КУЛТУРА
Върни парите, кучко!
Мартин Карбовски: Върни парите, кучко! На наглите в България трябва само грубо, твърдо и жестоко да им се каже…
Заместник-министър е и е жена.
Дава интервю в сутрешен блок.
Докато говори и се усмихва, водещият Хекимян се пресяга към нея под прожекторите, над масата и я зашлевява с опакото на ръката си, после тежко сяда на стола си и се отпуска.
Зрителите не са сигурни какво се е случило.
Може би се е случило това, което трябва.
Когато властта става нагла, електоратът трябва да я удря.
Навсякъде по света, някой в преразход на бюджетни средства веднага, ама веднага се покайва, съжалява, връща пари, дава оставки и е разследван.
Когато някой си прави екскурзия до международни форуми, докато майки с деца седят на палатка пред парламента – веднага изчезва от политиката и отива в манастир. Дори да е невинен, дори да е подведен, дори да е Исус.
Когато тия деца са с увреждания, грехът става тежък, непоносим. Деца, болни и живеещи със 120 лева трябва да влязат в положението на ехидната министърка, че “форумът бил много важен, а билетът купен в последния момент, а темата за първа класа е дребнотемие…”
Когато никой не ги бие дори с думи, те ще крадат и крадат от най-слабите, най-болните и обречените.
Когато някой иска бон тон и възпитано водене на разговора в едно студио, той трябва да е чист като сълза, работещ като вол за тия болни деца и пълен с емпатия като монахиня сред прокажени.
На наглите трябва грубо, стресиращо, твърдо и жестоко да им се каже какво искаме от тях в този слънчев ден, когато всеки, който няма дете с увреждане благодари на Бога именно, че няма дете с увреждания. Но другите?
Трябва да им се каже – върни парите, кучко. Веднага.
Защо сме любезни с официално назначените ни за крадци, защо сме внимателни към взломаджиите по време на обира, защо, защо?
Защо, бе, Антоне, не я удари? Защо още се държим възпитано на място, където кражбата се оправдава с повдигане на рамене?
Върни парите
*****
Просто не мога да повярвам …. че има такива ” хора ” . Просто това е върхът на наглостта . Майките протестират, а наглярите без свян казаха да им се махат от главите. И след това скандално и просташко малоумно изказване на боко , нищо не последва. Сега , докато майките се молят за някакъв резултат, няква си мърша била на командировка с 8 бона билет, за да отиде и да лъже как тук всичко цъфти . Което ще рече, че дъното е достигнато . Народът не реагира дори и на най-явните гаври. Унижават го – и нищо. Затова и вече си позволяват всичко. Щото видяха, че общество НЯМА. Случващото се е неописуем позор. А позорът ние го позволихме. Това е болезнената истина .
*****
Дадох си труд да последвам за две седмици страницата на т.н. Социално министерство във Фейсбук! Ама те трябва да го прекръстят на Министерство на транспорта и туризма взети заедно! Ами те не се спряха, бе хора! Министър, зам.-министри, експерти! То не бяха конференции, съвещания, симпозиуми, срещи, откривания,…! То не беше София, Брюксел, Боровец, Ню Йорк, Златни пясъци и други знайни и незнайни местонахождения! И те, милите, издокарани, със светнали лица и загриженост(но не прекалена!) в погледа! И се запитах: От толкова ходене насам-натам, кога им остава време да си вършат работата, да разрешават проблемите, да си заработват заплатите, които ние им плащаме?!? Ама то няма и нужда, де! Като възникне проблем всички вдигат рамене в невъзможност да го разрешат! И тогава на хоризонта изгрява Премиерът-Слънце, приема разбиращ израз на лицето и благосклонно се разпорежда: да се даде, да се реши, да се построи… И в словата му глаголите са в 1 лице, единствено число! Аз им дадох пари, аз се разпоредих, … В България няма нужда от закони, щом става това, което Той каже!
