Когато дядо Велико за втори пореден ден не се появи в селския магазин, Тодор – мъжа на продавачката се побара по небръснатата брада и изръмжа:
– Не ми харесва тая работа! Трябва да мина да видя стареца! Нещо може да е пострадал! Нали е сам завалията, няма кой да се погрижи за него!
– Да не го е хванал Ковида? – обади се баба Станка, прибирайки току що купените продукти в пазарската си чанта.
– Сакън! Не споменавай за тая простотия, че ще те изгоня от магазина! – тросна се Тодор и като заръча на жена си да се обади на доставчиците за олио, напусна магазина.
Старата „УАЗ“ – ка дрънчеше отвсякъде, но по разбитите селски пътища, особено през зимата вървеше перфектно. Тодор изкачи малкия баир до последната селска къща, обърна обратно и спря пред портата. Слезе и като си запасваше панталона извика:
– Бай Великооо! Тука ли си, бе?
Никой не отговори, а вързаното на синджир куче започна да лае, колкото може по-силно. Тодор взе от колата парче сух хляб и влезе в двора. Видяло хляба в ръцете му, кучето заскимтя и започна да върти опашка.
– Май не са те хранили отдавна, Шино? – подаде хляба на животното мъжът, а то на две – три хапки го изгълта.
Тодор бутна вратата на къщата и влезе вътре. Прекоси малкото антре и влезе в ниска, варосана стая, на пода в която лежеше извит на една страна стареца.
– Кво става, бай Велико? – клекна до него Тодор.
– Ох! – само изпъшка старецът – Боли! Не мога да мръдна!
– Къде те боли?
– Тук, долу!
– Аааа, простата значи? Свило те е, щото в неделя застудя! И хич ли не можеш да станеш, бе старец?
– Опитах! Не става! На няколко пъти губих свяст от болка! До сега не се бе случвало такова нещо!
– Ха! – прокара длан през брадата си Тодор и поклати глава – Няма как, ще те карам в града! Само кажи къде ти е здравно осигурителната книжка, да я взема!
– В горното чекмедже на бюфета! – едва прошепна старецът.
Час и половина по-късно, омърляната „УАЗ“ – ка се завъртя по тесните улички край болницата. Навсякъде беше задръстено от коли, а когато разбра, че на частния паркинг таксуваха колите по два лева на час, Тодор изпсува:
– Че аз за пет – десет лева държа магазина на село цял ден отворен, бе ахмаци! Нямате наяждане, ей!
Той провря колата в края на един паркинг, като две от колелата се качиха на тротоара. Спрял по този начин той не пречеше на никого. Взе на ръце стареца и го понесе към болницата. Дядо Велико се опъваше и сърдито мърмореше:
– Пусни ме, човече! Не ме прави за резил на стари години! Да не съм мома, да ме носиш на ръце!
– Трай, старче! Вече стигнахме!
Спешното отделение бе претъпкано от болни хора. Имаше няколко циганина, край които се суетяха целите им фамилии. Те шумно разговаряха и всичко наоколо приличаше повече на пазар, отколкото на болница. Един охранител, облечен в черна униформа, на гърба на когото бе написано „Security”, се опита да прогони роднините на циганите навън, но те се развикаха още по-силно и той гузно се скри зад гърба на записващата сестра. След малко един млад лекар излезе и започна да пита всеки болен, от какво се оплаква. Независимо различните оплаквания, той насочваше всички да си правят ПСР – тестове за Корона вирус. Когато каза същото и на дядо Велико, старецът стисна зъби и се надигна:
– Връщай ме обратно в къщи, Тошко! Това не са доктори!
– Чакай, старче! Дошли сме до тук! Да питаме поне, какво лекарство да вземем!
– Не виждаш ли, че те искат да уморят хората, а не да им помогнат? Намерил Ковид празните им глави!
След младия доктор вървеше възрастна медицинска сестра и записваше нещо в една тетрадка. Разбрала за болката на стареца, тя се огледа и прошепна:
– Купете от аптеката аналгитици или нещо за успокояване на болката!
– А билки някакви няма ли? – запита дядо Велико.
– Има! – въздъхна сестрата – Сигурно ти е малка пенсията? Търси ветрогон и бабини зъби! Прави си чай от тях! Но сега вземете аналгин, за успокояване!
– Благодаря, сестро! – рече Тодор и като подхвана стареца през кръста, излязоха от спешното отделение.
На двора имаше две аптеки, една до друга. На малка пейка пред едната аптека се надигна млад мъж с гипсиран крак, за да седне стареца.
– Стой си, момче! – не се съгласи дядо Велико, но младежът се засмя:
– Нищо ми няма на мене! Ще се подпра на патерицата и готово! Сядай, че като те гледам как си се превил…!
Тодор намести стареца на пейката и влезе в аптеката за лекарства. След десетина минути се върна с няколко опаковки, които подаде на дядо Велико:
– Глътни първо една – две ампули течен аналгин! После ще видим другите илачи!
С пресъхнало гърло, старецът глътна горчивото лекарство и се облегна на пейката. Младежът с гипсирания крак посочи към него и се засмя:
– Вижте, той веднага заспа!
– Трябва да го е отпуснало! – отвърна Тодор и седна до стареца на пейката.
След половин час дядо Велико отвори очи и се размърда. Жълто по-рано, сега лицето му бе порозовяло, а очите блестяха дръзко:
– Ставай да си ходим, Тодоре! Нищо ми няма вече!
– Сигурен ли си?
– Щом ти казвам, слушай!
Двамата се надигнаха, а пред тях застанаха две жени.
– Свободна ли е пейката? – запита по-младата.
