Connect with us

ИСТОРИЯ

Истината за България

Published

on

Поради срам, страх, или други причини някои учени поддържат теории, които де факто не са доказани, но са приети. Излиза вярна максимата, че историята не е нищо друго освен съвкупност от лъжи, с които всеки се е съгласил. Тъжно е, че това е реалност и то реалност, която влияе нашето ежедневие. Навлязохме в ХХI век, но в мислите си определена група хора се намира още във времето на Инвизицията. Това е недопустимо, не може в ерата на светлината сянката на лъжите да доминира живота ни.

Не бива да се примиряваме, че общоприетото е верно, най-вече когато виждаме, че то е изградено от заблуди, които ощетяват нашата история. Редно е хората поддържали старите догми да поискат прошка от българския народ защото всеки интелигентен човек осъзнава, че господствалите дълго време в науката тези не са изградени по научен път.

Няма нищо научно в методиката, по която бе определено, че старите българи са тюрки. Погледнете сами, убедете в несъстоятелността на тюркската теза:

1.Не съществува нито един древен извор, в който да е казано, че дедите ни са тюрки, но за сметка на това в продължение на 1100 години старите българи са отъждествявани с тракийския народ мизи, който обитава земи на север и на юг от Дунава.

2.Няма нито едно антропологично изследване определящо ни като тюркски народ, за сметка на това няколко изследвания показаха, че ние българите сме от същия антропологичен тип както народа наречен в древността с името траки, а по-късно българи.

3.Старобългарските имена Кроват, Аспарух, Тервел, Телериг, Сабин, Гостун, Винех, Крум и др. нямат обяснение на тюрски език, нито пък се употребяват от тюрките. За сметка на това голяма част от старобългарските имена се срещат в древни епиграфски паметници от Южните Балкани от времето на Бронзовата епоха.

4. Старобългарските руни се различават от орхоно-енисейските руни на тюрките, но пък имат над 40 успоредици с писменост използвана на Балканите по време на Бронзовата епоха.

5. В старобългарския език няма тюркски субстрат, двадесетината тюрски думи не са нищо повече от заемки, а заемки има също в латински, германски и гръцки. Освен това в българския език се наблюдават фонетични явления и диалектни особености, които са типични за тракийския език. Това е признато от световно известни лингвисти.

6. Тюрките не познават строежа с квадри, нито пък градят полуземлянки като дедите ни. Траките работят с квадри от дълбока древност, а и полуземлянката е типично жилище на тракийското селско население.

7. Тюрките не съхраняват житото си в ями както правят старите българи, но пък траките наречени по-късно българи ползват житни ями поне от най-дълбока древност.

8. Няма нито едно свидетелство на гръцки, или римски автор по отношение на това, че българите имат култ към Тангра. Теофилакт Охридски твърди, че дедите ни почитат слънцето, луната и звездите, т.е. няма свидетелство за монотеизъм. В именната ни система няма тюркски теоними, но тракийските са над двадесет.

9. Старите българи са конен народ, но в ездаческата ни терминология няма нито една тюрска дума. Седло, стреме, юзда, повод, оглавник, подкова, ездач, езда, грива не са от тюркски произход.

10. В българския фолклор няма тюркски елементи, но пък тракийските изобилстват и това кара етнолога Евгений Теодоров да каже, че ние българите имаме пълното право да се считаме за наследници на траките.

Де факто няма абсолютно никаква причина на старите българи да се гледа като на тюрки, но няколко поколения български студенти учеха, че дедите ни са тюрко- алтайци. Дори и понастоящем когато генетическите проучвания убедително доказаха, че ние нямаме нищо общо с тюрките, поддръжниците на заблудите все още не са поднесли извиненията си. Наука ли е това?

За жалост азиатският произход на старите българи не е единствената наложена заблуда. На нашите студенти по история и лингвистика се преподава, че езикът на микенците познат от документите с Линеар Б е древна форма на гръцки. Премълчани са планини от неудобни факти:

1. Хората „разшифровали“ микенската писменост представят само 300 документа, а де факто съществуват около 4000, т.е. на читателя се представя само около 8% от словесното богатство на микенците.

