ИСТОРИЯ

Как създават Съветския съюз – Ленин срещу Сталин

Published

3 years ago

December 17, 2022

Author

През декември се навършват 100 години от създаването на Съюза на съветските социалистически републики. Държавната формация, която се основаваше на историческата общност на обединените земи, трябваше да покаже на останалия свят алтернативен път към капиталистическото развитие, превръщайки се във “витрина” на социализма. В името на това някои основни ценности трябваше да бъдат пренебрегнати, което в крайна сметка доведе до разпадането на СССР. По проблемите на създаването на Съветския съюз – в материала.

Събиране на земи

Към 1921 г., по време на Гражданската война, на територията на вече бившата Руска империя възникват петнадесетина независими държави, най-голямата от които е Руската съветска федеративна социалистическа република (РСФСР).

Независимостта на останалите е ефимерна. Регионите са тясно свързани с историческото минало, традицията на разпределението на труда (всяка земя отговаря за определено производство). Контролните центрове също са съсредоточени в РСФСР.

Първият парен локомотив, пристигнал в град Душанбе. На банера на парния локомотив “Да живее младата република Таджикистан”. Таджикска ССР

Болшевиките разбират, че това създава условия за “събиране на земи” и възраждане на руската държава в нейния многонационален състав. Проекти по този въпрос винаги са стояли на масата на Ленин и неговите съратници. Достатъчно е да споменем, че планът ГОЕЛРО (1920), който предполага формирането на единна енергийна мрежа, всъщност включва цялата рухнала империя.

Жителите на града приветстват военните на фестивала, посветен на поземлената и водната реформа. Узбекска ССР

Гражданската война обаче изостря и националните противоречия. Политиката на царското правителство за насаждане на православието, руския език допринася за появата на националистически движения на съпротива. В атмосфера на държавен разпад тези сили се разкриват.

За болшевиките ситуацията се утежнява от факта, че нямат ясна алтернатива на репресивната национална политика на царизма.

Бронирани автомобили, охраняващи Болшой театър по време на V Всеруски конгрес на Съветите (4-10 юли). Москва, 1918 г

Монархистите от Бялото движение настояват за връщане към познатия имперски модел. Разбира се, това не устройва регионалните националисти, усетили вкуса на независимостта.

В крайна сметка болшевиките решават да обединят отделните региони на базата на равнопоставеност на етническите групи и вероизповедания. Помага, че Западът не бърза да се рови в тънкостите на разпадането на Руската империя. Следователно всяко образувание, възникнало върху нейните останки, априори се приема за враждебно в чужбина. Факторът на общия враг, съчетан с икономическата взаимозависимост, помага за създаването на нова многонационална държава.

След кампанията на Червената армия в Западна Беларус през септември 1939 г. войските на Червената армия преминават през село Молочанка. Западна Беларус е официално включена в СССР на 2 ноември 1939 г

Автономизация по сталински

Местният управляващ елит не иска да се подчинява на белите и тяхната имперска идея, но и не бърза да преговаря с Москва. Историците отбелязват, че болшевиките са в относително изгодна позиция. Републиките на фрагментите от империята претендират за самодостатъчност, но в действителност само РСФСР има такива възможности. Другите квазидържавни образувания просто не могат да оцелеят.

Митинг във връзка с провъзгласяването на Туркестанската автономна социалистическа съветска република, която влезе в състава на РСФСР

Това е взето предвид от Йосиф Сталин, който тогава е народен комисар по въпросите на националностите. Именно той предлага план, който влиза в руската историография под името “автономизация”. Според този сценарий всички трябва да станат част от РСФСР с правата на автономии.

Има причини за това. Руското население (или идентифициращо се като такова) доминира в бившата имперска територия. Амбициозният план на Сталин обаче не се харесва на Ленин.

