“Бедата на тази Конвенция, която адресира глобална драма на насилие, е, че сама съдържа латентно идеологическо насилие. Натрапват идеология дискретно и под морален шантаж. Маневрата е прикрита, но и разгадана. Съпротивата не идва по линията на мъжкия шовинизъм или дефицит на чувствителност към човешкото страдание, както твърдят, а по линия на страха за детето и отвращението от перверзното. Това е същината на скандала. Идеята да въвличат детето в ролеви игри за релативизиране на половите граници и за да му предлагат дрешки за джендърно преобличане, каквото се случва в демократичния свят, е за „простия“ човек кощунствено посегателство срещу свещеното. Тези „педагози“ са мисионери на бог Ерос в детска среда. И нека не възразяват, че това е преувеличение, фалшива новина или паническа представа, която изпреварва събития. Не е. Информирайте се какво се толерира в свободния свят и каква е тенденцията”. Това казва в интервю за “Гласове” психиатърът и богослов д-р Николай Михайлов.

Д-р Николай Михайлов

– Измислен ли е скандалът за Истанбулската конвенция? Има ли в нея втори план за третия пол, както твърдят противниците й, или параноята взема връх над здравия разум, както твърдят защитниците й?

– Истанбулската конвенция е куфар с двойно дъно. Отгоре е безспорното, отдолу са допълнителните разпоредби, задълженията и контрола. Отдолу са НПО и мониториращият орган. А над всичко е идеологията. Тази Конвенция може да бъде тълкувана и по „безопасен“ начин, разсъдъчно и филологически. Понятието „джендър“ се отнася само до социалните роли на мъжа и жената, уверява г-жа Бриджит О’Лъфлин. Но Конвенцията е написана с понятиен апарат, който поема и „допълнителни“ значения.

Думата „джендър“ е хамелеон. Асоциациите с идеологията на третия пол и глобалната сексуална революция не са в главите на читателите, а в главите на писателите. Не сме объркани в превода, в клопка сме. Това е накратко впечатлението.

Конвенцията трябва да се възприема, като произведена в духа и практиката на джендърната идеология, програмните следствия и профила на изпълнителите. Хората от НПО са прогресисти. Индоктринирани и финансирани. Какъв мотив имат хората от ЛГБТ да обикалят наоколо, освен за да промотират собствен дневен ред? Специалисти по хомофобия в детските градини, училищата и старческите домове. Повсеместен хомофобски ужас.

Нашите братя и сестри с артистичната ориентация са напълно гарантирани, никой няма да им стори зло. Но не бива да разчитат на възхита. Не е реалистично. В края на краищтата, гей парадите са грозна гледка. Има нещо прекалено, агресивно публикувано.

В началото е „джендър“. Тази дума съдържа повече от „соцпол“, тя е революционен знак, призив за борба. „Джендър“ еротизира „дискурса“, думата е снобска, знак за принадлежност към либерален авангард. Тази стара феминистка парола освобождава от тегобата на „класическия“ пол и отменя стоическата, а по-късно и християнска идея за природен закон (lex naturae). За естественото, за човешката природа и човешкия род. Мъжки род и женски род. Оттук и напрегнатата дихотомия „джендър-пол“, смисловите колебания, неяснотите. Проблемът не е в превода, а в идеологията.

Теорията на радикалната еманципация от биологично фиксиран пол е трудно интелектуално упражнение, поради подривния характер и екстравагантността на идеята. Езикът на това антропологично „пророчество“ е преднамерено неясен, двусмислен и дори конспиративен. Същественото се открива в интерпретациите и в асоциативното поле. На терен нещата се проясняват.

Там програмата е ясна: релативизация на опозицията мъж – жена, полът е личен избор, хомофобията е първостепенно социално зло. Децата трябва да бъдат подготвяни за събитието на тяхната полова идентификация, чрез запознаване с „възможностите“, в дух на творческа свобода и внимателно саморазпитване. Изборът на пол е вход в зрялост. Инициация в любовната тайна.

