Connect with us

КУЛТУРА

Честито Рождество Христово! Мир и Благоденствие на всички по Земята!

Published

on

Светото Писание свидетелства, че “Бог е любов, и който пребъдва в любовта, пребъдва в Бога, и Бог – в него”

Честито Рождество Христово! Мир и Благоденствие на всички по Земята!

Тази нощ е тайнствена. Тази нощ е свята. Предвечният Бог слиза от небесата, за да се сбъдне великата тайна на Боговъплъщението…

Честито Рождество Христово! Любов, мир и радост слезе на земята в този ден, за да ни направи весели и щастливи.

Християнският свят отбелязва един от най-големите църковни празници – Рождество Христово (Коледа), на който се чества рождението на Божия син – Исус Христос.
Според Евангелието това станало в град Витлеем, провинция Юдея.

На Христовото Рождество всяко християнско сърце е притихнало в очакване на дивното събитие – Бог се ражда в плът. В този ден, когато Бог в любовта и щедростта Си към нас разтваря така широко Своите обятия, че да изпрати в света Своя Единороден Син, нека разтворим и ние нашите сърца към всеки наш ближен и към всяка страдаща душа!

Свещеното Писание свидетелства, че “Бог е любов, и който пребъдва в любовта, пребъдва в Бога, и Бог – в него” (1Ин. 4:6)”.

Тази нощ е тайнствена. Тази нощ е свята. Предвечният Бог слиза от небесата, за да се сбъдне великата тайна на Боговъплъщението…

“Христос се ражда на земята. Целият християнски свят величае Рождеството на Предвечния Бог и в духовните песни звучи молитвеното преклонение не към някаква незнайна Висша Сила, но към конкретната историческа Личност на Иисус Христос – извор две хилядолетия на титанична духовна енергия в човешките сърца”.

“Бог – Творец на вселената – се явява в плът, за да ни научи на най-първичния и велик закон на живота: “Тази е Моята заповед: да любите един другиго, както Аз ви възлюбих. Никой няма по-голяма любов от тая, да положи душата си за своите приятели” (Йоан 15:12-13).

Пророк Данаил предсказал, че Христос ще се яви 490 години след възстановяването на Йерусалимския храм. С приближаването на указаното време всички надежди на юдеите се устремили към идващия Месия.

Малко преди раждането, майка му Мария заедно с Йосиф отишла във Витлеем. Там те не могли да намерят място в страноприемница и били принудени да се подслонят в пещера извън града, където пастирите затваряли овцете. В нея Мария родила сина си, повила го в пелени и го положила в ясли, където били привързани осел и вол. С дишането си животните сгрявали Младенеца.

В мига на Рождеството в небето пламнала чудна светлина, явил се ангел, който съобщил на намиращите се наблизо пастири, че на света е дошъл Спасителят. Витлеемските пастири били първите хора, които се поклонили на Бога-Син. Младенецът Исус бил почетен и от трима източни царе, доведени във Витлеем от изгрялата над мястото на събитието звезда.

В народния календар Рождество Христово започва в полунощ с обичая Коледуване. В него участват само мъже – ергени, годеници и по-млади, скоро женени мъже, които се наричат коледари, коладници, коледаре, коледници. От полунощ до сутринта те обикалят домовете, пеят специални коледни песни с пожелания за здраве, щастие в семейството и богата реколта, а стопаните ги даряват с коледарски краваи, пари и различни храни.

Коледарите се събират отново на 26 декември, за да разпределят краваите помежду си. Всеки взема кравая на своята любима. Ако някоя мома е харесвана от повече ергени, нейният кравай се разиграва на търг. Печели онзи, който даде най-много пари. Останалите събрани продукти се разпродават и средствата се предоставят на църквата или на училището.

Според народните вярвания, ако вземеш сол на заем по Коледа и не я върнеш, ще те болят очитe. Ако ти писне ухото на Коледа, означава, че ангел небесен е минал край теб. Затова трябва да се прекръстиш три пъти и каквото си намислиш – ще се сбъдне.

The Sodia Times честити Рождество Христово на всички свои читатели, автори и сътрудници с пожелание за мирна и благодатна година!

Continue Reading

КУЛТУРА

Тишината на Родопите

Published

on

By

В късната есен на 2015 година, някъде из тихите гънки на Родопите, денят се спускаше бавно над поляните. Миришеше на влажна трева, дърва за огрев и далечен дим от комините на селото.

Баба Станка седеше на тревата, както правеше често, когато имаше нужда от малко тишина. До нея беше козата ѝ – Бела. Не беше просто животно. Бела беше компания, слушател и свидетел на много от мислите ѝ.

— Ех, Бела… — прошепна тя и погали козата по брадичката. — Само ти остана да ме слушаш.

Козата леко наклони глава, сякаш разбираше. В Родопите хората често казват, че животните усещат душата на човека.

Гората зад тях стоеше тъмна и спокойна. Дърветата вече бяха почти голи, а пътеката към селото се губеше между храстите. Някога по нея минаваха деца, каруци, смях. Сега по-често се чуваше само вятърът.

Снимки: Росен Коларов

Станка не беше тъжна. Просто знаеше, че времето си върви, както реката върви надолу по камъните.