Йосиф Висарионович Сталин, народен комисар по военните и военноморските въпроси, председател на Революционния военен съвет на СССР Климент Ефремович Ворошилов, председател на Висшия икономически съвет Григорий Константинович Орджоникидзе и председател на Централния изпълнителен комитет на СССР от РСФСР Михаил Иванович Калинин сред делегатите на XVI конгрес на КПСС (б) в Москва на 26 юни 1930 г.

Федерация по ленински

За лидера на болшевиките първостепенната задача е да задмине белите идеологически. За целта трябва да се решат поне три проблема.

Първо – да не се повтори империята. Революционерът Ленин е наясно, че игнорирането на националните интереси от страна на царското правителство е допринесло за внезапния срив на държавата.

Председателят на Съвета на народните комисари на РСФСР Владимир Илич Ленин на Червения площад по време на парада на войските на Всевобуч (универсална военна подготовка), 25 май 1919 г. Фотограф Д. С. Дейвидсън

Второ, за успеха на външната политика е необходимо да се създаде световна „витрина“ на социализма.

И накрая, болшевиките разчитат на марксистката доктрина, която приема, че социализмът в световен мащаб е невъзможен без водещите европейски страни. Следователно, в съответствие с идеята за “световна революция”, Ленин иска да формира някакъв вид “държавност с растеж”, както се изразяват някои историци. А именно федерация, способна да приеме всяка държава в бъдеще. Сталинската автономизация не позволява това. Ако Украйна и Беларус, както и Закавказката СФСР може да се присъединят към РСФСР „по стара памет“, то например европейските социалисти едва ли биха се съгласили да станат част от друга държава.

Владимир Илич Ленин с група командири заобикаля формирането на общообразователните войски, 25 май 1919 г.

Затова в името на СССР няма нищо национално. Концепцията на Ленин за федерация поставя политическия компонент на преден план – социализма като идеология и Съветите като форма на власт.

Издърпване до общото ниво

Ленин се стреми да даде (поне на декларативно ниво) повече свобода на „малките“ нации. Един от първите документи на съветското правителство, приет от Съвета на народните комисари на РСФСР през ноември 1917 г., е Декларацията за правата на народите на Русия, която гарантира националното „равенство и суверенитет“.

Декларация за правата на народите на Русия – един от първите документи на съветската държава

Това се обсъжда на II конгрес на Руската социалдемократическа работническа партия (РСДРП) през 1903 г. Именно там Ленин формулира правото на нациите на самоопределение, до и включително отцепване. Това го има и в декларацията от 1917 г.

Николай Борисов, доктор на историческите науки, професор от Историческия факултет на Московския държавен университет, отбелязва, че републиките, които са били част от СССР, са имали права в много отношения само формално. Равенството свършва там, където общосъюзните структури влизат в действие. Напускането на федерацията е почти невъзможно. Например Татарската АССР, ако се опита да се отдели, просто е щяла да се окаже в обръча на враждебна държава.

Делегати на II конгрес на Руската социалдемократическа работническа партия. Конгресът се проведе от 17 (30) юли до 10 (23) август 1903 г.

Но на хартия съветските републики са наистина равни, така че успяват временно да ограничат центробежните тенденции, отслабвайки местните националисти. Ленин прави отстъпки, политически и териториални компромиси. Границите на републиките са “нарязани” в съответствие с техните икономически нужди. Впоследствие това ще се превърне в една от причините за спорове вече в постсъветското пространство.

Декларация за правата на народите на Русия (2 (15) ноември 1917 г.), представена на изложбата “Полско-съветската война 1919-1921 г. Рижки мирен договор” в изложбената зала на Федералния архив в Москва

Има още една основна задача: да се изтеглят всички членове на Съюза до общото ниво. На местно ниво властта е делегирана на националните елити. Но в стремежа си да обедини страната, центърът открито налага своята (основно руска) култура. В тези републики, където оплакванията от имперското минало са силни, това има обратен ефект. Народите са лишени от своя собствен път и радикалите използват това, за да разпалят националистическите настроения. Украйна, например, постоянно подхранва предложението за конфедерация.