Джудит Бътлър, която има култов статут в „джендърните среди“, нарича биологичния пол – фантазма. Полът не е анатомия, а дискурсивно произведена телесност. Радикалните еманципатори твърдят, че полът никога не е окончателен, а е флуидно състояние, перманентна възможност. Полът не е основан в природа, а в инвенция. За подобни идеи, близки до безумството, тази жена получава наградата „Адорно“, връчена в църквата “Св. Павел” във Франкфурт. Нищо случайно в избора на място. В Римляни 1гл :18–32 апостол Павел описва сексуалната перверзия като метафизически бунт и антропологическа катастрофа. Не могат да му простят .

– Защо Истанбулската конвенция е важен приоритет на европейския политически елит? Министърът на правосъдието Цецка Цачева каза, че това е основен въпрос за членството ни в ЕС.

– От устата на простодушните излита истина. Права е г-жа Цачева. Европейският политически елит има административна и жреческа власт. Брюксел е синедрион, окончателна инстанция по въпросите на вярата, управлението и дисциплината. Брюксел е колективен папа. Истанбулската конвенция е приета без гласуване от Европейския съвет, по обикновена административна процедура. Конвенцията е езотеричен акт, решение на посветени.

Още веднъж: Конвенцията е в текста, паратекста и подтекста. В „аурата“ на документа. В патоса на глобалната революционна перспектива. В либералния утопизъм и моралната самоувереност. В утопията на незавършената антропогенеза. Във враждата срещу човешката телесност. В амбицията за заличаване на унаследените стойности. С други думи, в изходните идеологически предпоставки. И накрая, но не на последно място, в платоничната ненавист към християнската традиция. Никакво преувеличение няма в тази констатация.

Неотдавна група европейски интелектуалци, между които Реми Браг, Роджър Скрутън и Ришар Легутко, публикуваха манифест, озаглавен „Европа, в която можем да вярваме“. В него призовават за секуларизация на Европейския съюз, сиреч за „отделяне на църквата от държавата“. Коя църква? Либералната. Гражданската сфера трябва да бъде свободна от идеологическа опека.

Демокрацията е рационален дебат, разноезичие и спор, а не директива. Това изискване звучи странно в страната на победилия либерализъм, но убеждението на подписалите манифеста е, че в Европа или в „псевдо Европа“ , както предпочитат да се изразяват, е в ход тотална идеологизация на обществения живот, силно наподобяваща съветската система. Тази либерална демокрация не е либерална, казват те, а конфесионална. Квазирелигиозна. „Меко“ тоталитарна (Легутко).

– Натискът от ЕС срещу корупцията в България изглежда доста по-слаб и формален от натиска за приемането на Истанбулската конвенция?

– Националният суверенитет върху елитарната корупция е практически гарантиран, при условие на отказ от суверенитет и безусловна лоялност. Корупцията е за вас, послушанието е за нас. Такава е сделката.

Истанбулската конвенция е политически документ, отказът да бъде ратифициран оспорва власт. Но в Европа нараства съпротивата срещу тази власт. На този етап България няма големи възможности за самозащита, но съпротивата е дълг. Резултатът от евентуален плебисцит е ясен: ще захвърлят документа в Перловската река и ще отрежат достъпа на НПО до децата.

Но кой ги пита хората. Клиентелизираната публичност ще бъде вдигната на крак за „защита на европейското ни членство“. Европа очаква отговорно поведение. Долу Путин.

– Насилието над жените и противодействието срещу него е въпрос от фундаментално значение за Европа и част от основните европейски ценности. Нима това не е вярно?

– Вярно е. Но е за предпочитане да не изкореняват традициите, както се заканват. В българското училище, от Рада Госпожина насам, не се е чуло да учат момчетата да бият момичетата. Какво ще изкореняват? Рада Госпожина? Вазов? Шекспир? Чуват се гласове, засега „екстремистки“, за политкоректна редакция на класически литературни произведения. Звучат в дисонанс с догматиката на либералния метатекст. Звучат еретично.

Да не бяха скрили насилието над жените в Кьолн, щом ги боли за насилието над жени. Обвиниха късите поли на момичетата. Нагонът на пришелците бил виновен, те били невинни. Либидото било под налягане и не можело да не избухне. Това разясняваше кметът на Кьолн. Дама, впрочем… Нима не е знаела за Истанбулската конвенция?

– В миналото хомосексуализмът се е приемал за болест. Сега се приема за норма и въпрос на личен и свободен избор. На какво се дължи това?

– Когато следвах медицина, хомосексуализмът се преподаваше като нагонно разстройство, в рубрика „перверзии“. Джендърната версия беше ненаучна и, така да се каже, неприлична.

