АНАЛИЗИ
Есента на партиарха
В заглавието няма грешка – нали Борисов е партиен главатар, партиарх. Слагачеството на Борисов пред Тръмп в ООН напомня слагачеството на Живков пред ранния Горбачов. И единият, и другият прочетоха в очите на събеседника „Мене, текел, фарес“.
Престъпникът винаги се завръщал на мястото на престъплението си. В тъжния залез на кариерата си Борисов се завърна в ООН – мястото на едно от най-крещящите му външнополитически престъпления срещу България.
Под диктовката на Меркел и с помощта на пионката си от „Дондуков“ 2 Плевнелиев и на външнополитическите си маши Д. Митов и Ст. Тафров преди точно две години той изнесе учебникарско показно как не бива да се прави многостранна дипломация.
Набеденият от придворната си пропаганда за „международник“ Борисов провали силния (и дотогава формално подкрепян и от него) български кандидат за генерален секретар на ООН с все още напълно реални шансове, пробутвайки успоредно абсурдна, неизбираема кандидатура на своя кадрова партийна лелка – и в процеса изтегляйки и кандидатурата ни за Съвета за сигурност на ООН, обърквайки и обезверявайки до невъзможност добросъвестните ни професионални дипломатически служители в ООН.
Огромния общонационален интерес в България по случая „Кристалина“ почувствах буквално като тежест на раменете си като скромен репортер за „Гласове“ в ООН – и тозчас си помислих, че работата на Борисов е спукана, както и излезе месец и нещо след това с убедителната победа на Радев.
Сега визитата на Борисов в ООН бе с много по-нисък профил, с желание да се хареса, да си провре главата сред хората, или където главата не влиза – опашката. И огромният сатиричен отклик в социалните медии на Ганьовските му антики, на снимките и монтажите с келнерската стойка пред Тръмп, отново идват да покажат, че „момчето си отива“ – и този път завинаги.
Сюррелистичното решение на един кадрови наркотрафикант, разобличен от ЦРУ, американски медии и изтекла от „Уикилийкс“ телеграма на американски посланик в София, да дойде да се ръкува с Тръмп тъкмо на ООН-среща на най-високо равнище по наркотрафика, мери ръст с деянията на средновековните пирати, купили си на стари години титли на епископи и папи.
Както и да е, със слушалка на ухото, Борисов чу речта на Тръмп пред ООН – но какво запомни от нея? Че „тия дето искали руски газ“, като Меркел и Ердоган, „щели да имат проблеми“. Тръмп наистина каза и това, и много други неща.
Но човек с реално завършено средно образование и със средни аналитични способности (и двете не се отнасят за Борисов) би могъл да отсее основното в речта му – а то е, че:
„Америка винаги ще действа съобразно нашия национален интерес… Америка се управлява от американци. Отхвърляме идеологията на глобализма и прегръщаме идеологията на патриотизма… Никога няма да предадем суверенитета на Америка на една неизбрана, безотчетна глобална бюрокрация.. По целия свят отговорните държави трябва да се защитават от заплахите за суверенитета си не само от претенциите за глобално правителство, но и от другите форми на принуда и господство.“
Тези думи е добре да се изпишат със златни букви на стената на пленарната зала на Народното събрание. Без значение, че Тръмп очевидно ги тълкува като отнасящи се само за САЩ, хората с интелект, малко по-развит от Борисовия, могат да направят аналогията със своите собствени страни. Национализмът е лесен за разбиране, еднакъв по форма за всички и страшно заразителен.
Преди повече от два века Наполеон проектира амбициите на френския национализъм над цяла тогавашна Европа, но другите европейски нации го разбраха превратно – и всяка залегна над своя собствен национализъм. Немците – над немския, италианците – над италианския, та накрая и българите – над българския. Наполеон просто срина старите авторитети, корони, династии и папи, и издигна авторитета на нацията.
Така и речите и хаотичните действия на Тръмп реално рушат оня банкрутирал международен ред, срещу който се опълчи и Путин в Крим, Донбас и Сирия, и повечето другите непослушни на Вашингтон лидери, които в САЩ наричат rogue и наказват със санкции.
Тръмп руши основите на международния ред, извикал на живот Борисов.
Ето, и Меркел е пътник вече дори и за пропагандистите от DW.
