БЛОГ
Избрах себе си
Събудих се една сутрин и осъзнах, че не искам да ставам от леглото — не защото съм уморена, а защото не исках отново да влизам в чуждия живот, който живея.
На 34 съм. Омъжена съм от шест години. Нямаме деца.
Казвам го направо, защото това е първото нещо, което всички споменават, щом ме видят.
Работя в офис. Ставам в 7. Пия кафе от една и съща чаша. Излизам в 8 без 10. Вечер се прибирам, пускам пералня, приготвям нещо бързо, сядаме да гледаме новините и заспиваме.
Мъжът ми е добър човек. Спокоен. Никога не е вдигал тон. Никога не ме е наранявал.
Но майка му живее на пет минути пеша от нас.
В началото идваше уж случайно — да донесе буркан, да попита дали сме добре. После започна да идва всеки ден.
— Сложих ви мусака, да не готвиш.
— Защо пак си купила хляб, аз донесох.
— Така ли ще си подреждаш кухнята?
С времето спря да пита. Просто влизаше.
Мъжът ми казваше, че тя така си е. Че не мисли лошо. Че е сама.
Свекър ми отиде при Бог преди години. Оттогава тя живее само за него. И за нас.
Всяка неделя бяхме при нея. Ако не отидем — звъни. Ако не вдигнем — обижда се.
— Аз ли съм виновна, че ви обичам?
Започна да пита за деца още на втората година. После по-често. После — пред други хора.
— Вие какво чакате?
— Часовникът тиктака.
Аз се усмихвах. Мълчах. Стисках зъби.
Вечер, когато мъжът ми заспиваше, стоях в кухнята и гледах тъмния прозорец. Слушах как хладилникът бръмчи в тишината.
Не исках да говоря, защото се чувствах неблагодарна. Имах дом. Имах брак. Имах спокойствие.
Само че започнах да изчезвам.
Спрях да се виждам с приятелки, защото все не беше удобно. Спрях да каня хора у нас, защото тя можеше да дойде всеки момент.
Един ден се прибрах и тя беше в спалнята ни. Подреждаше гардероба ми.
— Това не ти стои добре — каза и остави роклята ми настрани.
Тогава не извиках. Не заплаках. Само усетих как нещо в мен се затвори. Тихо. Окончателно.
Вечерта казах на мъжа ми, че повече не мога така.
Той мълча. После каза, че майка му няма къде да отиде. Че не може да я нарани. Че аз трябва да проявя разбиране.
На следващия ден тя дойде по-рано. Седна на масата и започна да ми разказва как една нейна позната на моята възраст вече има две деца.
Погледнах я и за първи път не сведох очи.
Казах ѝ, че това е нашият дом. Че имам нужда от пространство. Че не искам да влиза без да пита.
Тя пребледня. Очите ѝ се напълниха със сълзи.
— Значи аз съм ви излишна.
Станах от масата и отидох в спалнята. Заключих.
Седях на пода и треперех. Не от страх. От яснота.
Същата вечер събрах няколко дрехи и отидох при сестра ми. Не казах, че си тръгвам завинаги. Казах, че ми трябва въздух.
Мъжът ми звъня три дни. После дойде.
Седнахме в кухнята на сестра ми. Говорихме дълго. Тихо. Без обвинения.
Казах му, че ако се върна, това ще е при други правила. Че няма да се извинявам за нуждите си. Че не съм длъжна да живея така.
Той каза, че го е страх да избира. Че никога не е избирал.
Останах при сестра ми още месец. После си намерих малък апартамент под наем. Започнах да се прибирам сама. Да готвя, когато искам. Да мълча, когато искам.
Сега сме разделени, но не разведени. Говорим рядко.
Свекърва ми повече не идва. Понякога ми липсва познатият шум. Понякога се чувствам самотна.
Но когато сутрин пия кафе от моята чаша и знам, че никой няма да влезе без да почука, дишам по-дълбоко.
Не знам дали съм разрушила семейство… или съм спасила себе си.
Вие как мислите?
Иван Велинов
ПИСМО НА БАБА ДО ПАРЛАМЕНТА..
Уважаеми, народни депутати,
баба реши писмо да ви прати.
