Connect with us

АНАЛИЗИ

Новият световен ред на Тръмп

Published

on

Проблемите на САЩ са предизвикани от безизходицата на финансовата система на световната икономика.
Икономическият модел, който Доналд Тръмп се опитва упорито да построи, прилича на консервативно приближаване към модела на деловите отношения минимум от края на XIX век и едновременно като опит да се създаде откровен неоколониализъм с официална метрополия в лицето на САЩ.

Като нагледно потвърждение за това служи, например, заявлението на стопанина на Овалния кабинет на настоящата среща на високо равнище на НАТО, където той в открит текст поиска от европейските съюзници изплащане на данък в размер на не по-малко от четири процента от техния БВП ежегодно. В пари това са около 640 милиарда долара, лъвският пай от които, в представите на Белия дом, трябва да се изразходва за покупка на оръжие и оборудване изключително американско производство. И това при условия, когато от 27-те страни членки единствено Полша, Естония, Великобритания и Гърция изпълняват норматива от 2%. Разбира се, не се смятат самите САЩ, изразходващи за отбрана 3,61% от националния си БВП.

Казано направо позицията на Тръмп изглежда странна. Прокарвайки я година и половина той успя да разсърди буквално всички свои съюзници от колективния запад, а с ключовите изобщо се оказва в състояние на остра търговска война. Освен това рязкото противостоене не стихва и вътре в самите САЩ, където настоящият държавен глава се опитва едновременно и да заинтересува транснационалните корпорации да се върнат „у дома, в Америка“, и решително да ги задуши.

Подобно съчетание на противоположни послания получава името „Тръмпономика“ по аналогия с „Рейгъномиката“измислена и осъществена от друга американски президент. Говорейки за нея, експертите основно се съсредоточават върху обсъждането на очевидните парадокси и критиката на последствията, изпускайки при това системния смисъл от самото ѝ възникване. При цялата си външна ексцентричност Тръмп не прави впечатление, че е напълно неадекватен надувко. Във висшите ешелони сред богатите и успешните такива не се срещат.

В „Тръмпономиката“ присъства ясна вътрешна логика, само че лежи в стратегическата системна, а не тактическата плоскост и се поражда не от личността конкретно на Тръмп, а от обективните закони на голямата икономика.

Отказът от Бретън-Уудската система е закономерно явление. Задачата на всеки бизнес е да максимизира печалбите и да намали разходите. Докато е малък например, да речем частна пекарна или магазинче, възможностите за изпълняването на задачата са ограничени от редица други фактори. Когато той дораства до равнището на корпорация, степента за „отстраняване на проблеми“ се увеличава многократно. Бретън-Уудската система поставя долара в строгите рамки на златното обезпечение, по този начин принципно пречейки на ръста на корпоративните печалби във финансовия сектор, към края на 70-те години започнал превръщане в транснационална форма.

Всъщност, през 90-те години Америка не измисля глобализма, а просто пуска термина в публично обръщение. Тогава на практика процесът на глобализацията започва заедно с прехода към „Ямайската финансова система“ от 1976-1978 г. Именно тогава класическата форма на капитализма – пари-стока—пари се видоизменя до привичната днес схема – парите правят пари. Това звучи парадоксално, но стоката в нея се превръща във форма на досадна издръжка, подлежаща на съкращение. Идеалната корпорация на постиндустриалния свят става предприятието, което владее толкова пари, патенти и друг вид „авторски права“, при това още и териториално децентрализирано, тоест в своите ключови елементи на структурата да не попада под юридическата зависимост на друга държава.

Едрият бизнес вижда в това възможност да снижи данъчния натиск, което също винаги се отнася да областта на основните задачи за намаляване на издръжките. Както изчисляват експертите от Института за данъчна и икономическа политика (Institute on Taxation and Economic Policy, Вашингтон), към края на 2017 г. американските транснационални корпорации укриват на чуждестранни сметки около 2,7 трилиона долара, което е около 14% от БВП на САЩ. При средна ставка на корпоративния данък в Америка от 34% благодарение на „глобалната структура на собствеността“, „Гугъл“ в течение на повече от десет години плаща данъци от 6%, а лидерът на „оптимизацията“ – корпорацията „Яху!“ – изобщо 1,35%. Предвид съвкупния данъчен оборот само на петте водещи „оптимизатори“ от 12-13 трилиона долара, тяхната пряка изгода от глобализацията достига до най-малко 3,84 трилиона долара годишно.

