БЪЛГАРИЯ

Нещо не е наред в държавата, след като се палят хора

Published

8 years ago

February 20, 2019

Author

Ето няколко новини през този месец:На 5 февруари 48- годишният Йордан Дойчинов, от град Рила се залял с бензин и се запалил, отчаян от мизерията, в която живеело семейството му. Повече от две седмици фамилията се хранела само с ориз. Пред лекарите в Клиниката по изгаряния в „Пирогов” той обяснил, че е решил да се самоубие от отчаяние.

На 13 февруари 51-годишен мъж от дряновското село Буря се самозапалил и починал в резултат на получените изгаряния. И толкоз, даже даже името му не се споменава медиите.

На 15 февруари 52-годишната Славка Янакиева от стражишкото село Камен отчаяна от мизерията, семейството нямало пари за осигуровки и лекарства се самозапалва и по-късно почива. Сестра и Дочка обяснява, че двамата с мъжът и са тежко болни, нямали пари да се лекуват и тя казала не издържа и ще се самоубие.

Това са ужасяващи новини. В европейска държана, с правителство, което ни убеждава, че в държавата всичко е наред и ни засипва судобни цифри и статистики, хора се самозапалват и в умират в неописуеми мъки, защото не могат да се справят с мизерията. Трябва да е страшна тяхната мизерия за да стигнат дотам. Тяхната трагедия е разтърсваща, но още по- страшното е, че това са просто новини, които идват и заминават.

Даже името не се споменава на мъжът от с. Буря- кой е защо се е запалил. Ако това се случеше в европейските страни по- на запад, обществеността щеше да реагира бурно, вестниците и телевизиите да гърмят, случаите да се разследват и да има запитвания в парламентите, веднага щяха да бъдат положени грижи за членовете на семействата на починалите.

Нищо подобно у нас във връзка с тези три случая. Нищо, никаква реакция от никъде и от никого. Само лаконични съобщения в медиите, няма телевизионни репортери и журналисти да разследват случаите и причините, довели до самоубийство тези клетници, няма никой от безбройните неправителствени организации, които занимават обществото с разни джендър идеологии, със съдбата на уличните кучета и с какви ли не други неща, но не и със съдбата на изпаднали в безизходица човеци, за когото смъртта е предпочитани изход.

В Парламента- ни звук, ни стон, там съдбата на българите, които се самоубиват от мизерия, глад или невъзможност да си плащат животоспасяващи лекарства, не влиза в дневния ред. Управляващите естествено се покриват, няма как, защото нещастниците са стигнали до такава крайност при тяхното управление, при техните бюджети и програми.

Но следва да запитаме:
Къде е опозицията?

Къде е левицата, партията на социалистите, която би трябвало да защитава бедните и онеправданите?
Къде е президентът, г-н Румен Радев? Как може да избегнат от погледа му такива потресаващи случаи?
Къде е премиерът Бойко Борисов, който преди време каза, че България била социална държава?
Къде е Червеният Кръст, една от задачите на който е грижа за бедните, чрез домашен социален патронаж, нещо от което самозапалилите се и семействата им са имали нужда?
Къде са кметовете на общините, които е трябвало да знаят, че районите им има хора на ръба на оцеляването и отчаянието, които могат да посегнат на живота са като на единствен изход от непоносимата си участ?
Къде са българските новобогаташи и мултимилионери, които обсебиха създаденото от българския народ богатство и живеят в разкош, но за които понятието благотворителност е чуждо?
Къде е Брюксел, който изглежда е сляп за мизерията, в която живеят много българи? Къде е Европейският парламент, който би трябвало да изрази тревога, че в България са палят хора?