2. От тези 8% около половината е съставена от лични имена и топоними. Нито един от микенските топоними Коринт, Закинт, Микена, Тилисос и т.н. няма обяснение на гръцки език. Джон Чадуик признава това най-откровено, но не посочва на чий език микенските топоними могат да се разтълкуват, а има доста данни за това.
Присъстващата в микенските местни имена наставка –инт е типична за тракийския език. През Късната Античност тя се развива в –енте, която пък е идентична на старобългарската –енте, срещаща се във воленте, жребенте, осленте. Този факт е останал неизвестен за широката публика. Защо ли?

3. От микенските лични имена около половината не са гръцки, това също се признава от учените твърдящи, че микенския език е гръцки. Те не са притеснени ни най-малко, че правят сериозни твърдения въз основа на около 4% от микенското словесно богатство. Фрапиращото е, че Чадук признава, че сред микенските имена отсъства напълно типичното за гърците оформяне на имена с наставки –идес, – адес.
За сметка на това в микенските документи се срещат имена типични за нас българите Арей, Бато, Ботийо, Бото, Бузо, Видул, Гета, Дако, Дайко, Дале, Данко, Даро, Дедил, Дуна, Дунийо, Дуто, Кайо, Косо, Котел, Коти, Куйо, Муко, Перко, Перкон, Пирин, Рая, Руман, Руси, Тато.
В документите от Бронзовата епоха се среща и друга група имена, която е по-малка, но по-интересна и доста по-важна: Дуло, Вокил, Ерма, Ермесио, Крум, Винайо, Кубир, Исевер, Кармесийо, Токей. Първите три – Дуло, Вокил и Ерми са названия на старобългарски родове. Останалите отговарят на имената на старобългарските владетели Крум, Винех, Кубер, Севар, Кормесий, Токт. Този факт също е останал неизвестен за нас.

4. От останалите 4% микенско словесно богатство доста думи или изобщо не са гръцки, или чрез манипулации са изкарани гръцки. Ето един пример, микенската дума за числото четири е кеторо (четоро), тя отговаря най-добре на стблг. четворъ в докато гръцките tessares, tettares, pissures – четири са доста по различни. Тази важна подробност не стряска специалистите изобщо.
Чадуик тълкува микенската дума аkelо като angelos-ангел, пратеник, но това е напълно невъзможно. Думата angelos-ангел, пратеник е заемка в гръцкия, тя идва от персийската anakhara-пратеник, конник носещ послание. Хубаво, но персийската дума възниква около 700 години след споменаването на акело в микенските документи, просто няма как да е древна заемка, но това не е пречка за Джон Чадуик, или пък учените разпространили виждането му. Можем ли да наречем такива действия наука?

5. Микенските титли за благородници ванакатело и лавагета нямат обяснение на гръцки. Езиковеди като Фриск, Мюлер, Ван Виндекенс и др. считат ванакатело и лавагета за заемки в гръцкия език, но и това не притеснява Чадуик и хората решили да изкарат микенците гърци. Учените не са смутени от факта, че микенските титли се срещат в почти непроменена форма при траките – ванакт, лавагета, докато по това време -VIII век преди Христа няма гръцки владетел с такава титла. Няма притеснение и от факта, че най-ранното споменаване на титлата ванакатело-цар е за човек с тракийското име Одрис. За “учените” фактите нямат значение, важно е повтарянето на определени внушения, това обаче не е научен метод.

6. Чадуик и неговите последователи премълчават и други изключително важни факти. Те просто няма как да не знаят за свидетелството на Страбон, че Пелопонес (там където е Микена) е получил името си от фригиеца Пелопс, който населил полуострова с хората си.
В работа на Софокъл също се казва, че Пелопс е варварин фригиец. Приемем ли, че микенците са де факто фригийски колонисти, става ясно защо фриги, а не гърци ползват през VIII век преди Христа микенските титли ванакт и лавагета.