Послепис: Между другото, билетът до Ню Йорк дето струва 8300 лв. е повече от годишния доход на много българи!
*****
Да живееш под управлението на един дебил и да те карат да спазваш закони и да плащаш данъци,а те да крадат-просто е немислимо и няма как да стане!
Това не са управници,а жалка банда смотаняци,които Народа още не е почнал да беси по стълбовете,само защото не е народ,а…../по Славейков/!
Данъци ли? Здравни ли? Глоби от Кат ли?
Я ходете на майната си!
*****
Много е прав Карбовски. Кучката да връща парите!
Стига с тези учтиви въпроси, от рода на защо похарчихте тези пари? Как стана така, че се озовахте в САЩ на държавни разноски и т.н. и т.н. Така с тия учтивости- ще има да ни се подиграват до безкрай. Няколко милиона сме все пак бе маамустара.
Половината поне да извикаме- връщайпаритекучко мръсна- ще свърши работа.
Щото вече се осраха. Имат се за някакви богоизбрани.
Парите не били важни. Важното било че ни представила представи си пред света. Кой свят? Какъв свят? Курва нещастна. Сто процента е отишла там, само и само да си търси място в някоя международна я фондацийка, я социална организацийка от рода на да спасим света. Щото и те са същите. Конгреси, благотворителни вечери по луксозни ресторанти, гъз път да види и празни приказки за това колко много работа са свършили.
Сега и конгрес в Софията ще има. Европейски такъв. Ще обсъждат социалните стълбове егати. И турили и подзаглавие даже- “Да работим заедно за постигането на резултати”.
Егати и комсомолските лозунги. Сигурно ще кажат че са преизпълнили петилетката вече.
В късната есен на 2015 година, някъде из тихите гънки на Родопите, денят се спускаше бавно над поляните. Миришеше на влажна трева, дърва за огрев и далечен дим от комините на селото.
Баба Станка седеше на тревата, както правеше често, когато имаше нужда от малко тишина. До нея беше козата ѝ – Бела. Не беше просто животно. Бела беше компания, слушател и свидетел на много от мислите ѝ.
— Ех, Бела… — прошепна тя и погали козата по брадичката. — Само ти остана да ме слушаш.
Козата леко наклони глава, сякаш разбираше. В Родопите хората често казват, че животните усещат душата на човека.
Гората зад тях стоеше тъмна и спокойна. Дърветата вече бяха почти голи, а пътеката към селото се губеше между храстите. Някога по нея минаваха деца, каруци, смях. Сега по-често се чуваше само вятърът.
Снимки: Росен Коларов
Станка не беше тъжна. Просто знаеше, че времето си върви, както реката върви надолу по камъните.
Навремето тук беше шумно. Мъжът ѝ цепеше дърва до къщата, децата тичаха по поляната, а козите бяха цялото стадо. Сега бяха останали само тя и Бела.
Но това не беше самота. Това беше друг вид живот.
Слънцето се показа за миг между клоните и освети лицето ѝ. Бръчките ѝ приличаха на малки пътеки – всяка със своя история.
— Хайде, момиче — каза тя на козата и се усмихна. — Време е да се прибираме. Ще стане студено.
Бела тихо изпръхтя и се размърда.
Станка се изправи бавно, изтупа тревата от дрехите си и хвана козата за въжето. Двете поеха по тясната пътека към селото.
Отдалече вече се виждаше димът от комина на къщата ѝ.
И макар че светът навън се променяше, в тази малка част на Родопите всичко си оставаше същото —
тихо, просто и истинско.
А вечерта щеше да дойде с чай от мащерка, топла печка и още един разговор между жена и коза, под стария родопски покрив.
Снимки: Росен Коларов
Разказ и редакция: Иван Велинов
Разказа може да слушате тук
Градът беше шумен, но комуникацията – бавна и тежка, като зимно палто.
Трите кръгли телефонни ниши на стената бяха като малки портали към други светове. Хората идваха, пускаха монета и за няколко минути се свързваха с някого далеч – понякога на километри, понякога само на една улица разстояние, но в друг живот.