Преди няколко години един мастит виден редактор на всекидневник публикува във вестника си коментар под заглавие: “Да живее неравенството”.
Хубаво било да има неравенство, писа той, защото давало стимул на бедните. А преди година и нещо двама икономисти Е.Х и Вл. К. изнесоха лекция в АОНСУ, в която защитиха тезата, че плоският данък бил социално справедлив защото “Няма нищо справедливо в това двамина да работят колкото могат, а от по-успешния държавата да взема повече” и ” “Това, че някой е по-необразован и с по-ниска производителност, не означава, че трябва да има привилегии. Той трябва да се стреми да се образова повече, да работи по-производително и да си качва доходите по този начин”.

Обяснете господа, ако неравенството и плоският данък стимулират бедният да се образова повече, да повиши квалификацията си и да работи по- производително и си качи по този начин доходите, защо вашата теория не е проработила при тези бедни хорица, които отчаяни от мизерното си съществуване, са посегнали на живота си?

Как и къде да се самообразова, когато е трябвало да работи, както се е изразил Йордан Дойчинов пред лекарите, “като вол” за да изхрани семейството си, как да работи по-производително и повиши доходите си, като е безработен?
“Живот ли бе да го опишеш”, тези думи на поета от преди повече от 75 години се отнасят с пълна сила и за живота на Йордан Дойчинов и други като него. Както се отнасят до цитираният горе редактор и двамата икономисти, “Приказката за стълбата” на Христо Смирненски.

Има и друго нещо, много тревожно. И то е, че българското общество вече е обръгнало, сетивата му са притъпени, то не вече не реагира с възмущение и протести при такива ужасяващи случаи, обхванато а от безразличие, защото вече е правило опити за бунтуване, които не са довели до нищо. Помните ли Пламен Горанов, който на 20 февруари 2013г. се самозапали и почина в разгара на най-масовите масовите национални протести срещу корупцията и монополите във властта и икономиката? Някакви промени в резултат на тези протести? Същите които управляваха тогава, управляват и днес.

Тези, които са отговорни, които са гузни и се снишават, ще кажат, че заливащите се с бензин хора и драскащи клечката, са психически болни. Но ако е така, защо никой не ги лекува, защо никой не се е погрижил за тях? Факт е, обаче, че повечето от изгорелите като факли нещастници са хора с всичкия си, направили са го съзнателно, като единствен изход от непоносимият за тях живот.

Ето още няколко примера:
Самозапалилият се пред общината в Раднево на 26 февруари 2013г. и починал от изгарянията си 53- годишен Венцислав Василев е посещавал преди това общината в безуспешно търсене на работа. Ето какво каза тогава покрусената му дъщеря Антонина за мизерията, в която са живели: ” Никога не сме имали хладилник. Не сме имали готварска печка. Много пъти сме си лягали гладни и гладни сме ходили на училище. А когато е имало хляб, понякога майка и татко не са яли, само и само ние да ядем. Така израснахме. И социални грижи знаеха, че сме социално слаби, многодетно семейство, и общината. Но на кого му пукаше, че сме гладни, недохранени, че живеем в ужасяваща мизерия!…”

Самозапалилият се на 13 септември 2014г. и починал по-късно 42- годишен Димитър Желев от Ямбол е бил безработен и по думи на негови познати отчаян от живота.

Самозапалилият се на 2 септември 2018г. 62-годишен мъж Петко Петков от русенското село Николово работел в завод, но след масовите съкращения е останал без препитание, не успял да се съвземе и подтиснат от безнадежност и отчаяние прибягва до самоубийство.

А колко са още несретниците, които са се самоубили по друг начин, или просто са издъхнали в неотопляваните си порутени си къщи, от глад и студ. Като онези умрели в края на ноември миналата година възрастни самотници в село Бреница, община Кнежа, един 80- годишен старец, изгорил преди това дюшемето си за да се отоплява и 85- годишна вдовица, живееща в нечовешки условия в пристройка, след като изгорял домът и. Опитите да бъде настанена в социален дом ударили на камък, каза тогава кметът Пламен Лъжовски, който пояясни: „Там изискванията са жестоки и се чака по четири-пет години”.