Навремето тук беше шумно. Мъжът ѝ цепеше дърва до къщата, децата тичаха по поляната, а козите бяха цялото стадо. Сега бяха останали само тя и Бела.

Но това не беше самота. Това беше друг вид живот.

Слънцето се показа за миг между клоните и освети лицето ѝ. Бръчките ѝ приличаха на малки пътеки – всяка със своя история.

— Хайде, момиче — каза тя на козата и се усмихна. — Време е да се прибираме. Ще стане студено.

Бела тихо изпръхтя и се размърда.

Станка се изправи бавно, изтупа тревата от дрехите си и хвана козата за въжето. Двете поеха по тясната пътека към селото.

Отдалече вече се виждаше димът от комина на къщата ѝ.

И макар че светът навън се променяше, в тази малка част на Родопите всичко си оставаше същото —
тихо, просто и истинско.

А вечерта щеше да дойде с чай от мащерка, топла печка и още един разговор между жена и коза, под стария родопски покрив.

Снимки: Росен Коларов

Разказ и редакция: Иван Велинов

Разказа може да слушате тук

Continue Reading

БЛОГ

Минути за разговор

Published

on

By

Градът беше шумен, но комуникацията – бавна и тежка, като зимно палто.

Трите кръгли телефонни ниши на стената бяха като малки портали към други светове. Хората идваха, пускаха монета и за няколко минути се свързваха с някого далеч – понякога на километри, понякога само на една улица разстояние, но в друг живот.

Вляво стоеше мъж с тъмно яке. Ръката му стискаше слушалката, сякаш се страхуваше връзката да не се скъса.
— „Да, майко… добре съм. Не, още не знам кога ще се прибера.“

Гласът му беше тих. В онези години хората говореха по телефона като че ли някой винаги слуша.

В средата стоеше жена с дълго палто. Тя беше чакала реда си почти десет минути. Монетата в джоба ѝ беше последната за деня.
— „Чуй ме… аз… мисля, че трябва да замина.“
От другата страна на линията мъжът мълчеше. Телефонната жица леко вибрираше от напрежението между две сърца.

Снимки: Росен Коларов

Вдясно млад мъж се беше облегнал на стената, сякаш разговорът му беше по-лек.
— „Да, утре в шест. Ще те чакам до спирката.“
Той се усмихваше. Понякога тези телефони не носеха само тревоги.

Тримата не се познаваха. Стояха на метри един от друг, с лице към стената, всеки затворен в своя кръг – в своя разговор, в своята история.

Отстрани минаваха хора, автобуси, велосипеди. Никой не обръщаше внимание. Но в тези три малки телефонни ниши се случваха решения, раздели, обещания и надежди.

След няколко минути първо затръшна слушалката мъжът вляво. После жената. Накрая и младият.

Тримата си тръгнаха в различни посоки.

Стената остана същата. Телефоните също.
И чакаха следващите истории, които да минат по жиците. 📞

Снимки: Росен Коларов

Разказ и редакция: Иван Велинов

Разказа може да слушате тук

Continue Reading

БЛОГ

Между въглените и хората

Published

on

By

Димът се виеше като спомен — бавен, упорит, леко горчив.

Миришеше на печено месо, на дърва и на време, което никога не бърза. В малкото старопланинско село празникът не започваше с музика, а с огън.

Бай Стефан стоеше зад скарата, както беше стоял всяка година, откакто хората още брояха дните по нивите, а не по телефоните си. Ръцете му движеха шишчетата с увереността на човек, който не мисли — просто знае. Всяко обръщане беше точно, всяко парче месо – на мястото си, сякаш имаше ред дори в хаоса на въглените.

Около него селото кипеше. Жените носеха тави, децата тичаха, кучетата се въртяха с надежда в очите. Някой вече беше извадил акордеона, но още не свиреше — чакаше момента, когато ракията ще отпусне езиците и сърцата.

– Готово ли е, бай Стефане? – подвикна един мъж отстрани, вече с чаша в ръка.

Стефан не вдигна поглед веднага. Усмихна се едва забележимо и каза:
– Търпение, момче. Хубавото не става на бързо.

Снимки: Росен Коларов

И наистина – тук нищо не ставаше бързо. Не и разговорите, които започваха с „Помниш ли…“, не и смехът, който идваше от дълбоко, нито пък тъгата, която понякога се промъкваше между думите.

В дима се губеха години. Хора, които вече ги няма, сякаш стояха пак там – до скарата, до масите, до стария кладенец. Празникът не беше просто ден. Беше мост.

Момиче с плитки спря пред Стефан и го загледа.
– Чичо, ти винаги ли правиш най-вкусното?

Той най-после вдигна глава. Очите му бяха уморени, но топли.
– Не, момиче. Аз просто го правя с обич. Вкусното идва само.

Тя се усмихна, сякаш беше разбрала нещо важно, и побягна обратно към другите деца.

Малко по-късно музиката започна. Първо плахо, после смело. Хората се хванаха на хорото, прахът се вдигна, смехът се разля. Димът вече не беше просто от скарата — беше част от всичко, от живота, от празника, от паметта.

А бай Стефан стоеше там, между огъня и хората, и тихо пазеше традицията жива.

Снимки: Росен Коларов

Разказ и редакция: Иван Велинов

Разказа може да слушате тук

Continue Reading

Trending