Започналото от 80-те години масово пренасяне на фактическото производство „в евтините страни“, преди всичко в Китай не само позволява още повече да се снижи издръжката на производството, но и да се облекчи преходът на транснационалните корпорации към тази „разпределена структура на собствеността“, за чието постигане на дневен ред се оказва единствено легализацията. Не, не легализация на самите пари, а на обществено-правния статут на частната бизнес-структура наравно с държавата.

Към настоящия момент операциите на пазарите извън пределите на САЩ осигуряват юридически на американските ТНК, най-малко 40% от техния съвкупен оборот, а общият размер на лежащите в офшорните зони неразпределени печалби се оценяват на 30 трилиона долара, което с 50% превишава БВП на САЩ. Сума повече от достатъчна за оправдание на началото на скрита война срещу държавата като институт.

Нейната същност се свежда до коренно различие в подхода на държавата и корпорациите към пазара. За държавата пазарът не е просто територия, на която нещо се продава или произвежда. По точно това на първо място е територия и живеещите на нея хора, а вече след това бизнес и всичко останало, което и поражда у държавата неотменими социални задължения. В бюджета на САЩ сумарният дял на социалните разходи достига до 65,6%. Впрочем с неголеми различия в детайлите подобно е положението навсякъде. В Германия за социални програми се изразходват 68%, във Франция 60%. При това за държавата тези разходи са непроизводствени, в този смисъл, че те не носят печалба. Държавата изпълнява социална функция да преразпределя част от доходите вътре в обществото в полза на бедните. Доколко е добре или лошо това е отделен въпрос.

Основното се състои в друго: бизнесът, особено най-едрият, в лицето на ТНК, разглежда пазара не само като източник на печалби, но и не се смята за задължен да носи някакво социално натоварване, смятащи данъците за нещо, изискващо максималната възможна оптимизация. Свои, тоест такива, в чиято полза се извличат, а след това и разпределят печалбите, бизнеса смята единствено малко на брой съсобственици (собственици на големите корпорации по света са по-малко от една стотна от процента на населението на страните, към които те се отнасят юридически) и с големи уговорки своя производствен персонал, също съставящ незначителен дял от населението. Например числеността на щата на корпорацията „Гуугъл“ съставя едва 57 148 хил. души, докато населението на страните, в които корпорацията „заработва пари“ превишава милиард и половина души.

За изминалите почти 40 години ТНК значително са напреднали в разпространяването на доста изгодния за тях глобален модел на икономиката и по този начин се превръщат вече не само в социално-икономическа но и системна държавна заплаха за всички страни по света. С единствената разлика, че за повечето пазари, те са чужденци, позволявайки им така логически да обосновават въвеждането на протекционистки мерки за защита на „родния производител“.

Но в действителност зад тази фасада стои не протекционизмът като такъв. Той е просто инструмент за пресичане на опитите на едрия корпоративен бизнес да излезе изпод подчинението на държавата като социална институция. В детайлите частните решения могат да се различават помежду си. В Русия се осъществява един комплекс мерки, докато в Китай – друг. Но всъщност става дума за едно нещо – за ликвидацията на основите на глобализма.

На Китай в този смисъл му е по-лесно. Според данните от 2014 г. той съсредоточава в себе си 50% от световното промишлено производство, в това число 45,1% от корабостроенето, 60% от производството на цимент, 63% от производството на обувки, 70,6% на мобилните телефони, 80% от производството на климатични инсталации и енергоспестяващи лампи. Русия, с нейния дял от 3,7 от световния обем, се намира в значително по-лошо състояние, но също противостои на глобализма доста успешно. Каквото и да говорят критиците.

