КУЛТУРА
Всичко е суета на суетите и гонене на вятъра. Всички сме еднакви…
Астрид Линдгрен: Преди всичко искам да съм с децата си. После – с моите приятели. А също така искам да бъда със себе си.
Астрид Линдгрен (14 ноември 1907 – 28 януари 2002) не е само авторката на „Пипи дългото чорапче”, „Карлсон, който живее на покрива”, „Емил от Льонеберя” и сладкодумната разказвачка на забавни приключения с невероятни герои.
През 70-те години на миналия век, когато родителите са смятали за нещо нормално да набият децата си с възпитателна цел, Астрид Линдгрен проповядвала колко пагубно е домашното насилие за формирането на здрава личност. Година след като през 1978 г. държи във Франкфурт на Майн известното си слово „Никога повече насилие”, в Швеция е приет закон за забрана на физически наказания върху децата. Нека си припомним нейни мисли и изявления, събрани от Йенс Андерсен в най-пълната й биография – „Астрид Линдгрен: Жената зад Пипи Дългото чорапче”.
Просто е загадка как хората успяват да живеят в брак. Женитбата според мен трябва да е много ранна, но от друга страна има глупаци, които се женят веднъж, два пъти, трети път на по-зряла възраст. Знам само едно… няма такъв мъж на света, който да ме съблазни с нов брак. Възможността да бъдеш сам е просто невероятно щастие: да се грижиш за себе си, да имаш собствено мнение, да действаш независимо, да решаваш сам, да подреждаш собствения си живот, да спиш, да мислиш, оооо!
През 1976 г. журналист от списание Welkommen задава въпрос как 68-годишната Астрид Линдгрен възприема старостта, тя отговорила, че все още не е доживяла до това.
Не можете да забраните на птиците на скръбта да кръжат над главата ви, но можете да им попречите да гнездят в косите ви.
Нищо не може да замени една книга. Книгата дава храна на въображението. Съвременните деца гледат филми и телевизия, слушат радио, четат комикси – всичко това със сигурност е интересно, но няма много общо с фантазията.
Само с книгата, някъде в скритите кътчета на душата си, детето създава свои собствени образи и нищо не може да се сравни с тях. Тези изображения са необходими на човек. Денят, в който фантазията на едно дете вече не може да ги създаде – в този ден човечеството ще обеднее.
Преди всичко искам да съм с децата си. После – с моите приятели. А също така искам да бъда със себе си. Изцяло. Човек е слабо и ненадеждно защитен от ударите на съдбата, ако не се е научил да остава сам. Това е може би най-важното нещо в живота.
Оставете децата сами, но бъдете наблизо, в случай че имате нужда от тях.
Знам какво няма смисъл. Да спестявам пари, вещи, бизнес, да живея като знаменитост, да се показвам на страниците на списанията за знаменитости, да се страхувам толкова от самотата и тишината, че никога да не намирам време в тишина и спокойствие, за да помисля: какво да правя с моя кратък земен век?
Просто живея… настоящето ми изглежда толкова любопитно, толкова смислено, че сякаш не ми остава време да се ужасявам как ще бъде по-нататък. Струва ми се, че трябва да живееш всеки ден като че ли той е единствен. „Животът е този ден.” Но понякога чувствам, че все още искам толкова много и разбирам, че няма да имам време. {…} Всъщност мисля, че животът е мимолетна глупост, последвана от голямо мълчание. Но малкото време, което ни е дадено на земята, трябва да бъде изпълнено със съдържание.
Всички хора са самотни, въпреки че мнозина са заобиколени от толкова много други хора, че не разбират или не забелязват своята самота.
Никое нещастие не може да ви засегне толкова силно, колкото това, което е засегнало децата ви.
Искам да опитам да не се страхувам повече… истинското нещастие е страхът от всички и всичко. Така че нека животът донесе това, което носи, а аз да имам силата да приема това, което носи.
Това означава, че всеки ден трябва да живееш така, сякаш ти е даден само един ден. Трябва да използвате всяка секунда и да почувствате, че наистина живеете на този свят.
На 8 август 1989 г., журналист на Svenska Dagbladet пита писателката дали има чувство за собствено превъзходство поради факта, че книгите й са преведени на петдесет езика. Линдгрен отговаря: „Не, защо, за Бога? Всичко е суета на суетите и гонене на вятъра. Всички сме еднакви, всички някога сме били хубави деца, децата са пораснали и ще умрат. И какво, ако сте преведени на петдесет езика…”
В късната есен на 2015 година, някъде из тихите гънки на Родопите, денят се спускаше бавно над поляните. Миришеше на влажна трева, дърва за огрев и далечен дим от комините на селото.
Баба Станка седеше на тревата, както правеше често, когато имаше нужда от малко тишина. До нея беше козата ѝ – Бела. Не беше просто животно. Бела беше компания, слушател и свидетел на много от мислите ѝ.
— Ех, Бела… — прошепна тя и погали козата по брадичката. — Само ти остана да ме слушаш.
Козата леко наклони глава, сякаш разбираше. В Родопите хората често казват, че животните усещат душата на човека.
Гората зад тях стоеше тъмна и спокойна. Дърветата вече бяха почти голи, а пътеката към селото се губеше между храстите. Някога по нея минаваха деца, каруци, смях. Сега по-често се чуваше само вятърът.