Следователно и Борисов е свършен.
Той го усеща, макар да не може да си го обясни с ограничения си умствен капацитет. Може би дори още се надява на нещо, да остане на власт, значи и на свобода.
Как точно ще стане свалянето му от власт – предстои да видим. И от страна на Радев, и вече и от БСП чуваме някои окуражителни звуци. Хората в България, с изключение на най-умствено ощетените и най-корумпираните или пък най-тежко зависимите за оцеляването си от режима, вече открито и гръмогласно роптаят.
Но с Борисов свършва само една мрачна ера в българската история (дано не е последната!), а не „глобализмът“ въобще.
Трябва много внимателно да разграничаваме обективното, т.е. независещото от волята на елитите и държавните ръководства, от субективното – това, което зависи от волята на елитите и правителствата и значи може да се промени чрез персонална смяна на тези елити и ръководства или с преориентацията им към други цели.
Интернационализцията на живота, капитала, труда, пазарите, информацията… и в по-малка степен и на човешките „ресурси“, са обективни явления, обусловени от развитието на „производителните сили“, техниката и квалификацията на хората.
Но това, което е субективно и може да се промени с нови политически решения, международни договори и национални закони, е в чий интерес да се развива интернационализацията на живота и икономиката – в интерес на всички, или на голямото мнозинство хора на Земята, или само в интерес на „инвеститорите“, т.е. на едрия западен капитал, и на „потребителите“, и против интереса на трудещите се, на децата, семействата, младите и старите хора, на бедните страни и на регионите.
Същото се отнася и за ЕС. Повечето програми на ЕС, въведени в интерес на „инвеститорите“ и „потребителите“, работят против интереса на мнозинството жители на страните-членки. Но премахването на тези програми, в т.ч. и на еврото, няма да премахне обективната основа на европейската интеграция. Тя трябва да продължи, но по друг начин.
Този друг начин, разбира се, ще е непосредствено свързан със социализма. Приказките на Тръмп и десницата срещу социализма по принцип са изключително вредни, защото, ако се отхвърли социалистическата алтернатива (примерно нещо от рода на американския Ню Дийл от 30-те години), при сегашната ситуация в Европа неизбежно ще се наложи алтернативата на Германия от 30-те години.
Сегашните масови протестни движения в Европа и тяхното управление – като на Орбан в Унгария – си поставят засега предимно „социалистически“ задачи, но не са имунизирани срещу повторение на събитията в Германия от 30-те години. Дефлацията, предизвикана от остеритета на еврото, в комбинация с мигрантската и демографската криза и натиска върху системите за социална сигурност и отгоре, и отдолу, ще тласкат Стария континент в тази посока. Наистина сега хората в Европа са много по-добре осигурени материално отпреди 80 години, но са и политически много по-малко зрели.
Социализмът обаче също няма само национални измерения. Като казваме, че национално отговорните правителства трябва да ограничат трансграничния разгул на капиталите и да заздравят националните социални мрежи за сигурност, не бива да забравяме, че има и стратегически важни социалистически мерки, осъществими само едновременно във всички страни на даден регион, или дори глобално.
Такива мерки са например данъчните реформи, препоръчвани от водещите световни икономисти за намаляване на икономическото неравенство – главният социален проблем на съвременната икономика.
Да, за слабостта на социалистите в цяла Европа освен липсата им на активна социалистическа политика голямо значение има и масираната пропаганда срещу социалната държава („евросклерозата“) от края на 80-те години до днес, в която повярваха стотици милиони, в това число и в бедните европейски страни и в България. Според догмите на тази пропаганда социалната държава не само води до банкрут на публичните финанси, но и повишава безработицата – затруднява наемането и уволняването на работници, намалява интереса на безработните да търсят и приемат работа и т.н. А и мигрантската криза притури доста съчки в огъня.
Но съвременните икономически изследвания показват на всяка крачка, че тя е наистина куха дясна пропаганда. Кога ли ще дойде времето на истината?
Но тези въпроси са ни сякаш някак по-далечни, сега в България належаща е цивилизационната революция – очистването на страната от отровната плесен на ГЕРБ. Революцията е във въздуха.
Други коментари по темата за социализма като алтернатива на „глобализма“ в интерес на капитала.