Здравейте, другарки и другари,
дано писмото ми здрави ви завари,
вие май господа се вече наричате,
извинете за грешката, ако обичате,
пиша ви от село – провинция дълбока,
аз съм стара баба, слепоока,
изгледала съм десетина внуци,
вече ръцете и краката са ми куци,
стара съм, не разбирам протокола,
но знам как да размахвам кола,
окастрен, от младо дърво, прав,
кокал няма да ви остане здрав,
само по избори да смеете да припарите,
ще бия наред – и господата, и другарите,
ще видите какво е социална политика
като ви пусна от обора гладен бика,
нека ви притисне с рогата на тясно,
за да разберете народа си ясно,
да разберете какво е държава да те мачка,
да те притиска за пари на всяка крачка,
да се срещнете с живота – разярен бик,
да му видите отблизо страшния лик,
да ви нарани да болка, до кръв,
да ви гони, сякаш сте стръв,
да ви гледа из под вежда,
опрени до стената, без надежда,
да ви заболи душата от обида,
че сте жертвите в тази корида…
Елате, каня ви на гости,
да се научите как се пости,
да се научите как с пенсия се кара,
да чуете как крадец в тъмно бара,
да платите сметките за вода, парно, ток
и без пари да карате на милостта на Бог,
да пресичате улица на бегом като в спорта,
да се бутате в маршрутки и в транспорта,
да се редите за пенсии пред пощите,
да плачете за децата си в нощите,
да ви пращат по клинични пътеки,
да чакате пред лекари и аптеки.
да получавате вместо надбавки,
жълти стотинки за подигравки…
Послепис:
В послеписа ще ви напиша,
оставете народа да диша,
децата и държавата ни върнете,
на старите внимание обърнете
и ви предупреждавам, господа и другари,
че с хората не трябва да си правите гъргари!… 🤔
Благодаря! 🙏💖
БЛОГ
Върнахме се в България след 20 години в Холандия – вече съжалявам, хорската злоба и алчност ни отблъснаха
Здравейте.
Името ми е Красимира и съм от град Ловеч. Искам да споделя с Вас колко съм разочарована от решението, което взех. Мъжът ми просто се съгласи с мен, а не трябваше.
Цялото семейство заминахме за Холандия преди 20 години. Тогава синът ни беше на 3 годинки. Сравнително лесно се адаптирахме към новата среда, свикнахме бързичко. Помогна ни и това, че имахме спестени пари и в началото не се притеснявахме за нищо. Ние имахме хубава работа, а детето скоро си намери приятели.
Честно да ви кажа, не разбрах кога се изнизаха 20 години.
Ние сме работливо семейство, не сме спирали да се трудим. През годините сме си позволявали почивки до близки и далечни места. Може да се кажа, че бяхме доволни от живота си.
Преди около 2 години обаче, не знам какво ми стана и започнах да тъгувам за България. Убедих мъжа си да се приберем. Синът завърши в Холандия и реши да остане там. Той вече е голям мъж и нямаме право да му се бъркаме. Уважихме решението му. Със съпруга ми събрахме багажа и се прибрахме в родния Ловеч.
Първият месец мина доста бързо и приятно – видяхме се с всички близки, роднини, приятели… Проблемите започнаха след това. Започнаха да ме дразнят всякакви неуредици, хорската злоба и алчност.
Чашата преля, когато една сутрин се събудих и видях как са ми изкоренили всички цветя! Бях решила да създам красива цветна градинка пред нас и наистина успях. Не знам кой е решил, че коренчетата му принадлежат и беше изкоренил всичко.
Казвам ви – побеснях! Започнах да викам, а мъжът ми не знаеше как да ме успокои…
След тази случка имаше и други. Тук всеки бърза за някъде, бута се, вика и дори не ти се извинява. Понякога има проблем с интернета, звъня на оператор, все обещават, че проблемът скоро ще се разреши и нищо. Едно и също се повтаря постоянно.
Сигурно повечето от вас ще ми кажат, че това са битовизми и се сблъскват с подобни неща всеки ден, но аз не съм свикнала. По-скоро бях отвикнала!
Както исках да сме на родна земя, вече се замислям дали да не се върнем в Холандия.
Не знам дали аз съм станала прекалено чувствителна, или средата не е такава, каквато беше преди години.
Разочарована съм.
Красимира
❗️Все по-често забелязваме едно болезнено изместване на ценностите.
Младите момичета не мечтаят за любов, приятелство и вярност.
Те мечтаят за стоки.
💔„Когато любовта вече не е на мода…💔“ pic.twitter.com/HvbJpcsjTR
— The Sofia Times (@thesofiatimes) April 10, 2026
За лайфстайл.
За одобрение в социалните мрежи, което да ги валидира като „успешни“.
❗️Суетата се е превърнала в новата религия, а финансовият параметър – в моралната координатна система.„Кой е той?“ – не се пита с интерес дали е добър, умен или честен. Пита се: „Колко има? Какво кара? Къде ходи?“
❗️Любовта вече не е чувство, а стратегия. Приятелството не е подкрепа, а временен алианс. Вярността – остарял аксесоар, заменен от „опции“.
❗️Причината? Възпитаваме поколение в култ към външното. Учи се, че стойността идва отвън – от телефони, от дрехи, от „неговата карта“. Никой не казва на едно момиче, че тя е достатъчна такава, каквато е.
💔Не казваме, че да обичаш истински, да бъдеш себе си и да търсиш смисъл – е по-силно от това да търсиш „спонсор“.Но… дали вече не е късно да върнем истинските ценности?