Компромис между Сталин и Ленин

През август 1922 г. Политбюро на ЦК на РКП(б) създава комисия за разглеждане на въпроса за взаимодействието между РСФСР и другите републики. Решаваща роля играе бившият народен комисар по въпросите на националностите Сталин, който през април същата година става генерален секретар на ЦК на РКП(б). Той разработва проекторезолюция „За отношенията на РСФСР с независимите републики“, предполагаща споменатата автономизация.

Владимир Ленин и Йосиф Сталин в Горки

Под натиска на Ленин Сталин се отказва от този проект. Той изразява компромисна концепция в доклад на Десетия общоруски конгрес на Съветите на 26 декември 1922 г.

“Съветската власт е изградена по такъв начин, че тя, интернационална по своята вътрешна същност, култивира идеята за обединение сред масите по всякакъв възможен начин, тласка ги по пътя на самото обединение”, каза Сталин. “Ако капиталът, частната собственост и експлоатацията разделят хората, разделяйки ги на враждебни един към друг лагери, като например Великобритания, Франция и дори такива малки многонационални държави като Полша и Югославия, с техните непримирими вътрешни национални противоречия, разяждащи самата основа на тези държави – ако на Запад, където царува капиталистическата демокрация и където държавите се основават на частната собственост, самата основа на държавата е благоприятна за взаимни национални раздори, конфликти и борба, тогава тук, в света на Съветите, самата природа на властта благоприятства факта, че трудещите се маси естествено се стремят към единно социалистическо семейство”, допълва той. Речта на Сталин предизвика бурни аплодисменти.

Генерален секретар на Всесъюзната комунистическа партия на болшевиките Йосиф Сталин, тракторист, организатор на първата женска тракторна бригада в СССР Прасковя Ангелина и селскостопански новатор, колхозник-производител на цвекло Мария Демченко в президиума на Десетия конгрес на Комсомола

Първият декемврийски Всесъюзен конгрес на Съветите от 1922 г. приема Декларацията и Договора за създаване на Съюза на съветските социалистически републики.

Това е федерация по ленински модел: „Възстановяването на националната икономика се оказа невъзможно при отделното съществуване на републиките. Нестабилността на международната обстановка и опасността от нови атаки правят неизбежно създаването на единен фронт на съветските републики в лицето на капиталистическото обкръжение. Накрая, самата структура на съветската власт, интернационална по своя класов характер, тласка трудещите се маси на съветските републики по пътя на обединението в единно социалистическо семейство”.

Декларация за създаване на Съюза на съветските социалистически републики, одобрена от 1-вия конгрес на Съветите на СССР на 30 декември 1922 г. и приета от 2-рия конгрес на съветските съвети на СССР на 31 януари 1924 г. © РИА Новости / Евгений Леонов Отидете в mediabank

2.Мойсей Лисовски, Иван Врачев, Георгий Орджоникидзе, Александър Егоров, Александър Мясников, Пьотр Чагин (седят отляво надясно), А. Грибков, Пьотр Жук, Карл Ратнек, Гайк Осепян (стоящ отляво) на Първия всесъюзен конгрес на съветски © РИА Новости Отидете в mediabank

3.Декларация за създаване на Съюза на съветските социалистически републики, приета на Първия всесъюзен конгрес на Съветите © РИА Новости Отидете в mediabankДве години по-късно на II Всесъюзен конгрес на Съветите на работническите, селските и войнишките депутати е одобрена първата конституция на СССР. През 1924 г. Туркменска ССР влиза в състава на СССР, през 1925 г. – Узбекска ССР, през 1929 г. – Таджикска ССР, през 1936 г. – Казахска и Киргизка ССР. През 1940 г. се присъединяват трите балтийски страни, Молдовската ССР и е създадена Карело-Финската ССР. В резултат на това СССР обединява 16 суверенни съюзни републики, в които има 20 автономни републики, осем автономни области и десет национални области. Въпреки това сталиновата идея за автономизация вместо ленинската федерация продължава да живее.