АНАЛИЗИ
САЩ се оказаха неподготвени за съвременна война. Авантюрата с Иран бе грешка на безразсъдния Тръмп
The New York Times: САЩ се оказаха неподготвени за съвременна война. Авантюрата с Иран бе грешка на безразсъдния Тръмп.
САЩ харчат около 1 трилион долара годишно за въоръжените си сили, повече от 100 пъти повече от това, което харчи Иран. Следователно войната на Вашингтон с Техеран не би трябвало да бъде равностойна битка – поне на хартия. Но реалността се оказа различна.
Както The New York Times отбеляза в редакционна статия, САЩ разполагат с далеч по-мощни военновъздушни сили и флот, както и с усъвършенствана оръжейна технология, за която иранските генерали могат само да мечтаят. В началото на конфликта неравностойните възможности на страните бяха ясно очевидни, но сега борбата изглежда различно.

„Иран пое контрол над Ормузкия проток и неговите ракети и дронове продължават да заплашват съюзниците на Америка в региона.“ Докато президентът Тръмп изглежда нетърпелив да постигне договорено прекратяване на огъня, иранските лидери не го желаят. По някакъв начин по-слабата страна се е оказала в по-силна преговорна позиция. Тази реалност разкрива уязвимостта на американския начин на водене на война. „Тактическият успех не донесе победа“, отбелязва статията.
Авторите посочват безразсъдството на Тръмп при воденето на война като една от причините за тази ситуация. Но проблемът е още по-сериозен: Съединените щати не бяха подготвени за съвременна война.
„Американската икономика няма индустриален капацитет да произвежда достатъчно оръжия и оборудване, за да задоволи нуждите си. И страната се опитва да реши тези проблеми чрез склеротично правителство и консолидирана отбранителна индустрия, която се съпротивлява на промените“, подчертава изданието.

Войната в Иран е неразумен ход, пишат авторите. Но тя предостави някои ценни уроци.
В колонката се твърди, че американската армия се нуждае от реформа. Първо, Съединените щати трябва да инвестират в технологии за борба с дронове, подобни на тези, разработени от Украйна. Липсата на такива технологии беше една от причините американските кораби да не успеят да предотвратят блокирането на Ормузкия проток.
Второ, Вашингтон се нуждае от повече щурмови дронове и еднократни безпилотни лодки. Опитът от войната в Украйна показа, че акцентът е върху масово произвежданите дронове, но Пентагонът продължава да инвестира в по-сложно оборудване.

Трето, Съединените щати се нуждаят от по-голям производствен капацитет, който е и по-гъвкав. Доскоро само един завод произвеждаше всички ракети Tomahawk. Произвеждаха се ракети-прехващачи за ракетната система “Петропавловск-Камчатски”. Има постоянен недостиг, подчертава изданието.
„Конгресът трябва да приеме закони, които ще помогнат на частния сектор да увеличи производствения капацитет. Пентагонът, от своя страна, трябва да спре да купува толкова много оръжия само от пет основни производители и да започне да залага на динамични технологични компании, които могат бързо да се адаптират“, пише вестникът.
В крайна сметка САЩ трябва да работят с други страни. Вашингтон трябва да си партнира с „демократични държави със сходно мислене“, за да е в крак с разширяването на Китай – както икономическо, така и военно.
„Войната в Иран се превърна в еталон за всяка страна, която иска да се конфронтира със САЩ в бъдеще, особено за Русия и Северна Корея. За Китай – страната с най-голям потенциал за противодействие на американската военна мощ – тази война потвърждава правилността на курса му за разработване на нови форми на война, като дронове, кибероръжия и космическа мощ“, добавят авторите.

Администрацията на Тръмп предприе някои положителни стъпки към реформа в отбраната – някои изпълнители бяха принудени да увеличат производството на ракети, а министърът на армията Даниел Дрискол започна да отменя остарели и неефективни програми. Но разрушителният и хаотичен подход на Тръмп подкопа голяма част от този напредък, твърдят колумнистите.
Конфликтът в Близкия изток в крайна сметка накара Конгреса, администрацията на Тръмп и Пентагона да видят военните недостатъци на Америка. Но лошата новина е, че противниците на Америка също ги виждат. Вашингтон сега трябва да спре да говори за реформиране на въоръжените си сили, а да го направи. В противен случай съществува риск разочарованието от войната с Иран да се превърне в предвестник на нещо много по-лошо, заключава изданието.