– Сядайте! – посочи с жест Тодор, а дядо Велико загледа по-старата:
– Гино, ти ли си, ма?
Възрастната жена подсмръкна, изтри с кърпа носа си и поклати глава:
– Аз съм, зер! Пострадахме май, Велико! Дъщерята ме доведе, да правим тест за Ковид! Излезе положителен! Сега ще купуваме антибиотици, а дали ще ни стигнат парите, не знам! Пусто опустяло и вирусите, и намярата им! Пари за хляб няма, а сега и за лекарства!
Старицата седна на пейката, а дъщеря и влезе в аптеката. Дядо Велико изсумтя сърдито:
– Какъв те Ковид намерил, Гино?! Хванал те е грип наверно!
– То също като грип, наистина! Боли ме гърлото, кашлям и ми тече носа! Обаче, нали съобщиха по телевизията, да се пазим! Виждаш, че сега всеки го хваща Ковида! Сутринта по новините казаха, че минали шест хиляди заразените!
– От какво се пазиш ти, ма сестро? – повиши глас дядо Велико – От мизерия не можеш да си вдигнеш главата! Ами то, смъртта е за предпочитане пред тая агония! Не разбираш ли, че ни лъжат с тая пандемия?! Даваме си последните левчета за нещо, което го няма! Ей, прост народ, бе!
– Всеки ден по телевизора казват, Велико! Не е шега туй!
Старецът дръпна Тодор за ръкава:
– Тръгвай да си ходим, Тодоре! От смъртта можем да избягаме, от простотията не!
Стигнали до „УАЗ“ – ката те видяха поставена жълта, метална скоба на едното колело. На предното стъкло имаше бележка, че са нарушили правилника за паркиране. Тодор започна невъздържано да псува. Дядо Велико го потупа по рамото:
– Не се ядосвай! Аз ще ти дам парите за глобата!
– Защо, бе?! Защо ще пият кръв от най-бедните, бе?! Тия хора ли са изобщо, тяхната гнусна мамица?!
Той се обади по телефона и след малко пристигна служебна кола с двама, облечени в сигнално жълто жилетки мъже. Написаха му акт и след като Тодор го плати, се обади дядо Велико:
– Гледам ви, млади, здрави мъже! Няма ли толкоз работа в тоя голям град, че сте тръгнали да рекетирате хората, бе? Ами, туй дето го правите е гнусно! Жива кражба си е! Не ви ли е срам?
Единият от мъжете отиде да махне скобата, а другия отвърна:
– Има си правила! Като не ги спазвате, глоба! Всичко е законно, дори да му казвате кражба!
– Но това е болница тук, бе! Поне тук трябва да се спира безплатно! Вие за човещина чували ли сте?
Мъжът се ухили гузно и преди да влезе в служебната кола, рече:
– Човещината не се яде и не се пие, старче! С нея не можеш си купи нищо от магазина!
Прибрал металната скоба и другия мъж влезе в колата. Преди да потеглят, старецът почука по прозореца му. Стъклото се спусна плавно, а дядо Велико каза:
– Няма да мине много време и градът ще опустее! Къде с Ковид, къде от безработица и глад, къде с глоби за паркиране, ще прогоните хората! Улиците ви ще са пусти, а магазините и кръчмите празни! Ще ви остане само едната алчност! Ще ходите заедно с кмета си, да дирите някой да паркира дори безплатно, но няма да намерите никого! Ще изядете другите, а накрая ще се самоизядете сами! Помнете какво ви казвам, момчета! Тая сиромашка кръв, дето я пиете сега, ще ви застигне! Невинно пролятата кръв не прощава, да знаете!
Без да вдигне прозореца, служителя натисна рязко газта и колата превъртя предните си колела. Понесе се бясно по улицата, като за малко не блъсна един пресичащ платното човек. Тодор прегърна през рамото стареца и каза:
– Ей затова те харесвам аз! Говориш малко, ама право в сърцето! Ще си ходим ли сега?
– Да тръгваме, Тошко! Не искам и минута повече да стоя в това свърталище на злодеи!
– По-добре ли си вече?
– Ами, аз съм перфектен, в сравнение с тия наоколо! Те до един са изгнили отвътре! Едните премрели от страх заради вирус дето го няма, другите от алчност ще си прегризат сами гърлата…! Че тя моята простата, царска болест, бе! А този вирус слага корона на всеки глупак, на главата! На нас простите шапки ни стигат! Леле, майкоооо…! Докъде я докарахме!
– Ти остави нас! – засмя се Тодор – Да знаеш в по-големите държави, как са се насрали от страх! И аз едва сега разбрах, че много прост народ има по земята, бай Велико! И струва ми се, ние сме мааалко по-добре от тях! Ще мине време и всеки с корона на празната глава, ще умре или от страх, или от някоя друга болест! Светът ще се очисти от глупаци! Аз си мисля, че затуй са го измислили тоя фалшив вирус! А? Какво ще кажеш?
– Какво да кажа? – тросна се стареца – Много време отделихме за една гнусна лъжа! Да тръгваме, че да знаеш каква черничева ракия имам в малкото буре! Ти ще донесеш от оная, редената туршия, дето я прави жена ти, а от мен ракията! Ще му пийнем с мерак! Опустели им и болестите, и простотията хорска!
Старата „УАЗ“ – ка изръмжа и се заклати надолу по улицата. Ниски, черни облаци бяха надвиснали над града и процеждаха ситни капки, подобно сълзите на болните от страх и безчовечие граждани.
Красимир Бачков
Повече само на сайта👉🏼👉🏼👉🏼
Снимка Росен Коларов