Connect with us

КУЛТУРА

ТОВА ТРЯБВА ДА ЗНАЯТ МЛАДИТЕ БЪЛГАРИ!

Published

on

Целта на тази статия е информативна, не пропагандна – тоест – не хвалим и не охулваме нито личности, нито политики. Гледаме фактите, а не пропагандата.

Ако днес вярваме на написаното в либералните медии, през социализма сме мрели от глад и ДС е разстрелвала хора по улиците. Това е чиста и нескопосана пропаганда, на която за съжаление много от по-младите българи вярват сляпо.

Никой строй не е съвършен. Ние сме хора, а не ангели. И соца не беше съвършен, но в сравнение с днешната демокрация се оказа много по-подходящ за нашето общество.

Ето и фактите – след II световна война България е „разпределена” в съветската сфера на влияние – всички знаят за прословутата “салфетка от Ялта”, а които не знаят – да четат.
За десет години – от 1944 до 1954 капитализмът и частната собственост у нас са напълно унищожени и е наложен т.нар. съветски модел.

Донякъде не съвсем правилно, това време се отъждествява с ръководството на Тодор Живков, при все и той официално да оглавява държавата едва от 1963 год.

Мисля, че историята, когато рано или късно се отърси от днешните пропагандни внушения, ще постави този човек на пиедестал.

Живков може да бъде обвиняван в каквото и да било, но по негово време България беше втора по жизнен стандарт в източна Европа – държава със силна армия (156 000 души, 2300 танка, 700 бойни самолета, 5000 оръдия и минохвъргачки, 52 пускови ракетни установки), с едни от най-мощните разузнавателни служби, с ядрена енергетика, с 530 научни института, държава, изнасяща електроника за Западна Германия и Нидерландия…

Тогава бяхме и сред малкото държави в света, чиито представители бяха летяли в космоса.

По време на това управление Българското население се увеличи от 7 на 9 000 000 души, а между 50-те и 70-те години на ХХ век България се откъсва напред в сравнение с редица държави.

През 1987 г., когато за първи път ООН измерва т.нар. индекс на човешко развитие страната ни е поставена на 27-о място между 130 държави в света, като на първо място е била Япония, на 19-о – САЩ. Това означава, че развитието ни е било във висока степен успешно.

От Балканските страни само Гърция е малко преди нас – на 22-ро място, а от бившите социалистически държави само ГДР (21-во място) и Чехословакия (25-о място). Югославия е на 31-во място, Унгария – на 30-то, Полша е на 33-о, Румъния на 41-во.

По брутен вътрешен продукт на глава от населението през 1988 г. България се изкачва на 25-то място в света. За сравнение днес сме се сринали до 78-мо място.

През периода 1954-1988 де факто беше построена почти цялата шосейна мрежа, която използваме и в момента, държавата беше напълно електрифицирана и водоснабдена. Същото се отнася и за жилищното строителство- и днес 70 % от българите живеят в жилища, строени по онова време.

Индустрията ни стана водеща. Развиваха се такива иновативни за времето си отрасли като електроника, електротехника, производствво на оборудване за ядрени електроцентрали, камиони, автобуси. България беше сред трите най-големи производители на електро и мотокари и сред първите в развитието на химическата индустрия. Бяха положени основите на силния ни туризъм, от който и днес се осигурява значителна част от БВП. Енергетиката ни беше една от най-силните в Европа.

Напълно беше изкоренена неграмотността. Процентът на българите със средно и висше образование нарастна над 10 пъти. Висшето ни образование беше на много високо ниво.

Културата, изкуството и спорта също достигнаха непознати висини. Пример – през периода 1954 – 1988 са произведени около 700 игрални филма, някои от които са на световно ниво.

Изобщо не можем да правим аналогии с нашето съвремие. В последните години се произвеждат по 10-ина филма годишно, като повечето са буквално трудногледаеми.

Същата разлика е в музиката – направо е тъжно да сравняваме времената на Емил Димитров, Лили Иванова, Диана Експрес, с днешните времена на Аазис, Глория или Фики.

За спорта разликите са още по-големи. Докато навремето нямаше олимпиада от която нашите отбори да се върнат без златни медали, то днес се радваме на бронз в спортове като женска борба или вдигане на тежести от жени.