Висш американски генерал призна, че Русия подкрепя Иран във войната. По време на изслушване в Конгреса, председателят на Обединения комитет на началник-щабовете генерал Дан Кейн заяви, че Русия предприема „определени действия“, за да помогне на Иран.
Междувременно САЩ обмислят нови планове за военни действия срещу Иран. Axios, позовавайки се на източници, съобщава, че един от сценариите е базиран на завземане на част от Ормузкия проток, за да се отвори за търговско корабоплаване.
АНАЛИЗИ
🔴 НОВАТА РАЯ НАЗАРЯН ИЛИ СТАРИЯТ МОДЕЛ С НОВО ЛИЦЕ
🔴 НОВАТА РАЯ НАЗАРЯН ИЛИ СТАРИЯТ МОДЕЛ С НОВО ЛИЦЕ: КОЙ ВСЪЩНОСТ ЩЕ СЕДНЕ В ПРЕДСЕДАТЕЛСКИЯ СТОЛ НА БЪЛГАРСКИЯ ПАРЛАМЕНТ?
🧾 Административното изкуство на бездействието: как всяка криза се превръща в „процедура“ патент на управленското светило г-жа Доцова!
🏛️ Моделът, при който се управлява и оцелява: възходът на хората, които знаят… мълчат и прикриват, като знак за кариерно развитие!
В българската държава има един специфичен тип кадри – те не създават проблемите, те просто винаги са там, когато проблемите се случват.
И още по-важно – остават там и след това. Те винаги идват от някой партийна мая, в случая от червената номенклатура на потомствени партийци , минали през закалката на местната власт, в някое китно градче, като местен деребей и после трайно отседнал в бизнес схемите на червените барони.
Г-жа Доцова е учебник по този тип оцеляване. От местната власт, през областната орбита, до най-тихите, но най-влиятелни коридори на МОСВ – кариера, която не се гради с позиции, а с присъствие. Постоянно, търпеливо, незабележимо присъствие. Скучно описание, но сега развива кариера на активен политик – Михаела Доцова е юрист с докторска степен по административно право и процес и дългогодишен кадър в Министерството на околната среда и водите, където се утвърждава като част от вътрешния административен гръбнак на институцията. Кариерата ѝ преминава през ключови позиции като директор на дирекция „Правна“ и началник на политически кабинет, което я поставя в пресечната точка между политическите решения и административното им оформяне. Тя не е типичният публичен политик, а по-скоро представител на онзи устойчив слой от системата, който остава, независимо от смените на властта.
Поведението ѝ, съдейки по публичните ѝ изяви, е силно институционализирано – говори в категории като „обстоятелства“, „процедури“, „необходимост от изясняване“, избягва крайни оценки и пряка отговорност, като предпочита да поставя всяко решение в рамка на процес и формална обоснованост . Това я позиционира не като човек на острите действия, а като фигура, която структурира, забавя или канализира решенията през административния механизъм на административния нихилизъм, има проблем има и съответната процедура да го размие, провлачи и удави в парграфи.
Като типаж тя олицетворява добре познатия модел на системен администратор – не толкова лице на политиката, колкото неин вътрешен оператор. Присъствието ѝ в различни роли вътре в министерството подсказва устойчивост и адаптивност, а професионалният ѝ профил е свързан повече с контрола върху формата на решенията, отколкото с тяхното съдържание. В този смисъл тя може да бъде разчетена като човек, който не задава посоката, а гарантира, че избраната посока ще бъде облечена в правилната правна и процедурна рамка.
В държава, в която водата е мътна, сметищата са безкрайни, а пречиствателните станции съществуват повече по документи, отколкото в реалността – най-ценният кадър не е този, който решава проблеми. А този, който знае за тях… и не пречи.
Юрист по административно право – специалност, която в български условия звучи почти като гаранция: че всяко бездействие ще бъде облечено в процедура, всяка липса на контрол – в компетентност, а всяка отговорност – в нечия друга папка.
Това е поколението чиновници, които не влизат в новините, но стоят зад всяка новина. Не подписват скандалите – те ги придружават с мотиви. Ако някой се пита откъде идва това съвършено усещане за принадлежност към властта – отговорът не е в автобиографията, а в биографията по наследство.