Паметник на Владимир Илич в парка на името на Ленин в Ашхабад. Туркменска ССР, 1927 г

“За руския народ!”

На прием в чест на командирите на Червената армия в Кремъл на 24 май 1945 г. Сталин взема думата.

„Бих искал да вдигна наздравица за здравето на нашия съветски народ и преди всичко на руския народ. Пия за здравето на руския народ, защото той е най-изтъкнатата нация от всички нации, съставляващи Съветския съюз”, казва лидерът.

Картина “Наздравица за великия руски народ” М. Хмелко, 1947 г

Кандидатът на историческите науки, професор Генадий Бордюгов отбелязва, че по-рано такава характеристика не е била прилагана към етническа група. Това е “нова стратегия в етнополитическата сфера”, противопоставяща руснаците на другите народи на страната, смята той.

Въпреки това, разгръщащата се Студена война отново ги принуждава да се обединят пред общ враг. Изиграва роля и смъртта на Сталин през 1953 г., последвана от развенчаването на култа към личността. „Новата стратегия в етнополитическата сфера“ остава на заден план, съветските лидери се върнаха към ленинската концепция, като продължават да умилостивяват републиките. От тази политика в резултат се раждат популярните днес тези за несправедливо дарените земи. При очертаването на границите между републиките центърът не допуска един ден СССР да престане да съществува. Населението на една държава се задоволява с условното разделение на териториите, тъй като формално всички те са „общ дом“. Националистите обаче систематично нажежават темата за историческата принадлежност на определени земи. С отслабването на властта в Москва се засилват и центробежните тенденции, които в крайна сметка завършват с “парада на суверенитетите” и разпадането на СССР.

Мавзолей в деня на погребението на Йосиф Висарионович Сталин. На подиума висшето ръководство на СССР

ПОДХОДЯЩА МУЗИКА ЗА ЛЮБИТЕЛИТЕ НА ЙОГА

ПРИЯТНА МУЗИКА ЗА ВАШЕТО КАФЕНЕ, БАР, РЕСТОРАНТ, СЛАДКАРНИЦА, ДОМ

Related Topics:featured trending измама история конспирация лъжа

Up Next

Вълчан войвода изключително образован човек, перфектно владеел бойните изкуства

Don't Miss

И ПРОШКА НЯМА ДА ИМА….

ИСТОРИЯ

КОЙ НАИСТИНА ПОСТРОИ ПЛИСКА

Published

3 months ago

March 22, 2026

Author

Днес в много популярни разкази, учебници и дори част от археологическите обзори все още се поддържа твърдението, че българите при пристигането си през 681 г. заварват на това място руините на някакъв древен римски град и просто използват готовите му камъни, за да положат основите на своята столица.

Представата е удобна и проста: „намерили са готов материал под краката си, преработили са го и са построили върху него“. Това обаче е една от най-устойчивите лъжи в официалната версия на историята – лъжа, която цели да представи Плиска като „вторичен“ град, израснал върху чужда основа, вместо да признае нейната истинска същност.

Археологическите разкопки, провеждани систематично повече от 120 години (от началото на XX век до днес), са абсолютно категорични и не оставят място за съмнение: под най-стария пласт на Плиска няма абсолютно никакви руини на римски град, нито крепостни стени, нито улици, нито форум, нито дори по-значителни обществени сгради. Мястото е било „на гола поляна“ – огромна, леко хълмиста равнина без следи от предишна градска структура.

Ако под Аспаруховия дървен лагер имаше римски град, археолозите щяха да открият поне пластове от зидария, канализация, мозайки или характерни римски керамични съдове. Вместо това има няколко спорадични, изолирани находки: една-единствена пещ за битова керамика от II–III век и няколко разпръснати земеделски колиби на местното население. Нищо, което да напомня за град. Това не е мнение – това е факт, документиран в десетки научни отчети и стратиграфски разрези.