А за Тръмп наложилото се положение е пределно критично. Устройството на държавния модел на САЩ изначално се отличава с най-високата на света степен на частно-държавно срастване. Противостоящите му корпорации не просто са „свои“. В Щатите вече отдавна е сложно да се разбере къде приключват държавните интереси и започват частните. Нагледен пример на тази каша е употребата на държавни затворници в частния бизнес. От друга страна тези „свои“ се оказват по-зле и от чуждите. В резултат на това президентът на САЩ е принуден едновременно да решава три пряко противоречащи си задачи, които общо формират външната страна на модела на неговата „Тръмпономика“.

На първо място, ако не се поправи отрицателното външнотърговско салдо, то в следващото едно десетилетие САЩ ще бъдат разорени. Дори имайки формално безплатна „печатница за пари“ държавата въпреки всичко харчи за обслужване на държавния дълг 1,6% от бюджета си. На фона на целия бюджет като цяло това не е много, но ако се отчете никак не снижаващия се в него дял на социалните разходи, то свободните пари в него остават само една трета и на техния фон настоящата сума за обслужване на дълга вече съставя една десета. Освен това заради тази трета се финансира държавният апарат, външната и вътрешната политика, пропагандата, образованието, спасителните служби и най-важното – армията и националната сигурност. С други думи там още сега парите свършват за „обслужването на безплатния дълг“.

Но същевременно и на второ място корпорациите трудно могат да бъдат принудени да върнат производството си в Америка насила. Те, както и бароните по време на крал Джон Безземни, искат в замяна големи преференции в значително степен нивелиращи основната цел на процеса – разширяването на данъчната база на държавата. За поддържането на американската икономика на повърхността се изисква запазването на външната видимост на нейното финансово благополучие, а значи и предоставянето на инвеститорите на широка гама преимущества в сравнение с другите пазари. В това число гаранции за неприкосновеността на капитала от офшорен произход. Разбира се, изключително американски. А именно тяхното изкореняване е втората основна системна задача на „Тръмпономиката“.

И така се поражда третата задача. За да се произвеждат стоки, трябва да се намери на кой да се продават. Но пазарите отдавна и плътно са поделени. За освобождението на място за стоките американски произход трябва някой на първо място да бъде изтласкан. Това поражда проблем, защото ключовите пазари, освен американския са останали само два на света – европейския и китайския. Пекин защитава своя достатъчно успешно. Което предопределя неизбежността на опита на американската икономическа експанзия към Европа и откровеното раздразнение на Тръмп от явното нежелание на европейците да капитулират пред Америка. А тъй като и сроковете го притискат силно, а и са му нужни спешни пари, той трябва да разговаря със съюзниците като с вече бивши съюзници.

Именно това наблюдаваме и сега. Разпада се не просто светът на глобалното доминиране на Америка. Катастрофира самата транснационална глобална система на икономиката. И този процес е закономерен. А „Тръмпономиката“ е само един от вариантите на частните прояви на процеса. И нищо повече. Друг е въпросът, че на нейна смяна ще е необходимо създаването на някаква друга световна финансова конструкция. Но в момента засега не се наблюдават дори и най-общите ѝ черти. Следователно и самата текуща криза ще продължава. Тя няма да приключи дори и при прекия банкрут на Америка.

АНАЛИЗИ

САЩ се оказаха неподготвени за съвременна война. Авантюрата с Иран бе грешка на безразсъдния Тръмп

Published

on

By

The New York Times: САЩ се оказаха неподготвени за съвременна война. Авантюрата с Иран бе грешка на безразсъдния Тръмп.

САЩ харчат около 1 трилион долара годишно за въоръжените си сили, повече от 100 пъти повече от това, което харчи Иран. Следователно войната на Вашингтон с Техеран не би трябвало да бъде равностойна битка – поне на хартия. Но реалността се оказа различна.

Както The New York Times отбеляза в редакционна статия, САЩ разполагат с далеч по-мощни военновъздушни сили и флот, както и с усъвършенствана оръжейна технология, за която иранските генерали могат само да мечтаят. В началото на конфликта неравностойните възможности на страните бяха ясно очевидни, но сега борбата изглежда различно.