В България кариерата рядко започва от нулата – тя започва от масата, на която вече е седяло семейството, това на кмет на Берковица за два мандата, после таткото се е присламчил към червения бизнес покровителстван от офицери с икономически лостове на ДС, та до властовите опори на активисти на Доган и Пеевски.
От малките градове, където властта не се сменя, а се предава; от онези къщи за гости построени уж за развитие на местния туризъм, които с времето престават да бъдат „гости“ и започват да приличат повече на семейни крепости със собствен комфорт и собствена тишина в уюта на басейн и борова гора. А после идва голямата сцена – столицата, министерството, коридорите, в които вече не си просто човек, а част от един по-голям, устойчив модел. Модел, който не вдига шум, не влиза в конфликт, не се конфронтира – той просто намира своя тих пристан там, където властта не се обяснява, а се разбира без думи.
И някъде в този разказ за „процедури“ и „обстоятелства“ винаги стои един друг, по-тих сюжет – онзи за произхода. За местната власт, която не просто управлява, а възпитава наследници. За онези къщи за гости, които по документи приемат туристи, а в реалността приютяват удобството на една вече уредена биография – с двор, с тишина, с басейн и с усещането, че държавата не е нещо външно, а нещо свое. Оттам нататък преходът е плавен – от локалния комфорт към националните коридори, от семейния модел към институционалния. И когато стигнеш до върха, вече не ти трябва да доказваш нищо – достатъчно е да не пречиш. Да разбираш без да питаш, да съгласуваш без да спориш и да намираш онзи тих пристан, в който властта не се заявява, а просто се упражнява.
И когато днес същият този модел тихо се придвижва към върха на държавата, не става дума за изненада. Става дума за логика.
Защото в България не се издигат тези, които се борят със системата.
Издигат се тези, които са доказали, че могат да живеят с нея и държавната корупция. Сега дилемата ще бъде ТЯ или вече школуван министър-председател ГЪЛАБ да седнат в затопления от блондинката на ПЕЕВСКИ и БОРИСОВ стол на ПРЕДСЕДАТЕЛ НА БЪЛГАРСКИЯ ПАРЛАМЕНТ.
АНАЛИЗИ
Решението на Тръмп за война срещу Иран е катастрофална грешка, водеща до крах на световната икономика.
Стиглиц: Решението на Тръмп за война срещу Иран е катастрофална грешка, водеща до крах на световната икономика.
Нобеловият лауреат предупреждава за дългосрочни икономически щети и риск от глобална криза.
Нобеловият лауреат Джоузеф Е. Стиглиц отправи остро предупреждение за последствията от решението на Доналд Тръмп да започне война срещу Иран. Според него това е „катастрофална грешка“, която може да разклати световната икономика.

Стиглиц подчертава, че конфликтът връща Съединените щати във военна спирала в Близкия изток. Той предупреждава, че колкото по-дълго продължи войната, толкова по-сериозни ще бъдат щетите. Дори при бърз край, последствията ще се усещат години.
Според икономиста, веригите за доставки ще бъдат сериозно нарушени. Възстановяването на производството на нефт и газ ще отнеме дълго време. Това ще доведе до нестабилност на енергийните пазари и ръст на цените.
Стиглиц посочва, че икономическите щети се засилват и от търговската политика на администрацията. Митата допълнително подхранват инфлацията. В резултат централните банки може да бъдат принудени да повишат лихвите.
Това би забавило икономическия растеж и би натоварило кредитния сектор. Очаква се и влошаване на пазара на жилища. По-високите лихви ще ограничат достъпа до финансиране за домакинствата.
Според Стиглиц, икономическото възстановяване след Covid-19 е поставено под риск. Новият конфликт може да заличи постигнатия напредък. Това увеличава несигурността както за бизнеса, така и за потребителите.

Американците ще усетят директно ефекта чрез по-високи цени на горивата. В същото време петролните компании могат да реализират значителни печалби. Това задълбочава социалното неравенство.
Стиглиц заключава, че подобни решения подкопават глобалната стабилност. Според него се руши мирът, установен след Втората световна война. Войната с Иран остава ключов риск за световната икономика.