7. Чадуик не се притеснява ни най-малко от факта, че не гърците, а траките издигат куполни гробници катомикенците. Отново не гърците, а траките жертват кон при погребение на благородник. Пак не гърците, а траките носят панталони като микенците. Да не забравяме, че по време на Класическия период гърците считат панталоните за варварско облекло. Как може някой да счита облеклото на дедите си за варварско?

8. Чадуик анализира Линеар А и Линеар Б, би трябвало да е изследвал и още доста писмености, но по някакъв начин е пропуснал глаголицата, която предлага 22 успоредици във форма и звукова стойност с микенския Линеар Б, а като цяло паралелите във форма са над тридесет. При старобългарските руни и Линеар Б паралелите са над 40, но в този случай Чадуик и хората му имат извинение. През 50-те години на ХХ век се знаеше твърде малко за руните на дедите ни. Понастоящем обаче има данни, какво е извинението на днешните учени в такъв случай?

9. Чадуик не е притеснен, че особеностите на микенските диалекти не се срещат в нито един от гръцките диалекти от историческия период. В микенския език се среща екане и якане, същата особеност се среща в тракийския, т.е. древнобългарския език. В различни документи срещаме вариантите пияла – пийела – фиала. Тази важна подробност е пропусната.

10. В Линеар Б не присъстват изобщо знаци отговарящи на гръцките букви Φ, Ψ, Ω, Θ, а без тях документирането на гръцката реч е невъзможно.
Като имаме предвид тези неща, смятате ли, че може да се твърди, че в микенските документи е съхранена гръцка реч? Микенският език е по-скоро древен тракийски диалект. Както езиковите особености, така същоред културни белези и исторически извори свидетелстват за това, но уви, неудобната истина е хитро пропусната.

Поредното залитане на учените, което е прието за истина засяга езика на траките, наречени в по-късни времена българи. Иначе способният лингвист Кирил Влахов споменава учуден в своя работа, че в българския не може да се намери тракийски субстрат. Това ще рече, че в българския език няма архаични думи, които да не притежават българска етимология.

В този случай най-логичното е да се приеме, че причината за това е факта, че езикът, който говорим не е нищо друго, а само развита форма на речта на Орфей и Залмоксис. Друго обяснение няма.

Ако дедите ни бяха завоеватели и различен народ от траките, то субстрат задължително щеше да присъства. Във френския има галски субстрат, в английския има уелски и гаелски субстрат, в гръцкия има тракийски/пеласгийски субстрат, в латинския има етруски субстрат, дори в древния санскрит има дравидски субстрат. Как така траки и българи ще са различни хора и няма да има тракийски субстрат в нашата реч?

Просто под влияние на чужденци някои хора решават да си затворят очите за планини от важни данни. От IV до XVвек старите българи са отъждествявани с мизите – най-ранно споменатия тракийски народ. За столиците ни Плиска и Преслав няколко летописци твърдят, че са построени по времето на Константин Велики. Строежът с квадри използван при изграждането на Плиска и Преслав е познат на траките наречени по-късно българи поне от IV преди Христа, ако и хилядолетие по-рано.

Стопанските методи на траките, техните жилища, дрехи, обичаи, погребални обреди, земеделски сечива и пастирски атрибути не изчезват след времето на Аспарух, а продължават да си съществуват. Българският фолклор е базиран на тракийската култура и религия, ние дори пазим в именната си система над двадесет названия на тракийски богове. Неотдавна генетическите проучвания доказаха, че народът наречен траки никога не е изчезвал, а само в по-ново време е познат под различно име – българи.

Това е нещо напълно нормално, в далечното минало гърците са наричани данайци, дедите на испанците носят името ибери, а при иранците срещаме голям брой алтернативни имена – перси, артеи, кефени, хорсари. Каква е пречката хората назовавани траки да са същият народ познат като българи? Няма никаква пречка.