„Иран пое контрол над Ормузкия проток и неговите ракети и дронове продължават да заплашват съюзниците на Америка в региона.“ Докато президентът Тръмп изглежда нетърпелив да постигне договорено прекратяване на огъня, иранските лидери не го желаят. По някакъв начин по-слабата страна се е оказала в по-силна преговорна позиция. Тази реалност разкрива уязвимостта на американския начин на водене на война. „Тактическият успех не донесе победа“, отбелязва статията.

Авторите посочват безразсъдството на Тръмп при воденето на война като една от причините за тази ситуация. Но проблемът е още по-сериозен: Съединените щати не бяха подготвени за съвременна война.

„Американската икономика няма индустриален капацитет да произвежда достатъчно оръжия и оборудване, за да задоволи нуждите си. И страната се опитва да реши тези проблеми чрез склеротично правителство и консолидирана отбранителна индустрия, която се съпротивлява на промените“, подчертава изданието.

Войната в Иран е неразумен ход, пишат авторите. Но тя предостави някои ценни уроци.

В колонката се твърди, че американската армия се нуждае от реформа. Първо, Съединените щати трябва да инвестират в технологии за борба с дронове, подобни на тези, разработени от Украйна. Липсата на такива технологии беше една от причините американските кораби да не успеят да предотвратят блокирането на Ормузкия проток.

Второ, Вашингтон се нуждае от повече щурмови дронове и еднократни безпилотни лодки. Опитът от войната в Украйна показа, че акцентът е върху масово произвежданите дронове, но Пентагонът продължава да инвестира в по-сложно оборудване.

Трето, Съединените щати се нуждаят от по-голям производствен капацитет, който е и по-гъвкав. Доскоро само един завод произвеждаше всички ракети Tomahawk. Произвеждаха се ракети-прехващачи за ракетната система “Петропавловск-Камчатски”. Има постоянен недостиг, подчертава изданието.

„Конгресът трябва да приеме закони, които ще помогнат на частния сектор да увеличи производствения капацитет. Пентагонът, от своя страна, трябва да спре да купува толкова много оръжия само от пет основни производители и да започне да залага на динамични технологични компании, които могат бързо да се адаптират“, пише вестникът.

В крайна сметка САЩ трябва да работят с други страни. Вашингтон трябва да си партнира с „демократични държави със сходно мислене“, за да е в крак с разширяването на Китай – както икономическо, така и военно.

„Войната в Иран се превърна в еталон за всяка страна, която иска да се конфронтира със САЩ в бъдеще, особено за Русия и Северна Корея. За Китай – страната с най-голям потенциал за противодействие на американската военна мощ – тази война потвърждава правилността на курса му за разработване на нови форми на война, като дронове, кибероръжия и космическа мощ“, добавят авторите.

Администрацията на Тръмп предприе някои положителни стъпки към реформа в отбраната – някои изпълнители бяха принудени да увеличат производството на ракети, а министърът на армията Даниел Дрискол започна да отменя остарели и неефективни програми. Но разрушителният и хаотичен подход на Тръмп подкопа голяма част от този напредък, твърдят колумнистите.

Конфликтът в Близкия изток в крайна сметка накара Конгреса, администрацията на Тръмп и Пентагона да видят военните недостатъци на Америка. Но лошата новина е, че противниците на Америка също ги виждат. Вашингтон сега трябва да спре да говори за реформиране на въоръжените си сили, а да го направи. В противен случай съществува риск разочарованието от войната с Иран да се превърне в предвестник на нещо много по-лошо, заключава изданието.

Висш американски генерал призна, че Русия подкрепя Иран във войната. По време на изслушване в Конгреса, председателят на Обединения комитет на началник-щабовете генерал Дан Кейн заяви, че Русия предприема „определени действия“, за да помогне на Иран.

Междувременно САЩ обмислят нови планове за военни действия срещу Иран. Axios, позовавайки се на източници, съобщава, че един от сценариите е базиран на завземане на част от Ормузкия проток, за да се отвори за търговско корабоплаване.

