бяха подготвени за съвременна война.
„Американската икономика няма индустриален капацитет да произвежда достатъчно оръжия и оборудване, за да задоволи нуждите си. И страната се опитва да реши тези проблеми чрез склеротично правителство и консолидирана отбранителна индустрия, която се съпротивлява на промените“, подчертава изданието.

Войната в Иран е неразумен ход, пишат авторите. Но тя предостави някои ценни уроци.
В колонката се твърди, че американската армия се нуждае от реформа. Първо, Съединените щати трябва да инвестират в технологии за борба с дронове, подобни на тези, разработени от Украйна. Липсата на такива технологии беше една от причините американските кораби да не успеят да предотвратят блокирането на Ормузкия проток.
Второ, Вашингтон се нуждае от повече щурмови дронове и еднократни безпилотни лодки. Опитът от войната в Украйна показа, че акцентът е върху масово произвежданите дронове, но Пентагонът продължава да инвестира в по-сложно оборудване.

Трето, Съединените щати се нуждаят от по-голям производствен капацитет, който е и по-гъвкав. Доскоро само един завод произвеждаше всички ракети Tomahawk. Произвеждаха се ракети-прехващачи за ракетната система “Петропавловск-Камчатски”. Има постоянен недостиг, подчертава изданието.
„Конгресът трябва да приеме закони, които ще помогнат на частния сектор да увеличи производствения капацитет. Пентагонът, от своя страна, трябва да спре да купува толкова много оръжия само от пет основни производители и да започне да залага на динамични технологични компании, които могат бързо да се адаптират“, пише вестникът.
В крайна сметка САЩ трябва да работят с други страни. Вашингтон трябва да си партнира с „демократични държави със сходно мислене“, за да е в крак с разширяването на Китай – както икономическо, така и военно.
„Войната в Иран се превърна в еталон за всяка страна, която иска да се конфронтира със САЩ в бъдеще, особено за Русия и Северна Корея. За Китай – страната с най-голям потенциал за противодействие на американската военна мощ – тази война потвърждава правилността на курса му за разработване на нови форми на война, като дронове, кибероръжия и космическа мощ“, добавят авторите.

