През пролетта всичко се промени…
Не очаквах това, отдавна бях изгубила надежда, че нещо може да разклати блатото, в което живях цели 16 години.
Омъжих се на 22 г. за любовта на живота си – Дидо беше целият ми свят. Лудо ме привличаше, толкова, че обожавах дори странностите му.
Например посред зима да ме събужда, като отваря широко прозореца и дърпа топлата ми завивка.
Да ме запознава с приятелите и колегите си, като ме кара да се завъртам в пълен кръг, все едно има невидим пилон.
Да взема решения вместо мен – за работата ми, за нашата почивка, за отношенията с моята и неговата майка, за момичета, с които ще се виждам и за които ще трябва да забравя… Моята любов към този мъж беше от най-слепите.
В началото мислех, че едно бебе може да спаси всичко – и нас, и любовта ни, и семейството. Но Дидо много рано се предаде.
Остави ме сама да се боря със страховете си, с хорските приказки и с лекарската одисея.
Много-много не му пукаше – той си имаше деца от първия брак, така че моята неспособност да забременея си беше истинско облекчение за него. Тя обаче му отвърза ръцете да ме мачка като тесто и да прави с мен, каквото си поиска.
Не бях щастлива
Не знам кога, как и защо му позволих да ми вмени всички вини – от тази за храната, която готвя и му докарвам язва, до онази да поиска друга страстна жена и любовница, а не комплексирана съпруга, която не може да стане майка.
Но така или иначе за последното беше прав.
Макар че нямаше някакви медицински причини, въпреки всичките ми усилия, не успях да забременея.
Колкото повече време минаваше, толкова повече се примирявах. Сама се изолирах от всички.
Затворих се в себе си.
Станах грозна сянка на момичето, което някога бях.
И търпях – подигравки, крясъци, обиди. Дидо непрекъснато ми втълпяваше, че ако не съм с него, животът ми свършва. Нали живея в неговия апартамент!
Той изкарва много пари, моята мижава заплата не стига само за тока за климатиците през зимата и през лятото.
Толкова задръстена съм била станала, че дори зеленчуци за салата не мога да купя без него, камо ли да се облека като жена, с която може да се разходи в центъра.
В редките случаи, когато му се опъвах и му казвах, че не понасям ругатни и обиди, че не съм свикнала да бъда тъпкана и че има за какво да бъда уважавана, той ми се хилеше в лицето и викаше: „Кой? Ти?“ Била съм по-глупава от една тийнейджърка. И по-ужасна мърла от кварталната клошарка.
По-голяма нещастница от коя да е изоставена съпруга…
Знам защо се държеше така – защото нямаше при кого да отида и на кого да се оплача. Беше ми създал име на оглупяла и откачена.
И още нещо – обречена, жена, която няма изход и спасение.
През март обаче всичко се обърна. Единствената ми приятелка Снежа от години работи в Гърция и пролетта се върна, защото мъжът й се разболя тежко.
Преди да успеят да го оперират, той почина. Тя реши да изчака 40-те и тогава да си заминава. Остана съвсем сама у тях – синовете й отдавна живееха в чужбина. Започнах след работа да ходя при нея, понякога оставах и да преспивам.
Дидо мърмореше в началото, после взе да вдига скандали, накрая открито ме заплашваше – че ще ме извлече от там за косата, че ще ме заключва вкъщи, че ще поиска развод…
Една вечер Снежа просто каза: „Де тоз късмет!“ И още същата нощ двете намерихме решението – да остана в нейното жилище и след като си замине.
Ако не плащам наем, знаех, че мога да се справя със заплатата си. Досега живея там.
Всяка сутрин, когато се събудя, си казвам: „Добро утро, Рени!“
Поглеждам през балкона към блока на Дидо и му напомням: „Винаги има спасение, скъпи!“ Обличам се, гримирам се, изправям глава и излизам.
Светът вече изобщо не ме плаши.
Рени