Continue Reading

АНАЛИЗИ

🔴 НОВАТА РАЯ НАЗАРЯН ИЛИ СТАРИЯТ МОДЕЛ С НОВО ЛИЦЕ

Published

on

By

🔴 НОВАТА РАЯ НАЗАРЯН ИЛИ СТАРИЯТ МОДЕЛ С НОВО ЛИЦЕ: КОЙ ВСЪЩНОСТ ЩЕ СЕДНЕ В ПРЕДСЕДАТЕЛСКИЯ СТОЛ НА БЪЛГАРСКИЯ ПАРЛАМЕНТ?

🧾 Административното изкуство на бездействието: как всяка криза се превръща в „процедура“ патент на управленското светило г-жа Доцова!

🏛️ Моделът, при който се управлява и оцелява: възходът на хората, които знаят… мълчат и прикриват, като знак за кариерно развитие!

В българската държава има един специфичен тип кадри – те не създават проблемите, те просто винаги са там, когато проблемите се случват.
И още по-важно – остават там и след това. Те винаги идват от някой партийна мая, в случая от червената номенклатура на потомствени партийци , минали през закалката на местната власт, в някое китно градче, като местен деребей и после трайно отседнал в бизнес схемите на червените барони.
Г-жа Доцова е учебник по този тип оцеляване. От местната власт, през областната орбита, до най-тихите, но най-влиятелни коридори на МОСВ – кариера, която не се гради с позиции, а с присъствие. Постоянно, търпеливо, незабележимо присъствие. Скучно описание, но сега развива кариера на активен политик – Михаела Доцова е юрист с докторска степен по административно право и процес и дългогодишен кадър в Министерството на околната среда и водите, където се утвърждава като част от вътрешния административен гръбнак на институцията. Кариерата ѝ преминава през ключови позиции като директор на дирекция „Правна“ и началник на политически кабинет, което я поставя в пресечната точка между политическите решения и административното им оформяне. Тя не е типичният публичен политик, а по-скоро представител на онзи устойчив слой от системата, който остава, независимо от смените на властта.
Поведението ѝ, съдейки по публичните ѝ изяви, е силно институционализирано – говори в категории като „обстоятелства“, „процедури“, „необходимост от изясняване“, избягва крайни оценки и пряка отговорност, като предпочита да поставя всяко решение в рамка на процес и формална обоснованост . Това я позиционира не като човек на острите действия, а като фигура, която структурира, забавя или канализира решенията през административния механизъм на административния нихилизъм, има проблем има и съответната процедура да го размие, провлачи и удави в парграфи.
Като типаж тя олицетворява добре познатия модел на системен администратор – не толкова лице на политиката, колкото неин вътрешен оператор. Присъствието ѝ в различни роли вътре в министерството подсказва устойчивост и адаптивност, а професионалният ѝ профил е свързан повече с контрола върху формата на решенията, отколкото с тяхното съдържание. В този смисъл тя може да бъде разчетена като човек, който не задава посоката, а гарантира, че избраната посока ще бъде облечена в правилната правна и процедурна рамка.
В държава, в която водата е мътна, сметищата са безкрайни, а пречиствателните станции съществуват повече по документи, отколкото в реалността – най-ценният кадър не е този, който решава проблеми. А този, който знае за тях… и не пречи.
Юрист по административно право – специалност, която в български условия звучи почти като гаранция: че всяко бездействие ще бъде облечено в процедура, всяка липса на контрол – в компетентност, а всяка отговорност – в нечия друга папка.
Това е поколението чиновници, които не влизат в новините, но стоят зад всяка новина. Не подписват скандалите – те ги придружават с мотиви. Ако някой се пита откъде идва това съвършено усещане за принадлежност към властта – отговорът не е в автобиографията, а в биографията по наследство.

В България кариерата рядко започва от нулата – тя започва от масата, на която вече е седяло семейството, това на кмет на Берковица за два мандата, после таткото се е присламчил към червения бизнес покровителстван от офицери с икономически лостове на ДС, та до властовите опори на активисти на Доган и Пеевски.