И въпросът е, господа управници и депутати, кое по- важно: да закупите възможно най-скъпите бойни изтребители за около 2 млрд. лева, или да се погрижите преди това възрастни хора да не умират от студ и глад по домовете си, като построите нужните социални домове, както и да осигурите работа и препитание на онези, които са на ръба на оцеляването и ги дели една крачка от решението да напуснат този свят като се залеят с бензин и се подпалят?

БЪЛГАРИЯ

Помолихте ни да проследиме историята с Георги Семерджиев и какво се случва с него до днес.

Published

1 month ago

August 2, 2026

Author

Помолихте ни да проследиме историята с Георги Семерджиев и какво се случва с него до днес.

На 5 юли 2022 година София вижда една от онези катастрофи, които няма как да бъдат забравени.

Бул. „Черни връх“.

Георги Семерджиев кара мощен Audi Q7.

Скоростта, установена по делото, е 166 км/ч.

В града.

При ограничение 50 км/ч.

Минава на червен светофар.

Кара без необходимата правоспособност.

След употреба на наркотични вещества.

С фалшиви регистрационни табели.

С включена полицейска лампа.

Автомобилът удря такси, след това се блъска в асансьора на метростанцията и се разцепва на две.

На тротоара са 21-годишната Хариет Стефанович и 26-годишната Христина Дилева.

И двете загиват на място.

Не са били в друга кола.

Не са участвали в гонка.

Не са направили нарушение.

Просто са били на тротоара.

И са попаднали на пътя на човек, който се движи със 166 км/ч през София.

След катастрофата Семерджиев не остава на място.

Бяга.

И точно тук започва втората част от историята.

Историята, която вече не е само за един човек зад волана.

А за системата около него.

По разследването излиза името на полицайката Симона Радева.

След катастрофата Семерджиев няма ключове за жилището си.

Според установеното по делото той се свързва с Радева.

Тя му носи метална стълба.

С тази стълба той успява да влезе в дома си.

И да се укрие.

На следващия ден е задържан там.

И тук ми идва първият въпрос.

Как стигаме до момент, в който човек, който трябва да представлява закона, помага на издирван човек да се скрие от него?

Какво точно трябва да се счупи в една система, за да се случи това?

После започват да излизат и още данни.

Че Семерджиев не е бил някакъв неизвестен шофьор, който за първи път попада в полезрението на полицията.

Напротив.

Имал е история.

Нарушения.

Проблеми с книжката.

Фалшиви документи.

Наркотици.

Фалшиви номера.

Полицейска лампа.

И въпреки всичко това на 5 юли 2022 година той отново е зад волана.

И този път цената е два човешки живота.

След случая вътрешна проверка в МВР установява десетки служители, които по различен начин са имали отношение към негови нарушения и проверки през годините.

И тук вече въпросът е много по-голям от Семерджиев.

Как един човек може толкова дълго да трупа нарушения и въпреки това да продължава?

Колко пъти трябва някой да покаже, че няма намерение да спазва закона, преди системата най-накрая да го спре?

Трябва ли винаги да чакаме трупове?

Следват делата.

Семерджиев е признат за виновен по няколко обвинения.

За катастрофата.

За управление след употреба на наркотични вещества.

За използване на фалшива шофьорска книжка.

За фалшивите регистрационни табели.

За държането на наркотични вещества.

За бягството след катастрофата.

На 21 май 2025 година Върховният касационен съд потвърждава окончателно присъдата му.

20 години затвор.

Решението е окончателно.

Освен това е осъден да плати и обезщетения на близките на загиналите.

И тук може да се каже нещо, което в България не го казваме често.

Този път делото не се влачи десетилетие.

От катастрофата до окончателната присъда минават малко под три години.

Това е важно.

Защото показва, че когато институциите искат, съдебната система може да стигне до финал сравнително бързо.

Но остава въпросът:

Защо трябваше първо да загинат Хариет и Христина, за да бъде спрян човек, който според данните по делото отдавна е давал сигнали, че е опасен на пътя?