Защо тогава се поддържа тази лъжа? Защото е много по-удобно да се каже „те просто са преизползвали римското наследство на място“, отколкото да се признае, че древните българи са донесли със себе си собствена, дълбока строителна традиция и са създали столицата си от нулата, като са транспортирали материалите от десетки километри разстояние. Така Плиска се вписва в удобната схема „варвари, които са се възползвали от римски руини“, вместо да се види като автохтонен имперски проект с корени в древна и високоразвита цивилизация.

Но тук е моментът да се запитаме: „а откъде всъщност идват камъните, колоните, капителиите и перфектно издяланите квадри, които виждаме в основите и стените на Плиска?“ И отговорът е: от изоставените и вече разрушени римски градове в региона, но не от мястото под Плиска, а от десетки километри наоколо. Главният източник е Марцианопол – големият римски град край днешна Девня (около 50–60 км източно от Плиска). Именно оттам са довлечени с волски впрягове стотици тонове готови колони, капители, мраморни блокове и квадри.

Други материали са взети от по-далечни, но все още достъпни обекти в Североизточна България – например от останките около Абритус (край днешния Разград) и отделни по-малки римски селища и вили в равнината между Шумен и Провадия. Това е класическата „вторична употреба“ (spolia) – практика, типична за ранното средновековие, но извършена с огромни усилия и организация. Българите не са „намерили“ готов град под краката си – те са го „донесли“ със собствената си логистика, защото са имали ясна представа как трябва да изглежда една истинска имперска столица.

Това допълнение разбива мита още в самото начало и подготвя почвата за истинската тайна: Плиска не е „преработен римски град“, а чисто ново творение, изградено върху празна равнина по план, който древните българи са носели в себе си от векове. Именно затова мястото е избрано – защото е било свободно, просторно и готово да приеме троичната структура на цитадела-вътрешен град-външен град, която е характерна за тяхната древна традиция, а не за римските градове, строени по съвсем различен принцип.

Външният град е представлявал укрепен лагер на площ от 23 квадратни километра, ограден от дълбок ров и земен вал с дървена палисада. В първите години жилищата са били предимно дървени или вкопани землянки, а центърът – вътрешният град – е бил защитен с дървени стени и е служил за резиденция на владетеля.

Това е бил огромен аул, един от най-големите по територия в Европа за времето си, предназначен за конница и стада.

Повратната точка идва през 811 година, когато византийският император Никифор I превзема и опожарява лагера. Ето защо след това Омуртаг (814–831 г.) осъществява мащабна строителна програма. Той заменя дървените стени на вътрешния град с масивна крепост от огромни, идеално издялани варовикови блокове – квадри, дебели над 2,5 метра, с кръгли и петоъгълни кули. Върху руините на предишния дворец се издигнал Големият дворец с базиликален план, където се провеждали тържествени приеми.

Изграждат се и първите храмове, бани с подово отопление, сложна водопроводна мрежа от глинени тръби и канализация. Плиска се превръща от лагер в имперска столица. По-късно, след Покръстването през 864 година, княз Борис I променя облика – езическите храмове са преустроени или заменени, а на около 1,5 километра от центъра се издига Голямата базилика – най-голямата християнска църква в Югоизточна Европа за онова време, с дължина от близо 100 метра. Тя става духовен център.

Това е общоприетата картина днес – Плиска като резултат от последователни усилия на владетелите, започнали с Аспарух като основател на дървения лагер, продължили с Омуртаг като създател на каменния град и завършили с Борис I като преобразител в християнски център.

Археологията е категорична: под най-стария пласт няма по-древен античен град, римски кастел или тракийско селище. Мястото е било „на гола поляна“ – спорадични находки като пещ от II–III век или изолирани земеделски постройки не представляват градска структура. Материалите за строежа (колони, капители) са донесени от изоставени римски обекти в района, като Марцианопол, чрез вторична употреба.