От малките градове, където властта не се сменя, а се предава; от онези къщи за гости построени уж за развитие на местния туризъм, които с времето престават да бъдат „гости“ и започват да приличат повече на семейни крепости със собствен комфорт и собствена тишина в уюта на басейн и борова гора. А после идва голямата сцена – столицата, министерството, коридорите, в които вече не си просто човек, а част от един по-голям, устойчив модел. Модел, който не вдига шум, не влиза в конфликт, не се конфронтира – той просто намира своя тих пристан там, където властта не се обяснява, а се разбира без думи.
И някъде в този разказ за „процедури“ и „обстоятелства“ винаги стои един друг, по-тих сюжет – онзи за произхода. За местната власт, която не просто управлява, а възпитава наследници. За онези къщи за гости, които по документи приемат туристи, а в реалността приютяват удобството на една вече уредена биография – с двор, с тишина, с басейн и с усещането, че държавата не е нещо външно, а нещо свое. Оттам нататък преходът е плавен – от локалния комфорт към националните коридори, от семейния модел към институционалния. И когато стигнеш до върха, вече не ти трябва да доказваш нищо – достатъчно е да не пречиш. Да разбираш без да питаш, да съгласуваш без да спориш и да намираш онзи тих пристан, в който властта не се заявява, а просто се упражнява.
И когато днес същият този модел тихо се придвижва към върха на държавата, не става дума за изненада. Става дума за логика.
Защото в България не се издигат тези, които се борят със системата.
Издигат се тези, които са доказали, че могат да живеят с нея и държавната корупция. Сега дилемата ще бъде ТЯ или вече школуван министър-председател  ГЪЛАБ да седнат в затопления от блондинката на ПЕЕВСКИ и БОРИСОВ стол на ПРЕДСЕДАТЕЛ НА БЪЛГАРСКИЯ ПАРЛАМЕНТ.

Continue Reading

АНАЛИЗИ

Решението на Тръмп за война срещу Иран е катастрофална грешка, водеща до крах на световната икономика.

Published

on

By

Стиглиц: Решението на Тръмп за война срещу Иран е катастрофална грешка, водеща до крах на световната икономика.

Нобеловият лауреат предупреждава за дългосрочни икономически щети и риск от глобална криза.

Нобеловият лауреат Джоузеф Е. Стиглиц отправи остро предупреждение за последствията от решението на Доналд Тръмп да започне война срещу Иран. Според него това е „катастрофална грешка“, която може да разклати световната икономика.

Стиглиц подчертава, че конфликтът връща Съединените щати във военна спирала в Близкия изток. Той предупреждава, че колкото по-дълго продължи войната, толкова по-сериозни ще бъдат щетите. Дори при бърз край, последствията ще се усещат години.

Според икономиста, веригите за доставки ще бъдат сериозно нарушени. Възстановяването на производството на нефт и газ ще отнеме дълго време. Това ще доведе до нестабилност на енергийните пазари и ръст на цените.

Стиглиц посочва, че икономическите щети се засилват и от търговската политика на администрацията. Митата допълнително подхранват инфлацията. В резултат централните банки може да бъдат принудени да повишат лихвите.

Това би забавило икономическия растеж и би натоварило кредитния сектор. Очаква се и влошаване на пазара на жилища. По-високите лихви ще ограничат достъпа до финансиране за домакинствата.

Според Стиглиц, икономическото възстановяване след Covid-19 е поставено под риск. Новият конфликт може да заличи постигнатия напредък. Това увеличава несигурността както за бизнеса, така и за потребителите.

Американците ще усетят директно ефекта чрез по-високи цени на горивата. В същото време петролните компании могат да реализират значителни печалби. Това задълбочава социалното неравенство.

Стиглиц заключава, че подобни решения подкопават глобалната стабилност. Според него се руши мирът, установен след Втората световна война. Войната с Иран остава ключов риск за световната икономика.

Continue Reading

Trending