Снимки: Росен Коларов
Станка не беше тъжна. Просто знаеше, че времето си върви, както реката върви надолу по камъните.
Навремето тук беше шумно. Мъжът ѝ цепеше дърва до къщата, децата тичаха по поляната, а козите бяха цялото стадо. Сега бяха останали само тя и Бела.
Но това не беше самота. Това беше друг вид живот.
Слънцето се показа за миг между клоните и освети лицето ѝ. Бръчките ѝ приличаха на малки пътеки – всяка със своя история.
— Хайде, момиче — каза тя на козата и се усмихна. — Време е да се прибираме. Ще стане студено.
Бела тихо изпръхтя и се размърда.
Станка се изправи бавно, изтупа тревата от дрехите си и хвана козата за въжето. Двете поеха по тясната пътека към селото.
Отдалече вече се виждаше димът от комина на къщата ѝ.
И макар че светът навън се променяше, в тази малка част на Родопите всичко си оставаше същото —
тихо, просто и истинско.
А вечерта щеше да дойде с чай от мащерка, топла печка и още един разговор между жена и коза, под стария родопски покрив.
Снимки: Росен Коларов
Разказ и редакция: Иван Велинов
Разказа може да слушате тук
Градът беше шумен, но комуникацията – бавна и тежка, като зимно палто.
Трите кръгли телефонни ниши на стената бяха като малки портали към други светове. Хората идваха, пускаха монета и за няколко минути се свързваха с някого далеч – понякога на километри, понякога само на една улица разстояние, но в друг живот.
Вляво стоеше мъж с тъмно яке. Ръката му стискаше слушалката, сякаш се страхуваше връзката да не се скъса.
— „Да, майко… добре съм. Не, още не знам кога ще се прибера.“
Гласът му беше тих. В онези години хората говореха по телефона като че ли някой винаги слуша.
В средата стоеше жена с дълго палто. Тя беше чакала реда си почти десет минути. Монетата в джоба ѝ беше последната за деня.
— „Чуй ме… аз… мисля, че трябва да замина.“
От другата страна на линията мъжът мълчеше. Телефонната жица леко вибрираше от напрежението между две сърца.
Снимки: Росен Коларов
Вдясно млад мъж се беше облегнал на стената, сякаш разговорът му беше по-лек.
— „Да, утре в шест. Ще те чакам до спирката.“
Той се усмихваше. Понякога тези телефони не носеха само тревоги.
Тримата не се познаваха. Стояха на метри един от друг, с лице към стената, всеки затворен в своя кръг – в своя разговор, в своята история.
Отстрани минаваха хора, автобуси, велосипеди. Никой не обръщаше внимание. Но в тези три малки телефонни ниши се случваха решения, раздели, обещания и надежди.
След няколко минути първо затръшна слушалката мъжът вляво. После жената. Накрая и младият.
Тримата си тръгнаха в различни посоки.
Стената остана същата. Телефоните също.
И чакаха следващите истории, които да минат по жиците. 📞
Снимки: Росен Коларов
Разказ и редакция: Иван Велинов
Разказа може да слушате тук
Димът се виеше като спомен — бавен, упорит, леко горчив.
Миришеше на печено месо, на дърва и на време, което никога не бърза. В малкото старопланинско село празникът не започваше с музика, а с огън.
Бай Стефан стоеше зад скарата, както беше стоял всяка година, откакто хората още брояха дните по нивите, а не по телефоните си. Ръцете му движеха шишчетата с увереността на човек, който не мисли — просто знае. Всяко обръщане беше точно, всяко парче месо – на мястото си, сякаш имаше ред дори в хаоса на въглените.
Около него селото кипеше. Жените носеха тави, децата тичаха, кучетата се въртяха с надежда в очите. Някой вече беше извадил акордеона, но още не свиреше — чакаше момента, когато ракията ще отпусне езиците и сърцата.
– Готово ли е, бай Стефане? – подвикна един мъж отстрани, вече с чаша в ръка.
Стефан не вдигна поглед веднага. Усмихна се едва забележимо и каза:
– Търпение, момче. Хубавото не става на бързо.
Снимки: Росен Коларов
И наистина – тук нищо не ставаше бързо. Не и разговорите, които започваха с „Помниш ли…“, не и смехът, който идваше от дълбоко, нито пък тъгата, която понякога се промъкваше между думите.
В дима се губеха години. Хора, които вече ги няма, сякаш стояха пак там – до скарата, до масите, до стария кладенец. Празникът не беше просто ден. Беше мост.
Момиче с плитки спря пред Стефан и го загледа.
– Чичо, ти винаги ли правиш най-вкусното?
Той най-после вдигна глава. Очите му бяха уморени, но топли.
– Не, момиче. Аз просто го правя с обич. Вкусното идва само.
Тя се усмихна, сякаш беше разбрала нещо важно, и побягна обратно към другите деца.
Малко по-късно музиката започна. Първо плахо, после смело. Хората се хванаха на хорото, прахът се вдигна, смехът се разля. Димът вече не беше просто от скарата — беше част от всичко, от живота, от празника, от паметта.
А бай Стефан стоеше там, между огъня и хората, и тихо пазеше традицията жива.
Снимки: Росен Коларов
Разказ и редакция: Иван Велинов
Разказа може да слушате тук
Малко нелицеприятна предистория за шефката на Народното Събрание
Пеевски преминава в режим на оцеляване