В националната ни литература блестяха имена като Емилиан Станев, Йордан Радичков, Богомил Райнов, Дамян Дамянов…

Всичко това не може да се отрече. В същото време, колкото и да се увеличи в пъти брутния продукт, той се разпределяше изцяло от държавата. Доходите на хората се поддържаха на сравнително невисоко ниво, което, от една страна не беше добре, но от друга създаваше едно усещане за равенство. Самата същност на социалистическото управление беше насочена към силната държава и хомогенното общество, а не към личността и индивидуалния успех както днес ни е наложила глобалистката матрица.

За 33 години след падането на комунизма, населението спадна от 9 000 000 на около 6 000 000 души. Според споменатия по-горе Индекс на човешкото развитие към 2021 год. страната ни вече е на 68 място. Ужасният срив е очевиден, като пред нас вече са такива държави като Турция, Сърбия, Румъния Грузия, Барбадос, Казахстан…

Това са накратко фактите. А ето и изводите:

Българската народопсихология е основана на силния индивид. Той е формиран 25 поколения по време на турското робство, когато всеки е бил принуден да оцелява поединично. Затова ние и днес трудно създаваме колективи и затова трудно можем да постигнем колективен успех.

Днес е видно, че поставени в неолибералната схема нашите бизнесмени се забравят в алчността и егоизма си, корупцията и безнаказаността се ширят. Изпаднахме до невъобразими нива на социално неравенство, коефициентът на Джини, определящ този показател, у нас е най-лош в Европа и повече наподобява Африка или Азия.

Затова е и нужна силната държава и нова национална идеология. Не е задължително тя да е социализъм. Има и други подобни обществени устройства.

Иван Спирдонов

ПОДХОДЯЩА МУЗИКА ЗА ЛЮБИТЕЛИТЕ НА ЙОГА

ПРИЯТНА МУЗИКА ЗА ВАШЕТО КАФЕНЕ, БАР, РЕСТОРАНТ, СЛАДКАРНИЦА, ДОМ

КУЛТУРА

Тишината на Родопите

Published

on

By

В късната есен на 2015 година, някъде из тихите гънки на Родопите, денят се спускаше бавно над поляните. Миришеше на влажна трева, дърва за огрев и далечен дим от комините на селото.

Баба Станка седеше на тревата, както правеше често, когато имаше нужда от малко тишина. До нея беше козата ѝ – Бела. Не беше просто животно. Бела беше компания, слушател и свидетел на много от мислите ѝ.

— Ех, Бела… — прошепна тя и погали козата по брадичката. — Само ти остана да ме слушаш.

Козата леко наклони глава, сякаш разбираше. В Родопите хората често казват, че животните усещат душата на човека.

Гората зад тях стоеше тъмна и спокойна. Дърветата вече бяха почти голи, а пътеката към селото се губеше между храстите. Някога по нея минаваха деца, каруци, смях. Сега по-често се чуваше само вятърът.

Снимки: Росен Коларов

Станка не беше тъжна. Просто знаеше, че времето си върви, както реката върви надолу по камъните.

Навремето тук беше шумно. Мъжът ѝ цепеше дърва до къщата, децата тичаха по поляната, а козите бяха цялото стадо. Сега бяха останали само тя и Бела.

Но това не беше самота. Това беше друг вид живот.

Слънцето се показа за миг между клоните и освети лицето ѝ. Бръчките ѝ приличаха на малки пътеки – всяка със своя история.

— Хайде, момиче — каза тя на козата и се усмихна. — Време е да се прибираме. Ще стане студено.

Бела тихо изпръхтя и се размърда.

Станка се изправи бавно, изтупа тревата от дрехите си и хвана козата за въжето. Двете поеха по тясната пътека към селото.

Отдалече вече се виждаше димът от комина на къщата ѝ.

И макар че светът навън се променяше, в тази малка част на Родопите всичко си оставаше същото —
тихо, просто и истинско.

А вечерта щеше да дойде с чай от мащерка, топла печка и още един разговор между жена и коза, под стария родопски покрив.

Снимки: Росен Коларов

Разказ и редакция: Иван Велинов

Разказа може да слушате тук

Continue Reading

БЛОГ

Минути за разговор

Published

on

By

Градът беше шумен, но комуникацията – бавна и тежка, като зимно палто.