А какво стана със Симона Радева?

И тук историята вече също има окончателен край.

През 2025 година Софийският районен съд я осъжда на 5 години затвор за лично укривателство.

Присъдата е обжалвана.

На 19 юни 2026 година Софийският градски съд постановява окончателно:

3 години и 6 месеца затвор.

Ефективно.

При първоначален общ режим.

Съдът приема, че Радева е действала умишлено и е имала намерение да прикрие действията на Семерджиев.

Решението не подлежи на обжалване.

На 26 юни 2026 година тя е задържана.

След това е конвоирана в затвора в Сливен, където започва да изтърпява присъдата си.

Така че днес, през 2026 година, картината е ясна.

Георги Семерджиев – 20 години затвор.

Симона Радева – 3 години и 6 месеца затвор.

И двамата с окончателни присъди.

Но за мен това не е история само за две присъди.

Това е история за предупрежденията преди тях.

За всички онези моменти, в които някой е можел да каже:

„Дотук.“

За всички нарушения, които са били известни.

За всички проверки.

За всички хора в системата, които са виждали какво се случва.

За всички възможности тази история да приключи преди 5 юли 2022 година.

Защото правосъдието след смъртта е необходимо.

Но превенцията преди смъртта е още по-важна.

Хариет и Христина не могат да бъдат върнати.

Никакви 20 години.

Никакви 3 години и 6 месеца.

Никакви обезщетения.

Никакви дисциплинарни проверки.

Нищо от това няма да върне две млади жени, които просто са стояли на тротоара.

И точно затова този случай трябва да се помни.

Не само като „делото Семерджиев“.

А като въпрос към държавата:

Колко сигнала са достатъчни?

Колко нарушения?

Колко фалшиви документи?

Колко полицейски услуги?

Колко пъти трябва един човек да покаже, че не се страхува от закона, преди законът най-после да започне да се страхува за хората около него?

Защото когато системата не спира навреме един опасен човек, накрая някой невинен плаща цената.

В този случай цената има две имена.

Хариет.

И Христина.

Споделете мнението си в коментарите! 👇

СЪВЕТИ ЗА РОДИТЕЛИТЕ

ПРИКАЗКИ ЗА ДЕЦА

ПЕСНИ ЗА ДЕЦА

ПРИЯТНА МУЗИКА ЗА ВАШЕТО КАФЕНЕ, БАР, РЕСТОРАНТ, СЛАДКАРНИЦА, ДОМ

БЪЛГАРИЯ

Мамините синчета – част 3

Published

1 month ago

August 1, 2026

Author

Вече два пъти говорихме за „мамините синчета“.
За млади мъже, около които има пари, известни семейства, скъпи автомобили, нарушения и онова опасно усещане, че зад волана могат повече от останалите.
Днес продължаваме.
Този път с две имена.
Двама млади мъже.
Две тежки катастрофи.
Двама загинали.
И един и същ въпрос – защо някой трябва да плаща с живота си за чужда самоувереност?