Вляво стоеше мъж с тъмно яке. Ръката му стискаше слушалката, сякаш се страхуваше връзката да не се скъса.
— „Да, майко… добре съм. Не, още не знам кога ще се прибера.“
Гласът му беше тих. В онези години хората говореха по телефона като че ли някой винаги слуша.
В средата стоеше жена с дълго палто. Тя беше чакала реда си почти десет минути. Монетата в джоба ѝ беше последната за деня.
— „Чуй ме… аз… мисля, че трябва да замина.“
От другата страна на линията мъжът мълчеше. Телефонната жица леко вибрираше от напрежението между две сърца.
Снимки: Росен Коларов
Вдясно млад мъж се беше облегнал на стената, сякаш разговорът му беше по-лек.
— „Да, утре в шест. Ще те чакам до спирката.“
Той се усмихваше. Понякога тези телефони не носеха само тревоги.
Тримата не се познаваха. Стояха на метри един от друг, с лице към стената, всеки затворен в своя кръг – в своя разговор, в своята история.
Отстрани минаваха хора, автобуси, велосипеди. Никой не обръщаше внимание. Но в тези три малки телефонни ниши се случваха решения, раздели, обещания и надежди.
След няколко минути първо затръшна слушалката мъжът вляво. После жената. Накрая и младият.
Тримата си тръгнаха в различни посоки.
Стената остана същата. Телефоните също.
И чакаха следващите истории, които да минат по жиците. 📞
Снимки: Росен Коларов
Разказ и редакция: Иван Велинов
Разказа може да слушате тук
Димът се виеше като спомен — бавен, упорит, леко горчив.
Миришеше на печено месо, на дърва и на време, което никога не бърза. В малкото старопланинско село празникът не започваше с музика, а с огън.
Бай Стефан стоеше зад скарата, както беше стоял всяка година, откакто хората още брояха дните по нивите, а не по телефоните си. Ръцете му движеха шишчетата с увереността на човек, който не мисли — просто знае. Всяко обръщане беше точно, всяко парче месо – на мястото си, сякаш имаше ред дори в хаоса на въглените.
Около него селото кипеше. Жените носеха тави, децата тичаха, кучетата се въртяха с надежда в очите. Някой вече беше извадил акордеона, но още не свиреше — чакаше момента, когато ракията ще отпусне езиците и сърцата.
– Готово ли е, бай Стефане? – подвикна един мъж отстрани, вече с чаша в ръка.
Стефан не вдигна поглед веднага. Усмихна се едва забележимо и каза:
– Търпение, момче. Хубавото не става на бързо.
Снимки: Росен Коларов
И наистина – тук нищо не ставаше бързо. Не и разговорите, които започваха с „Помниш ли…“, не и смехът, който идваше от дълбоко, нито пък тъгата, която понякога се промъкваше между думите.
В дима се губеха години. Хора, които вече ги няма, сякаш стояха пак там – до скарата, до масите, до стария кладенец. Празникът не беше просто ден. Беше мост.
Момиче с плитки спря пред Стефан и го загледа.
– Чичо, ти винаги ли правиш най-вкусното?
Той най-после вдигна глава. Очите му бяха уморени, но топли.
– Не, момиче. Аз просто го правя с обич. Вкусното идва само.
Тя се усмихна, сякаш беше разбрала нещо важно, и побягна обратно към другите деца.
Малко по-късно музиката започна. Първо плахо, после смело. Хората се хванаха на хорото, прахът се вдигна, смехът се разля. Димът вече не беше просто от скарата — беше част от всичко, от живота, от празника, от паметта.
А бай Стефан стоеше там, между огъня и хората, и тихо пазеше традицията жива.
Снимки: Росен Коларов
Разказ и редакция: Иван Велинов
Разказа може да слушате тук
Малко нелицеприятна предистория за шефката на Народното Събрание
Пеевски преминава в режим на оцеляване