Но нека сега да разкрием истинската тайна за това кой наистина построява Плиска и защо точно това място е избрано за столица. Тайната се крие в дълбоката културна и архитектурна памет на древните българи – наследници на висока цивилизация, която носи своите знания първо от Балканите, а след това доусъвършенствани в далечните източни земи.

Те не са създали града като имитация или с външна помощ в класическия смисъл. Плиска е автохтонен проект, възстановяване на древен модел, пренесен през вековете. Владетелите са били визионери, които са следвали почерка на своите предци – майстори в камъка, инженери на огромни пространства и подземни системи. Те са донесли със себе си мегалитната традиция, троичната градска структура и умението да опитомяват равнините за имперски център.

Но защо са избрали точно това място? Равнината край днешна Плиска е избрана не случайно, а с дълбока стратегическа и символична цел. Огромните пасища са били жизненоважни за конницата – основата на военната им мощ. Просторът позволявал разпръснат лагер за стада и хора, а естествените бариери от плата и реки осигурявали защита без нужда от стръмни скали. Това не е търговски възел като римските градове, а пространство за свобода и размах – точно както в древните централноазиатски метрополии. Плиска не е „случаен лагер“, а съзнателен избор за възраждане на имперска традиция в нов континент.

Тук идва паралелът с Балх – древната Бактра, майката на градовете в Бактрия. Този паралел не е случайно съвпадение, а доказателство, че строителите на Плиска са носители на същия древен почерк. Балх, столица на Кушанската империя и център на висока цивилизация, е имал идентична троична структура: цитадела (Арк), вътрешен град (Шахристан) и огромен външен град (Рабад), защитен от валове и ровове. Същото виждаме в Плиска – цитадела с малък дворец, вътрешен каменен град и външен град на 23 квадратни километра. Мащабът не е европейски за VIII–IX век, а типичен за централноазиатските метрополии. И не – не се лъжете по имената Арк, Шахристан и Рабад. Тези названия се утвърждават значително по-късно, след ислямското завоюване на региона и през епохата на Саманидите (IX–X век).

Мегалитният градеж е още по-убедителен. В Балх и околните обекти като Сурх Котал стените са от огромни квадри, поставени на сухо или с минимален свързващ елемент – разчита се на тежестта и перфектното напсаване. Същият маниер го има и в Плиска: масивни варовикови блокове, тежащи тонове, издялани с математическа точност, различни от византийското редуване на камък и тухла с обилен хоросан. Това е почеркът на хора, свикнали да градят в сурови планински и оазисни условия, където конструкциите трябва да са вечни.

Подземните тунели в Плиска – сложна мрежа, свързваща двореца с крепостта – са типични за източните дворци в Централна Азия и Иран. Те служат за сигурност, дискретно придвижване и предимство при обсада. Те не са случайност, а част от древната инженерна мисъл, пренесена от предците. Същото важи за водоснабдяването: глинените тръби и филтриращата система съвпадат с методите от оазисите по Пътя на коприната – знание, което не се учи на място, а се носи в културната памет.

Знаците по камъните – тамгите и седемлъчната бронзова розета – са идентични с тези от Таримския басейн и Бактрия. Те не са декорация, а символи на родове и астрономически познания от древната цивилизация. Розетата носи философия, свързана с източните традиции на тохарите и кушаните.

Плиска е „Новият Балх“ – не имитация на Константинопол, а възраждане на автохтонна имперска концепция. Древните българи са архитекти на империя, наследници на цивилизация, която е строяла в камък, когато голяма част от Европа е живеела в по-прости форми. Те са се завърнали към корените си, пренасяйки мегалитния код през миграциите. Строителите са били майстори от древен род, които са знаели как да създадат столица, която да стои хиляда години напред.