Започваме през 2020 година.
19 април.
Великден.
София.
22-годишният Кристиан Николов управлява Audi Q7 по бул. „Черни връх“.
Пред него, на червен светофар, чака автомобилът на журналиста Милен Цветков.
Милен не се движи.
Не изпреварва.
Не участва в гонка.
Просто чака на светофара.
Audi-то се врязва в автомобила му с близо 100 км/ч.
Ударът е жесток.
Милен Цветков умира.
По делото е установено, че Николов е управлявал след употреба на наркотични вещества.
Върховният касационен съд окончателно го признава за виновен и му налага 9 години лишаване от свобода.
Освен това той остава без право да управлява автомобил за 10 години.
Кристиан Николов е син на бизнесдамата Десислава Николова.
Няма да твърдя, че произходът му е повлиял на делото.
Няма да говоря за „чадъри“, за които нямам доказателства.
Фактите и без това са достатъчно тежки.
Един човек е спрял на червен светофар.
И никога повече не се е прибрал.
Девет години затвор.
След тях Кристиан Николов ще продължи живота си.
Милен Цветков няма тази възможност.
И стигаме до 11 ноември 2023 година.
Пътят София – Варна край Велико Търново.
Начо Пантелеев управлява автомобил със 165 км/ч при разрешени 90 км/ч.
Сто шестдесет и пет.
Следва катастрофа с автомобила на футболния треньор Ферарио Спасов.
Ферарио Спасов загива.
Пантелеев е млад водач.
Но последвалото дело не говори за една случайна грешка.
Съдът отчита системно неспазване на правилата за движение.
Първоначално Начо Пантелеев получава 5 години затвор.
Апелативният съд увеличава наказанието на 9 години.
На 24 октомври 2025 г. Върховният касационен съд окончателно оставя деветгодишната присъда в сила.
Той е лишен и от право да управлява автомобил за 11 години.
И тук отново няма нужда да измисляме „чадъри“ или да обвиняваме роднините му.
Има съдебно установени факти.
165 км/ч при разрешени 90.
Системно неспазване на правилата.
И един загинал човек.
Кристиан Николов – 9 години.
Начо Пантелеев – 9 години.
А отсреща?
Милен Цветков – мъртъв.
Ферарио Спасов – мъртъв.
Различни години.
Различни градове.
Различни автомобили.
Но отново виждаме нещо познато.
Млади мъже.
Скъпи и мощни автомобили.
Висока скорост.
Наркотични вещества в единия случай.
И хора, които плащат окончателната цена.
Нямам нищо против човек да има богати родители.
Нямам нищо против на 20 и няколко години да кара автомобил, за който други работят цял живот.
Нямам нищо против човек да има десет коли, стига да са придобити законно.
Но в момента, в който излезеш на обществен път, фамилията ти няма значение.
Парите ти нямат значение.
Колата ти няма значение.
Правилата трябва да бъдат едни и същи за всички.
Защото физиката не знае кой е баща ти.
Червеният светофар не знае коя е майка ти.
А човекът в другата кола със сигурност не е длъжен да плати с живота си за нечие самочувствие.
И точно това е причината да пиша тази поредица.
Не за да обвинявам родители за действията на пълнолетните им деца.
Не за да измислям връзки и протекции.
А за да задавам един много по-прост въпрос.
Колко нарушения, колко катастрофи и колко погребения са необходими, преди да започнем да спираме опасния водач преди трагедията, а не да го наказваме след нея?
Защото след катастрофата вече е късно.
Тогава започват експертизите.
Делата.
Присъдите.
Обжалванията.
Но някъде другаде вече има семейство, което чака човек, който никога няма да отвори вратата.
И колкото и години да получи виновният, едно нещо никога не се променя.
За него присъдата има край.
За близките на жертвата – няма.

Споделете мнението си в коментарите! 👇

СЪВЕТИ ЗА РОДИТЕЛИТЕ

ПРИКАЗКИ ЗА ДЕЦА

ПЕСНИ ЗА ДЕЦА

ПРИЯТНА МУЗИКА ЗА ВАШЕТО КАФЕНЕ, БАР, РЕСТОРАНТ, СЛАДКАРНИЦА, ДОМ

БЪЛГАРИЯ

Оттеглянето на Борислав Сарафов не е реформа

Published

1 month ago

July 24, 2026

Author

Оттеглянето на Борислав Сарафов не е реформа – реформа ще е, когато начинът на работа на прокуратурата е различен и тя търси справедливостта.

Надявам се прокуратурата да се реформира отвътре. Премахването на Сарафов от поста – нещо непостижимо дълго време, показва, че хората, които стояха зад гърба му и го задължаваха да остане на поста, за да ги пази, са изгубили влиянието си. Българските прокурори трябва да осъзнаят, че този модел на завладяната държава е нетърпим. Това заяви вътрешният министър Иван Демерджиев пред bTV.

