Популярността на митологията на Древна Месопотамия в книгите, научно-популярните списания и теливизионни предавания. Подхранването на тази непрекъснато нарастваща популярност се дължи на редица изследователи, които предлагат връзки между няколко шумерски мита и теорията, че човешката раса е проектирана или създадена от група извънземни същества. Известна като Древната теорията за космонавтите, тя започва своя живот благодарение на преводите на клинописни плочи от Закария Сичин, чиято поредица от книги за земни хроники е основата, върху която е изградена съвременната религия за извънземните богове. Централна теза в разказа на Сичин е, че група митични същества, известни като Анунаки, за които той твърди, че са крастосали собствената си ДНК с тази на хомо еректус, за да създадат човечеството с цел да използват хората, като роби за добиване на злато и други ресурси. Днес тези Анунаки, често са представяне, като еквивалент на старозаветния Бог създател.
Но какво всъщност казват клинописните плочи за Анунаки и други митични същества? Как тези същества са ни посетили преди хиляди години и как древните хора са ги представили?
Княжеска кръв – Анунаки
Като за начало нека кажем, че в превод Анунаки означава „княжеска кръв“ или „семе на Ану“, а не „онези, които са слезли“ или „тези, които са дошли от небето на земята“, както твърдят много съвременни източници. Анунаките са „шумерските божества от старото изначално време“. Те са деца на върховният бог и баща на всички богове Ану и богинята на земята Ки. Показателно е, че според някои учени Анунаките трябва да се считат по-скоро като полубогове или полу-божествени същества. Както обяснява Уилям Клаузер: „Някои автори се съмняват дали Ки е била смятана за божество, тъй като няма доказателства за култ и името й се появява само в ограничен брой шумерски текстове за сътворението на света. Самуел Ной Крамер идентифицира Ки с шумерската богиня майка Нинхурсаг и твърди, че първоначално те са били една и съща фигура. По-късно тя се превърнала във вавилонската и акадската богиня Анту, жена на бог Ану (от шумерски Ан).“
По същество това би означавало, че Анунаки са родени от съюз между небесен бог и смъртна жена, която по-късно е обожествена в митичните традиции.
От прах в прах
Освен това „Ки“ е шумерскята дума за „земя“. Това е подобно на библейската традиция, където смъртните са създадени от праха на земята (Битие 2:7). Концепцията за полу-божествени същества, родени от смъртни жени е много подобна на библейската и небиблейската теория за нефилимите. Един от най-споменаваните древни текстове, който описва нефилимите, е Книгата на Енох, за която се смята, че е написана от патриарха Енох, син на Иаред и баща на Мутасалах. Тази книга днес се счита за апокрифен текст и е отхвърлена от повечето християнски църкви, но това не винаги е било така. Много от ранните църковни отци, като Атинагор, Климент Александрийски, Ириней и Туртулиан са приемали части ог книгата на Енох. Фрагменти от нея на арамейски са намерени сред свитъците в Мъртво море. Юда в своето евангелие, цитира книгата на Енох. Смята се, че в Новият завет има поне няколко стотин позовавания на нея.
Божии синове, деца на човека
Най-известните части от Книгата на Енох съдържат подробно описание на някои събития преди потопа, записани в Библията. По-конкретно става въпрос за разказа в който 200 паднали ангела, отвърнали глава от Бога започнали да влизат в съюз с човешки жени. Така от тези съюзи се родили нефилимите – жестоки великани, които изпълнили земята с насилие. Това накарало Бог да обърне великанете един срещу друг и да воюват срещу себе си за да се унищожат взаимно.
Местоположението на светилището на Анунаки
Учените откриват дълбоки сходства между митовете за Анунаки и Нефилимите. През 1971 г. Едуард Липински публикува научен анализ на няколко древни текста, включително стар вавилонски вариант на епоса за Гилгамеш, всички те съдържат важни подробности, разкриващи истинското местоположение на светилището на Анунаки в смисъла на древната източна мисъл и космология. Липински открива, че: „Всъщност старата вавилонска версия на Гилгамешкия епос идентифицира Хермон в Ливан с жилището на Анунаки“. Той подчертава редовете от 12-21 от стария вавилонски Гилгамеш, които разказват за унищожаването на Хумбаба, пазител на обителта на боговете, след което Гилгамеш и неговият спътни Енкиду „проникнали в гората, т.е. отворили тайното светилище и обиталище на Анунаки.“ По-късните митологии предлагат алтернативни места за дома на Анунаки, Липински обяснява, че най-старите текстове на Месопотамия и Близкия Източен Ханаан сочат към кедровата гора в планината Хермон: „…Следи от по-стара култура могат да се намерят в споменаването на планината, която е била обиталището на боговете, и чиито достъп до нея е бил скрит от Кедровата гора, чийто пазител е Хумбаба. Тази планина беше, според нас, Антиливан-Хермон… Следователно южната част на Антиливан вероятно е планината, в чиито дебри са живели Анунаки според старата вавилонска версия на епоса за Гилгамеш. В стария вавилонски период Анунаки все още са били богове като цяло… По този начин планината Хермон би трябвало да е жилището на боговете.“
Свързването на небето и земята
Липинки също изтъква, че планината Хермон е била много важна: „Планината Хермон е космическа планина, която свързва земята и небето. Същата концепция се крие и в епизод от Книгата на Енох, в който Божиите синове, Небесните същества се събират на върха на планината Хермон, защото това е планината на боговете, Ханаанският Олимп.“
Връх Хермон е разположен в южния край на Антиливанската планинска верига, пресичайки границите на Сирия и Ливан. Най-високият връх на Хермон достига 2832 метра. Районът изобилства от древни олтари и светилища. Някои от тях се ползвали и по времето на Константин Велики.
Липинки изтъква и още пасажи от старата вавилонска версия на епоса за Гилгамеш, където древният цар пътувал до планината Хермон – обиталището на Анунаки…