Нататък, под натиска на хомосексуалното лоби в Американската психиатрична асоциация, науката по въпроса беше отменена и разстройството беше изведено от списъка на болестите. Френският постструктурализъм, Фуко, Маркузе и другите, предоставиха освобождаващата идеология.

Сега се работи по отмяна на инцестното табу и педофилията. Делото на свободата не е завършено. Предстоят чудеса. Вместо майка и баща – родител първи и родител втори. Бременен човек. Наказателно преследване за неподчинение. Безкрайност от полови идентичности. Феерично човешко същество…

– Предразсъдъците и стереотипите. Какво мислите за тях?

– От позицията на либералния релативизъм, разгадаването на това кое е предразсъдък и кое не, е невъзможно. Безсмислено е предразсъдък да обсъжда предразсъдък, освен ако арбитражът не e някаква заинтересована власт. Тогава тя решава. Властта на суверена, или просто властта, произвежда конвенционални „истини“ , според доминиращия идеологически предразсъдък, съставен по културна инерция, латентен интерес или под натиска на „просветени“ малцинства. Наивното съзнание преживява тези „истини“ като очевидности. Старият либерализъм обещаваше толерантност към всички „истини“, новият либерализъм е склонен да санкционира несъгласията. Много информативно: Ришар Легутко, философ и деец от нелегалния период на „Солидарност“, е озаглавил последната си книга: „Демонът на демокрацията: тоталитарни изкушения в свободните общества“ (2016).

– Какво мислите за вълната от обвинения в сексуални насилия, която обзе Холивуд. Има ли връзка с предмета на нашия разговор?

– Има и леко комична страна. Дамското население на Содом обявява гражданско неподчинение. Да се готви Гомор. Но генерализацията е недопустима. Сексуалното насилие над жена е травма, често с незаличими щети. Не ни е дадено да съдим, какво е ставало в акция и какво е преживяно. И какви са последствията. Продуцентът Харви Уайнстийн е клиничен пример на невъздържан нагон, хищник на неотложното наслаждение. Нарцистична бестия. Същият, като Доминик Строс-Кан, който щеше да стане президент на Франция. Сексуално разтормозеният примитив е бедствие. Да не се забравя, че Ерос и Танатос са един и същи бог.

Бедата на тази Конвенция, която адресира глобална драма на насилие, е, че сама съдържа латентно идеологическо насилие. Натрапват идеология дискретно и под морален шантаж. Маневрата е прикрита, но и разгадана. Съпротивата не идва по линията на мъжкия шовинизъм или дефицит на чувствителност към човешкото страдание, както твърдят, а по линия на страха за детето и отвращението от перверзното. Това е същината на скандала.

Идеята да въвличат детето в ролеви игри за релативизиране на половите граници и за да му предлагат дрешки за джендърно преобличане, каквото се случва в демократичния свят, е за „простия“ човек кощунствено посегателство срещу свещеното. Тези „педагози“ са мисионери на бог Ерос в детска среда. И нека не възразяват, че това е преувеличение, фалшива новина или паническа представа, която изпреварва събития. Не е. Информирайте се какво се толерира в свободния свят и каква е тенденцията. Гугъл, лични свидетелства.

– Може ли да се каже, че Истанбулската конвенция отново раздели българите на умни и красиви и глупави, неприятни и назадничави. На чия страна е истината?

– Разделиха се на Сорос и Путин. Конвенцията идва от Запад, следователно – да. Несъгласните са путинисти. Това ще е така изглежда до края на българския свят. По този въпрос съм терапевтичен нихилист. Стеснено съзнание с клиентелен интерес не се лекува.

Но този път е и по-сложно. Мнозина се възмутиха безкористно. За или против. Но несъгласните са повече. 80%. Кой ги пита, обаче…

– И накрая, какво трябва да се прави, според вас във връзка с Истанбулската конвенция?

– Трябва да се пазят децата. Фанатично.

Конвенцията има сила, защото открива фронт срещу зло. Но идеологията е опасна. НПО не внушават доверие, защото го загубиха. Най-лошото, което може да се случи, е да приемат документа с козметични поправки и да го забравят. И после следва мониторинг и просвещение. Както си знаят.

Да му мислят родителите. Авантюристите на този век.