Проблемът се състои в това, че на определена група хора истината не отърва. Тези индивиди подемат кампания за очерването на името ни, за скриване на нашия принос към европейската култура, а и за промиването на съзнанието на лековерните наши сънародници. Действията на чужденците са разбираеми, но какво би оправдало някои наши учени. До 1989 година те можеха да се оправдаят с натиск от Москва. Хубаво, но какво попречи след падането на тоталитаризма да се каже истината?

Тази истина е в полза на българския народ. Чалгата и униженията бликащи от разични медии смачкаха душата и съзнанието на много от нас. Стигна се до там, че някои приеха бедността за нормално състояние. Това е печално, страшно, потресаващо е, примирението е последната врата, зад която стои пълното заличаване на личноста.

Смачкан народ се управлява лесно, но след време винаги се появява съпротива. Не всеки се предава и този, който е успял да запази себе си, ще изпълни сърцето си с гняв, а дори и омраза. Озлобеният човек е способен на ужасни неща, но вината за това не е негова. Отговорни са тези, които са го довели до състояние на скот и са му отнели и последната капчица достойнство.

Без самочувствие и национална гордост никой народ не може да оцелее. Това се знае от разумните политици, винаги се е знаело от държавниците дори и тези от древността. Те са се грижели поданиците им да ходят с високо вдигната глава. Поради тази причина гърците позаемат от преданията на дедите ни и ги вплитат в своите митове. Римляните си приписват троянски произход, а в по-късни времена германците са правят на арийци без да са такива.

Ние няма нужда да лъжем, няма нужда да се правим на това, което не сме. Достатъчно е само да знаем истината за миналото си. Достатъчно е да знаем, че във вените ни тече кръвта на Залмоксис и Орфей, на мъдрият цар Ситалк и смелия Спартак. Достатъчно е да знаем, че дарбите на предците ни са закодирани в нашите гени и само чакат удобен момент да бъдат отключени, а ключът е националната гордост.

Когато някой расте със съзнанието, че предците му са първите благородници, той ще се държи като благородник защото благородството задължава. Такъв човек ще страни от пороците и вместо да падне в плен на слабостите, непрекъснато ще се стреми да се усъвършенства, да стане силен, почтен, добър и смел като хората преди него. Такъв човек е здраво звено от верига, която няма късане. Такъв човек е истински Българин.

ИСТОРИЯ

КОЙ НАИСТИНА ПОСТРОИ ПЛИСКА

Published

on

By

Днес в много популярни разкази, учебници и дори част от археологическите обзори все още се поддържа твърдението, че българите при пристигането си през 681 г. заварват на това място руините на някакъв древен римски град и просто използват готовите му камъни, за да положат основите на своята столица.

Представата е удобна и проста: „намерили са готов материал под краката си, преработили са го и са построили върху него“. Това обаче е една от най-устойчивите лъжи в официалната версия на историята – лъжа, която цели да представи Плиска като „вторичен“ град, израснал върху чужда основа, вместо да признае нейната истинска същност.

Археологическите разкопки, провеждани систематично повече от 120 години (от началото на XX век до днес), са абсолютно категорични и не оставят място за съмнение: под най-стария пласт на Плиска няма абсолютно никакви руини на римски град, нито крепостни стени, нито улици, нито форум, нито дори по-значителни обществени сгради. Мястото е било „на гола поляна“ – огромна, леко хълмиста равнина без следи от предишна градска структура.

Ако под Аспаруховия дървен лагер имаше римски град, археолозите щяха да открият поне пластове от зидария, канализация, мозайки или характерни римски керамични съдове. Вместо това има няколко спорадични, изолирани находки: една-единствена пещ за битова керамика от II–III век и няколко разпръснати земеделски колиби на местното население. Нищо, което да напомня за град. Това не е мнение – това е факт, документиран в десетки научни отчети и стратиграфски разрези.