Администрацията на Тръмп предприе някои положителни стъпки към реформа в отбраната – някои изпълнители бяха принудени да увеличат производството на ракети, а министърът на армията Даниел Дрискол започна да отменя остарели и неефективни програми. Но разрушителният и хаотичен подход на Тръмп подкопа голяма част от този напредък, твърдят колумнистите.
Конфликтът в Близкия изток в крайна сметка накара Конгреса, администрацията на Тръмп и Пентагона да видят военните недостатъци на Америка. Но лошата новина е, че противниците на Америка също ги виждат. Вашингтон сега трябва да спре да говори за реформиране на въоръжените си сили, а да го направи. В противен случай съществува риск разочарованието от войната с Иран да се превърне в предвестник на нещо много по-лошо, заключава изданието.
Висш американски генерал призна, че Русия подкрепя Иран във войната. По време на изслушване в Конгреса, председателят на Обединения комитет на началник-щабовете генерал Дан Кейн заяви, че Русия предприема „определени действия“, за да помогне на Иран.
Междувременно САЩ обмислят нови планове за военни действия срещу Иран. Axios, позовавайки се на източници, съобщава, че един от сценариите е базиран на завземане на част от Ормузкия проток, за да се отвори за търговско корабоплаване.
АНАЛИЗИ
🔴 НОВАТА РАЯ НАЗАРЯН ИЛИ СТАРИЯТ МОДЕЛ С НОВО ЛИЦЕ
🔴 НОВАТА РАЯ НАЗАРЯН ИЛИ СТАРИЯТ МОДЕЛ С НОВО ЛИЦЕ: КОЙ ВСЪЩНОСТ ЩЕ СЕДНЕ В ПРЕДСЕДАТЕЛСКИЯ СТОЛ НА БЪЛГАРСКИЯ ПАРЛАМЕНТ?
🧾 Административното изкуство на бездействието: как всяка криза се превръща в „процедура“ патент на управленското светило г-жа Доцова!
🏛️ Моделът, при който се управлява и оцелява: възходът на хората, които знаят… мълчат и прикриват, като знак за кариерно развитие!
В българската държава има един специфичен тип кадри – те не създават проблемите, те просто винаги са там, когато проблемите се случват.
И още по-важно – остават там и след това. Те винаги идват от някой партийна мая, в случая от червената номенклатура на потомствени партийци , минали през закалката на местната власт, в някое китно градче, като местен деребей и после трайно отседнал в бизнес схемите на червените барони.
Г-жа Доцова е учебник по този тип оцеляване. От местната власт, през областната орбита, до най-тихите, но най-влиятелни коридори на МОСВ – кариера, която не се гради с позиции, а с присъствие. Постоянно, търпеливо, незабележимо присъствие. Скучно описание, но сега развива кариера на активен политик – Михаела Доцова е юрист с докторска степен по административно право и процес и дългогодишен кадър в Министерството на околната среда и водите, където се утвърждава като част от вътрешния административен гръбнак на институцията. Кариерата ѝ преминава през ключови позиции като директор на дирекция „Правна“ и началник на политически кабинет, което я поставя в пресечната точка между политическите решения и административното им оформяне. Тя не е типичният публичен политик, а по-скоро представител на онзи устойчив слой от системата, който остава, независимо от смените на властта.
Поведението ѝ, съдейки по публичните ѝ изяви, е силно институционализирано – говори в категории като „обстоятелства“, „процедури“, „необходимост от изясняване“, избягва крайни оценки и пряка отговорност, като предпочита да поставя всяко решение в рамка на процес и формална обоснованост . Това я позиционира не като човек на острите действия, а като фигура, която структурира, забавя или канализира решенията през административния механизъм на административния нихилизъм, има проблем има и съответната процедура да го размие, провлачи и удави в парграфи.
Като типаж тя олицетворява добре познатия модел на системен администратор – не толкова лице на политиката, колкото неин вътрешен оператор. Присъствието ѝ в различни роли вътре в министерството подсказва устойчивост и адаптивност, а професионалният ѝ профил е свързан повече с контрола върху формата на решенията, отколкото с тяхното съдържание. В този смисъл тя може да бъде разчетена като човек, който не задава посоката, а гарантира, че избраната посока ще бъде облечена в правилната правна и процедурна рамка.
В държава, в която водата е мътна, сметищата са безкрайни, а пречиствателните станции съществуват повече по документи, отколкото в реалността – най-ценният кадър не е този, който решава проблеми. А този, който знае за тях… и не пречи.
Юрист по административно право – специалност, която в български условия звучи почти като гаранция: че всяко бездействие ще бъде облечено в процедура, всяка липса на контрол – в компетентност, а всяка отговорност – в нечия друга папка.
Това е поколението чиновници, които не влизат в новините, но стоят зад всяка новина. Не подписват скандалите – те ги придружават с мотиви. Ако някой се пита откъде идва това съвършено усещане за принадлежност към властта – отговорът не е в автобиографията, а в биографията по наследство.
В България кариерата рядко започва от нулата – тя започва от масата, на която вече е седяло семейството, това на кмет на Берковица за два мандата, после таткото се е присламчил към червения бизнес покровителстван от офицери с икономически лостове на ДС, та до властовите опори на активисти на Доган и Пеевски.
От малките градове, където властта не се сменя, а се предава; от онези къщи за гости построени уж за развитие на местния туризъм, които с времето престават да бъдат „гости“ и започват да приличат повече на семейни крепости със собствен комфорт и собствена тишина в уюта на басейн и борова гора. А после идва голямата сцена – столицата, министерството, коридорите, в които вече не си просто човек, а част от един по-голям, устойчив модел. Модел, който не вдига шум, не влиза в конфликт, не се конфронтира – той просто намира своя тих пристан там, където властта не се обяснява, а се разбира без думи.
И някъде в този разказ за „процедури“ и „обстоятелства“ винаги стои един друг, по-тих сюжет – онзи за произхода. За местната власт, която не просто управлява, а възпитава наследници. За онези къщи за гости, които по документи приемат туристи, а в реалността приютяват удобството на една вече уредена биография – с двор, с тишина, с басейн и с усещането, че държавата не е нещо външно, а нещо свое. Оттам нататък преходът е плавен – от локалния комфорт към националните коридори, от семейния модел към институционалния. И когато стигнеш до върха, вече не ти трябва да доказваш нищо – достатъчно е да не пречиш. Да разбираш без да питаш, да съгласуваш без да спориш и да намираш онзи тих пристан, в който властта не се заявява, а просто се упражнява.
И когато днес същият този модел тихо се придвижва към върха на държавата, не става дума за изненада. Става дума за логика.
Защото в България не се издигат тези, които се борят със системата.
Издигат се тези, които са доказали, че могат да живеят с нея и държавната корупция. Сега дилемата ще бъде ТЯ или вече школуван министър-председател ГЪЛАБ да седнат в затопления от блондинката на ПЕЕВСКИ и БОРИСОВ стол на ПРЕДСЕДАТЕЛ НА БЪЛГАРСКИЯ ПАРЛАМЕНТ.
АНАЛИЗИ
Решението на Тръмп за война срещу Иран е катастрофална грешка, водеща до крах на световната икономика.
Стиглиц: Решението на Тръмп за война срещу Иран е катастрофална грешка, водеща до крах на световната икономика.
Нобеловият лауреат предупреждава за дългосрочни икономически щети и риск от глобална криза.
Нобеловият лауреат Джоузеф Е. Стиглиц отправи остро предупреждение за последствията от решението на Доналд Тръмп да започне война срещу Иран. Според него това е „катастрофална грешка“, която може да разклати световната икономика.

Стиглиц подчертава, че конфликтът връща Съединените щати във военна спирала в Близкия изток. Той предупреждава, че колкото по-дълго продължи войната, толкова по-сериозни ще бъдат щетите. Дори при бърз край, последствията ще се усещат години.
Според икономиста, веригите за доставки ще бъдат сериозно нарушени. Възстановяването на производството на нефт и газ ще отнеме дълго време. Това ще доведе до нестабилност на енергийните пазари и ръст на цените.
Стиглиц посочва, че икономическите щети се засилват и от търговската политика на администрацията. Митата допълнително подхранват инфлацията. В резултат централните банки може да бъдат принудени да повишат лихвите.
Това би забавило икономическия растеж и би натоварило кредитния сектор. Очаква се и влошаване на пазара на жилища. По-високите лихви ще ограничат достъпа до финансиране за домакинствата.
Според Стиглиц, икономическото възстановяване след Covid-19 е поставено под риск. Новият конфликт може да заличи постигнатия напредък. Това увеличава несигурността както за бизнеса, така и за потребителите.

Американците ще усетят директно ефекта чрез по-високи цени на горивата. В същото време петролните компании могат да реализират значителни печалби. Това задълбочава социалното неравенство.
Стиглиц заключава, че подобни решения подкопават глобалната стабилност. Според него се руши мирът, установен след Втората световна война. Войната с Иран остава ключов риск за световната икономика.