А този прочит променя всичко. Плиска не е варварски лагер, изграден от външна помощ, а чисто творение на древните българи – визионери, които са следвали своя почерк от Балканите преди хиляди години, а в последствие от Балх. Мадарският конник, руните по камъните и подземните системи са части от същия код. Археологията потвърждава пластовете: дървен етап, каменен разцвет, християнска трансформация – всичко изградено от хора с дълбока памет за монументалното строителство.

ИСТОРИЯ

Легендата за Филип Тотю – Хвърковатия войвода

Published

3 months ago

March 21, 2026

Author

Приятели, днес искаме да ви разкажа за един мъж, чието име е станало синоним на думата „неуловим“.

Става дума за Филип Тотю – Хвърковатия войвода. Макар историческите хроники да сочат 22 март 1907 година като деня, в който той приключва земния си път в Две могили, винаги е добър момент да си спомним за него, защото хора като него не принадлежат само на календара, а на цялата ни история.

Легендата за Хвърковатия войвода

Роден като Тодор Тодоров Топалов в махала Гърците, той не е просто поредният хайдутин. Той е бил кошмарът на османската власт. Знаете ли, че турците са вярвали, че Филип Тотю има крила? Не буквално, разбира се, но неговата способност да се появява от нищото, да удря светкавично и да изчезва, преди врагът да разбере какво се случва, му печели това прозвище. Той е бил майстор на маневрите и е притежавал невероятна интуиция за терена на Балкана.

Битката при Върбовка – триумф на духа

Един от най-епичните моменти в живота му е сражението при село Върбовка през 1867 година. Представете си неговата малка чета, притисната от огромна потеря и редовна войска. Вместо да се предаде, Филип Тотю организира такава отбрана, че успява да пробие обръча и да спаси оцелелите си четници. Това не е просто военен успех, а демонстрация на българската воля за свобода, която не се пречупва пред численото превъзходство.

Погледът на скептика

Ако се вгледаме критично, често митологизираме героите си до степен, в която те изглеждат безгрешни и свръхестествени. Филип Тотю е бил човек от плът и кръв – със своите страхове и трудни решения. Неговият живот е изпълнен с години на емиграция, затвори и постоянна борба за оцеляване. Но именно това го прави истински герой. Не фактът, че е бил „непобедим“, а фактът, че въпреки всички несгоди, той никога не се отказа от идеята за свободна България. Той доживява Освобождението, вижда мечтата си реализирана и умира като уважаван, макар и скромен човек, оставил всичко на олтара на родината.

Днес, когато споделяме неговата история, нека не го правим просто като суха статистика. Нека си спомним за смелостта да се изправиш срещу цяла империя, когато разполагаш само с една чета и вяра в правотата си. Филип Тотю ни учи, че границите на възможното се определят само от силата на нашия дух. Поклон пред паметта му!

ИСТОРИЯ

На 14 март 1897 г. е обнародван закон, който задължава чиновниците да носят български дрехи и обувки

Published

3 months ago

March 16, 2026

Author

На 14 март 1897 г. е обнародван закон, който задължава чиновниците да носят български дрехи и обувки.

За неспазване на закона са били предвидени и наказания- глобата е от 10лв. до 60лв., а за фабриканти и търговци, които продават вносни материали за облекло и обувки, вместо такива българско производство- санкция в размер от 100лв. до 1000лв. и затвор от един до шест месеца.

По това време управлява правителство начело с Константин Стоилов (19 май 1894г. – 13 януари 1899г.). Законът за задължителното носене на местни дрехи и обувки се внася от Иван Евстратиев Гешов и се приема от ІХ Народно събрание.

Голям дял в индустриалното производство на България тогава заемат хранителната и текстилната промишленост, а протекционизмът е водещ в българската икономическа политика при всички правителства от този период.

В резултат на това редица български стоки, като тютюн, розово масло и други, преодоляват тесните граници на българския пазар и излизат на европейския.

Споделете мнението си в коментарите! 👇

СЪВЕТИ ЗА МАЙКИТЕ