Защо тогава се поддържа тази лъжа? Защото е много по-удобно да се каже „те просто са преизползвали римското наследство на място“, отколкото да се признае, че древните българи са донесли със себе си собствена, дълбока строителна традиция и са създали столицата си от нулата, като са транспортирали материалите от десетки километри разстояние. Така Плиска се вписва в удобната схема „варвари, които са се възползвали от римски руини“, вместо да се види като автохтонен имперски проект с корени в древна и високоразвита цивилизация.

Но тук е моментът да се запитаме: „а откъде всъщност идват камъните, колоните, капителиите и перфектно издяланите квадри, които виждаме в основите и стените на Плиска?“ И отговорът е: от изоставените и вече разрушени римски градове в региона, но не от мястото под Плиска, а от десетки километри наоколо. Главният източник е Марцианопол – големият римски град край днешна Девня (около 50–60 км източно от Плиска). Именно оттам са довлечени с волски впрягове стотици тонове готови колони, капители, мраморни блокове и квадри.

Други материали са взети от по-далечни, но все още достъпни обекти в Североизточна България – например от останките около Абритус (край днешния Разград) и отделни по-малки римски селища и вили в равнината между Шумен и Провадия. Това е класическата „вторична употреба“ (spolia) – практика, типична за ранното средновековие, но извършена с огромни усилия и организация. Българите не са „намерили“ готов град под краката си – те са го „донесли“ със собствената си логистика, защото са имали ясна представа как трябва да изглежда една истинска имперска столица.

Това допълнение разбива мита още в самото начало и подготвя почвата за истинската тайна: Плиска не е „преработен римски град“, а чисто ново творение, изградено върху празна равнина по план, който древните българи са носели в себе си от векове. Именно затова мястото е избрано – защото е било свободно, просторно и готово да приеме троичната структура на цитадела-вътрешен град-външен град, която е характерна за тяхната древна традиция, а не за римските градове, строени по съвсем различен принцип.

Външният град е представлявал укрепен лагер на площ от 23 квадратни километра, ограден от дълбок ров и земен вал с дървена палисада. В първите години жилищата са били предимно дървени или вкопани землянки, а центърът – вътрешният град – е бил защитен с дървени стени и е служил за резиденция на владетеля.

Това е бил огромен аул, един от най-големите по територия в Европа за времето си, предназначен за конница и стада.

Повратната точка идва през 811 година, когато византийският император Никифор I превзема и опожарява лагера. Ето защо след това Омуртаг (814–831 г.) осъществява мащабна строителна програма. Той заменя дървените стени на вътрешния град с масивна крепост от огромни, идеално издялани варовикови блокове – квадри, дебели над 2,5 метра, с кръгли и петоъгълни кули. Върху руините на предишния дворец се издигнал Големият дворец с базиликален план, където се провеждали тържествени приеми.

Изграждат се и първите храмове, бани с подово отопление, сложна водопроводна мрежа от глинени тръби и канализация. Плиска се превръща от лагер в имперска столица. По-късно, след Покръстването през 864 година, княз Борис I променя облика – езическите храмове са преустроени или заменени, а на около 1,5 километра от центъра се издига Голямата базилика – най-голямата християнска църква в Югоизточна Европа за онова време, с дължина от близо 100 метра. Тя става духовен център.

Това е общоприетата картина днес – Плиска като резултат от последователни усилия на владетелите, започнали с Аспарух като основател на дървения лагер, продължили с Омуртаг като създател на каменния град и завършили с Борис I като преобразител в християнски център.

Археологията е категорична: под най-стария пласт няма по-древен античен град, римски кастел или тракийско селище. Мястото е било „на гола поляна“ – спорадични находки като пещ от II–III век или изолирани земеделски постройки не представляват градска структура. Материалите за строежа (колони, капители) са донесени от изоставени римски обекти в района, като Марцианопол, чрез вторична употреба.