Трите кръгли телефонни ниши на стената бяха като малки портали към други светове. Хората идваха, пускаха монета и за няколко минути се свързваха с някого далеч – понякога на километри, понякога само на една улица разстояние, но в друг живот.

Вляво стоеше мъж с тъмно яке. Ръката му стискаше слушалката, сякаш се страхуваше връзката да не се скъса.
— „Да, майко… добре съм. Не, още не знам кога ще се прибера.“

Гласът му беше тих. В онези години хората говореха по телефона като че ли някой винаги слуша.

В средата стоеше жена с дълго палто. Тя беше чакала реда си почти десет минути. Монетата в джоба ѝ беше последната за деня.
— „Чуй ме… аз… мисля, че трябва да замина.“
От другата страна на линията мъжът мълчеше. Телефонната жица леко вибрираше от напрежението между две сърца.

Снимки: Росен Коларов

Вдясно млад мъж се беше облегнал на стената, сякаш разговорът му беше по-лек.
— „Да, утре в шест. Ще те чакам до спирката.“
Той се усмихваше. Понякога тези телефони не носеха само тревоги.

Тримата не се познаваха. Стояха на метри един от друг, с лице към стената, всеки затворен в своя кръг – в своя разговор, в своята история.

Отстрани минаваха хора, автобуси, велосипеди. Никой не обръщаше внимание. Но в тези три малки телефонни ниши се случваха решения, раздели, обещания и надежди.

След няколко минути първо затръшна слушалката мъжът вляво. После жената. Накрая и младият.

Тримата си тръгнаха в различни посоки.

Стената остана същата. Телефоните също.
И чакаха следващите истории, които да минат по жиците. 📞

Снимки: Росен Коларов

Разказ и редакция: Иван Велинов

Разказа може да слушате тук

Continue Reading

БЛОГ

Между въглените и хората

Published

on

By

Димът се виеше като спомен — бавен, упорит, леко горчив.

Миришеше на печено месо, на дърва и на време, което никога не бърза. В малкото старопланинско село празникът не започваше с музика, а с огън.

Бай Стефан стоеше зад скарата, както беше стоял всяка година, откакто хората още брояха дните по нивите, а не по телефоните си. Ръцете му движеха шишчетата с увереността на човек, който не мисли — просто знае. Всяко обръщане беше точно, всяко парче месо – на мястото си, сякаш имаше ред дори в хаоса на въглените.

Около него селото кипеше. Жените носеха тави, децата тичаха, кучетата се въртяха с надежда в очите. Някой вече беше извадил акордеона, но още не свиреше — чакаше момента, когато ракията ще отпусне езиците и сърцата.

– Готово ли е, бай Стефане? – подвикна един мъж отстрани, вече с чаша в ръка.

Стефан не вдигна поглед веднага. Усмихна се едва забележимо и каза:
– Търпение, момче. Хубавото не става на бързо.

Снимки: Росен Коларов

И наистина – тук нищо не ставаше бързо. Не и разговорите, които започваха с „Помниш ли…“, не и смехът, който идваше от дълбоко, нито пък тъгата, която понякога се промъкваше между думите.

В дима се губеха години. Хора, които вече ги няма, сякаш стояха пак там – до скарата, до масите, до стария кладенец. Празникът не беше просто ден. Беше мост.

Момиче с плитки спря пред Стефан и го загледа.
– Чичо, ти винаги ли правиш най-вкусното?

Той най-после вдигна глава. Очите му бяха уморени, но топли.
– Не, момиче. Аз просто го правя с обич. Вкусното идва само.

Тя се усмихна, сякаш беше разбрала нещо важно, и побягна обратно към другите деца.

Малко по-късно музиката започна. Първо плахо, после смело. Хората се хванаха на хорото, прахът се вдигна, смехът се разля. Димът вече не беше просто от скарата — беше част от всичко, от живота, от празника, от паметта.

А бай Стефан стоеше там, между огъня и хората, и тихо пазеше традицията жива.

Снимки: Росен Коларов

Разказ и редакция: Иван Велинов

Разказа може да слушате тук

Continue Reading

Trending