„Петьо Петров се издирва, но начина, по който подхожда прокуратурата, е непонятен за мен. Гарантирам, че страницата не е затворена. В МВР ще направим всичко, за да стигнем до истината. Ако прокуратурата иска да си върне част от доверието, нека не затваря тази страница. Децата на Пепи Еврото трябва да разглеждат делата на Пепи Еврото.

За казуса с незаконния град във Варна и на въпрос къде е Олег Невзоров, той уточни: „Имаме данни, които проверяваме, вероятно не е в България. Търсят се за разпит всички с касателство към случая. Най-важното обаче е как се стигна до тази ситуация.“.

„Няма друг случай в историята на ДАНС – да се издаде заповед и да се оттегли от създателя си дни по-късно. Не е приемливо, когато говорим за национална сигурност, да няма обяснение. Ако някой убеждава обществеността, че не е знаел за случващото се във Варна, това е абсурдно. Институциите трябва да обяснят бездействието си. Допустимо ли е в една правова държава, членка на ЕС и НАТО, да се случва нещо подобно – някой да създаде територия, на която да създаде собствени правила“, категоричен е той.

Това е само най – смрадливата част. Под тях има още 2 – 3 дузини безполезни идиота.

За случая „Петрохан” той коментира: „Правя всичко необходимо, за да се запозная с извършените до момента действия. Странно е как основни свидетели са разпитани и са буквално изпратени да отидат в Мексико. Има сериозни съмнения дали е събрана цялата информация в пълен обем. След проверката ще уведомя обществеността. Прокуратурата минимум е неглижирала този случай – имало е подадени сигнали, за мен е необяснимо защо няма сериозна работа.

На майките на Калушев и Златков той обеща, че ще се срещне с тях: „Трябва обаче да са наясно, че когато говорим за материали по разследването, това е изцяло на терена на прокуратурата. Ще опитаме да стигнем до ключови свидетели и да се работи с тях.“

За задържането на Васил Михайлов, министърът уточни: „Да не забравяме, че се посегна на наш служител. Михайлов е опасен за околните, направихме всичко необходимо, не беше лесно. След трудно преследване се стигна до задържането му. Той и кръгът около него се стараеха да не се стигне дотам. Получавал е помощ не толкова за служители на МВР. Имаме информация за теч на информация, но основно са помагали други хора. Действията им бяха много професионални.“

Относно трагедията след наркопарти в Благоевград, Демерджиев обърна внимание, че проблемът е сериозен и случилото се е симптом.

„Мотивирани сме да спасим всеки живот, който можем. Проблемът е неглижиран от години. Трябва превенция, която обаче отдавна отсъства в страната, работа с наркозависими. За три седмици свършихме доста работа, работим активно и с хора от неправителствения сектор. За първи път от много време се опитваме да изградим комплексна стратегия, не просто да провеждаме акциите си. Радвам се, че държавата се събуди. Ако обединим усилията си и ако обществеността ни подкрепи, ще имаме добри резултати“, каза още той.

„Кметът на Кърджали се разследва за няколко случая. Единият е по сигнал за изнудвани от кмета дружества. Конкретният случай е за нередности по поръчка за кучешки приют. Разпитът на кмета следва действията по събиране на документи чрез претърсване и изземване“, коментира също така Демерджиев.

„Хамид Хамид ме пита с писмо вярно ли е, че проверяваме Делян Пеевски. Да, проверяваме Пеевски, както и всеки друг гражданин на България. Никой не трябва да се чувства специален, законът е еднакъв за всички. Има немалко данни за Пеевски“, обяви той.

Споделете мнението си в коментарите! 👇

СЪВЕТИ ЗА РОДИТЕЛИТЕ

ПРИКАЗКИ ЗА ДЕЦА

ПЕСНИ ЗА ДЕЦА

ПРИЯТНА МУЗИКА ЗА ВАШЕТО КАФЕНЕ, БАР, РЕСТОРАНТ, СЛАДКАРНИЦА, ДОМ