Но нека сега да разкрием истинската тайна за това кой наистина построява Плиска и защо точно това място е избрано за столица. Тайната се крие в дълбоката културна и архитектурна памет на древните българи – наследници на висока цивилизация, която носи своите знания първо от Балканите, а след това доусъвършенствани в далечните източни земи.

Те не са създали града като имитация или с външна помощ в класическия смисъл. Плиска е автохтонен проект, възстановяване на древен модел, пренесен през вековете. Владетелите са били визионери, които са следвали почерка на своите предци – майстори в камъка, инженери на огромни пространства и подземни системи. Те са донесли със себе си мегалитната традиция, троичната градска структура и умението да опитомяват равнините за имперски център.

Но защо са избрали точно това място? Равнината край днешна Плиска е избрана не случайно, а с дълбока стратегическа и символична цел. Огромните пасища са били жизненоважни за конницата – основата на военната им мощ. Просторът позволявал разпръснат лагер за стада и хора, а естествените бариери от плата и реки осигурявали защита без нужда от стръмни скали. Това не е търговски възел като римските градове, а пространство за свобода и размах – точно както в древните централноазиатски метрополии. Плиска не е „случаен лагер“, а съзнателен избор за възраждане на имперска традиция в нов континент.

Тук идва паралелът с Балх – древната Бактра, майката на градовете в Бактрия. Този паралел не е случайно съвпадение, а доказателство, че строителите на Плиска са носители на същия древен почерк. Балх, столица на Кушанската империя и център на висока цивилизация, е имал идентична троична структура: цитадела (Арк), вътрешен град (Шахристан) и огромен външен град (Рабад), защитен от валове и ровове. Същото виждаме в Плиска – цитадела с малък дворец, вътрешен каменен град и външен град на 23 квадратни километра. Мащабът не е европейски за VIII–IX век, а типичен за централноазиатските метрополии. И не – не се лъжете по имената Арк, Шахристан и Рабад. Тези названия се утвърждават значително по-късно, след ислямското завоюване на региона и през епохата на Саманидите (IX–X век).

Мегалитният градеж е още по-убедителен. В Балх и околните обекти като Сурх Котал стените са от огромни квадри, поставени на сухо или с минимален свързващ елемент – разчита се на тежестта и перфектното напсаване. Същият маниер го има и в Плиска: масивни варовикови блокове, тежащи тонове, издялани с математическа точност, различни от византийското редуване на камък и тухла с обилен хоросан. Това е почеркът на хора, свикнали да градят в сурови планински и оазисни условия, където конструкциите трябва да са вечни.

Подземните тунели в Плиска – сложна мрежа, свързваща двореца с крепостта – са типични за източните дворци в Централна Азия и Иран. Те служат за сигурност, дискретно придвижване и предимство при обсада. Те не са случайност, а част от древната инженерна мисъл, пренесена от предците. Същото важи за водоснабдяването: глинените тръби и филтриращата система съвпадат с методите от оазисите по Пътя на коприната – знание, което не се учи на място, а се носи в културната памет.

Знаците по камъните – тамгите и седемлъчната бронзова розета – са идентични с тези от Таримския басейн и Бактрия. Те не са декорация, а символи на родове и астрономически познания от древната цивилизация. Розетата носи философия, свързана с източните традиции на тохарите и кушаните.

Плиска е „Новият Балх“ – не имитация на Константинопол, а възраждане на автохтонна имперска концепция. Древните българи са архитекти на империя, наследници на цивилизация, която е строяла в камък, когато голяма част от Европа е живеела в по-прости форми. Те са се завърнали към корените си, пренасяйки мегалитния код през миграциите. Строителите са били майстори от древен род, които са знаели как да създадат столица, която да стои хиляда години напред.

А този прочит променя всичко. Плиска не е варварски лагер, изграден от външна помощ, а чисто творение на древните българи – визионери, които са следвали своя почерк от Балканите преди хиляди години, а в последствие от Балх. Мадарският конник, руните по камъните и подземните системи са части от същия код. Археологията потвърждава пластовете: дървен етап, каменен разцвет, християнска трансформация – всичко изградено от хора с дълбока памет за монументалното строителство.

Continue Reading

ИСТОРИЯ

Легендата за Филип Тотю – Хвърковатия войвода

Published

on

By

Приятели, днес искаме да ви разкажа за един мъж, чието име е станало синоним на думата „неуловим“.

Става дума за Филип Тотю – Хвърковатия войвода. Макар историческите хроники да сочат 22 март 1907 година като деня, в който той приключва земния си път в Две могили, винаги е добър момент да си спомним за него, защото хора като него не принадлежат само на календара, а на цялата ни история.

Легендата за Хвърковатия войвода

Роден като Тодор Тодоров Топалов в махала Гърците, той не е просто поредният хайдутин. Той е бил кошмарът на османската власт. Знаете ли, че турците са вярвали, че Филип Тотю има крила? Не буквално, разбира се, но неговата способност да се появява от нищото, да удря светкавично и да изчезва, преди врагът да разбере какво се случва, му печели това прозвище. Той е бил майстор на маневрите и е притежавал невероятна интуиция за терена на Балкана.

Битката при Върбовка – триумф на духа

​Един от най-епичните моменти в живота му е сражението при село Върбовка през 1867 година. Представете си неговата малка чета, притисната от огромна потеря и редовна войска. Вместо да се предаде, Филип Тотю организира такава отбрана, че успява да пробие обръча и да спаси оцелелите си четници. Това не е просто военен успех, а демонстрация на българската воля за свобода, която не се пречупва пред численото превъзходство.

Погледът на скептика

​Ако се вгледаме критично, често митологизираме героите си до степен, в която те изглеждат безгрешни и свръхестествени. Филип Тотю е бил човек от плът и кръв – със своите страхове и трудни решения. Неговият живот е изпълнен с години на емиграция, затвори и постоянна борба за оцеляване. Но именно това го прави истински герой. Не фактът, че е бил „непобедим“, а фактът, че въпреки всички несгоди, той никога не се отказа от идеята за свободна България. Той доживява Освобождението, вижда мечтата си реализирана и умира като уважаван, макар и скромен човек, оставил всичко на олтара на родината.

​Днес, когато споделяме неговата история, нека не го правим просто като суха статистика. Нека си спомним за смелостта да се изправиш срещу цяла империя, когато разполагаш само с една чета и вяра в правотата си. Филип Тотю ни учи, че границите на възможното се определят само от силата на нашия дух. Поклон пред паметта му!

Continue Reading

ИСТОРИЯ

На 14 март 1897 г. е обнародван закон, който задължава чиновниците да носят български дрехи и обувки

Published

on

By

На 14 март 1897 г. е обнародван закон, който задължава чиновниците да носят български дрехи и обувки.

За неспазване на закона са били предвидени и наказания- глобата е от 10лв. до 60лв., а за фабриканти и търговци, които продават вносни материали за облекло и обувки, вместо такива българско производство- санкция в размер от 100лв. до 1000лв. и затвор от един до шест месеца.

По това време управлява правителство начело с Константин Стоилов (19 май 1894г. – 13 януари 1899г.). Законът за задължителното носене на местни дрехи и обувки се внася от Иван Евстратиев Гешов и се приема от ІХ Народно събрание.

Голям дял в индустриалното производство на България тогава заемат хранителната и текстилната промишленост, а протекционизмът е водещ в българската икономическа политика при всички правителства от този период.

В резултат на това редица български стоки, като тютюн, розово масло и други, преодоляват тесните граници на българския пазар и излизат на европейския.

Споделете мнението си в коментарите! 👇

СЪВЕТИ ЗА МАЙКИТЕ

ПРИКАЗКИ ЗА ДЕЦА

ПРИЯТНА МУЗИКА ЗА ВАШЕТО КАФЕНЕ, БАР, РЕСТОРАНТ, СЛАДКАРНИЦА, ДОМ

Continue Reading

Trending