КУЛТУРА

Оставихме ли соцреализма в музея

Published

6 years ago

February 13, 2021

Author

Оказа се по-лесно да се извадят творците от социализма, отколкото социализмът от някои творци

Както наскоро ни показа една поръчкова картина с двама премиери и газова тръба, отношенията между артистите и властта не се променят задължително с промяната на системата. Нито дори трийсет години след това. Оказа се по-лесно да се извадят творците от социализма, отколкото да се извади социализмът от някои творци. Самият художник на тръбопроводи твърди, че е “реалист, но не соцреалист”. Текстът на изкуствоведката Диана Попова започва с най-популярното определение на този господстващ до неотдавна метод в изкуството, така че читателят може сам да прецени.

—-

“Реалистично по форма, социалистическо по съдържание” – това беше определението за социалистическия реализъм, което съм запомнила още от училище. Ясна и разбираема дефиниция, както и самото това изкуство. По което всеки ученик от малък да може с лекота и от пръв поглед да направи „разказ по картинка”. И го правехме по учебен план: „Разпит” (1954) на Никола Мирчев и „Опять двойка” (1952) на Фьодор Решетников бяха в учебника.

Не помня по кой предмет беше учебникът, сигурно ще да е бил по литература, доколкото ставаше дума именно за разказ: с отчетливи роли в него, с яснота кой е добрият и кои са лошите – те са лоши по различен начин, който може да бъде описан, а чрез тяхната съвкупност и множество добрият герой става все по-героичен и величав. Или обратното – съвкупността от четливите реакции на добрите герои прави виновния още по-виновен. Дали качествата на живописта имаха значение? Всъщност не особено. Като част от идеологическата пропаганда за това, а и за всяко друго изкуство е важно да може да се „чете” от всички и посланията му да са разбираеми за всеки. Потърпевши от изискванията на социалистическия реализъм са всъщност художниците – и самото изкуство.

Три десетилетия след края на комунистическото управление в България разговорът в обществото за този исторически период се отлага, пропуска, забравя, омаловажава дотам, че

посява съмнението дали въобще е необходим

Музей на социализма така и не се създаде, за да предизвика обсъждане и дискусии за периода, каквито направиха в другите бивши социалистически страни. В България се появиха към десетина частни музеи на социализма – и те са предимно носталгични, но държавните и общинските музеи сякаш не успяват да осмислят периода като цялостен исторически „разказ”. Създадени като идеологически институции при комунистическата власт, те концептуално си остават в 80-те и не могат да намерят мястото и ролята си в съвременността.

И тъй както в България няма официален музей на социализма, през 2011-а се откри Музеят на социалистическото изкуство. Той бе замислен като музей на тоталитарното изкуство, но в последния момент „тоталитарно” бе заменено със „социалистическо”. И тази промяна е отражение на все същия проблем –

нежеланието, а оттам и неспособността да се говори

за това минало. Че комунистическото управление в България е тоталитарен режим, има съгласие отдавна. През 2000 г. със закон е обявен и за престъпен. В него е записано: „Българската комунистическа партия е отговорна за управлението на държавата във времето от 9 септември 1944 г. до 10 ноември 1989 г., довело страната до национална катастрофа” (чл.1, ал.2). По-нататък е отбелязана и „злоупотребата с възпитанието, образованието, науката и културата за политически и идеологически цели”. Обаче законът няма правни последици. Поради което си остава нещо като декларация на Народното събрание – забравен документ, сам по себе си вече история и на опитите за историзиране на това минало.

Връзката на изкуството с тоталитарната власт и нейната идеология предполага задълбочено изследване, което обществото, а съответно и музеят не могат – или не искат, или и двете – да започнат. Поради което периодът се размива по-скоро в хронологически рамки и в мекото определение „социалистически”. И така обхваща в аморфна маса цялото изкуство, създадено по онова време: и „правилните” идеологически произведения, и художествените „бунтове”, и съгласията, и несъгласията, и компромисите, и тенденциите в развитието на самото изкуство… Все изключително важни неща за разбирането на този период, а изкуството е само един аспект от неговата история. Промяната в названието на музея, който впрочем е филиал на Националната галерия, го „обрече” на малки стъпки по дълъг път, така да се каже – тоест на временни изложби по отделни теми. И пак добре, че ги започна…

В общото размиване попада и „социалистическият реализъм”. Разпростира се сякаш върху изкуството от целия период дотам, че определението

„соц” започна да се използва като синоним на „грозно”

в дискусиите в социалните мрежи. Тоест, щом е създадено между 1944 и 1989 г., значи не струва; това, което напомня за него – също, а дори и да не напомня, по произволни белези може да бъде отпратено пак там. Разбира се, няма как набързо да се промени общественото мнение, това винаги е дълъг и труден процес. Ще отбележа само няколко основни момента, които ми се струват важни за разбирането му.

Строгата доктрина на „социалистическия реализъм” се налага у нас по съветски образец, но не веднага след 1944-та – смяната на властта само бележи началото ѝ. Някои от българските художници възторжено приемат промяната, без да подозират как тя ще се отрази върху изкуството им няколко години по-късно. Много от тях са учили и специализирали в европейските центрове, възприели са в една или друга степен модерните тенденции в изкуството тогава. И именно заради тях новата комунистическа власт започва да ги притиска през 1945-а с обвинения във „формализъм”. Натискът се засилва след референдума за републиката през 1946 г., когато БКП категорично поема управлението на страната. Картината на Никола Танев отразява този момент, но представя и Статуята на републиката от Васил Радославов. Самата статуя е тъкмо пример за модерна скулптура в духа на предишния период, а в случая е част от временна монументална украса – пропагандна програма на новия комунистически строй.

В следващите години строгите и дори сурови партийни изисквания за социалистически реализъм налагат върху художниците и темите, и интерпретацията им. Собствено художествените качества на произведенията отиват на заден план, реализмът често стига до натурализъм, а уменията на авторите сякаш нямат значение – важен е правилният идеологически „разказ по картинка”. Именно той е ценният за партията.

Този период продължава около десетилетие. В края на

50-те се появяват първите художнически „бунтове”,

тоест повече или по-малко плахи опити на творците да излязат от доктрината, да не се подчиняват на партията, а на изкуството, да го кажа така, да имат собствен индивидуален стил в него. Този естествен творчески порив се проявява отчетливо в началото на 60-те с излизането на ново поколение художници – сред тях Светлин Русев, Иван Кирков, Христо Стефанов, Димитър Киров и др. През 1961 г. произведенията им в национална младежка изложба скандализират критиката. Днес бихме се учудили с какво тези скромни и малки по размер картини са предизвикали такива вълнения. То е, защото не можем да си представим изискванията на партийната повеля. Например картина на тракторист, почиващ си облегнат на колелото на трактора, е критикувана за това, че работният му комбинезон не е какъвто трябва: нарисуван е син, а не зелен – или обратното, не помня вече. Но ето това се е смятало за сериозно отклонение от „социалистическия реализъм”. Далеч по-радикални са новаторите от 60-те – в цветовете, в композициите, в темите, в трактовките на образите. В определението за „социалистически реализъм” е разклатена представата за реализъм от предишния период. В крайна сметка революцията на поколението от 60-те постига компромис с партийната линия. Индивидуалните художествени търсения, стилове и почерци са допустими, но в определени рамки. И в системата на Съюза на българските художници, който има грижата тези идеологически рамки да се спазват. Включително и чрез системата на тематичните общи художествени изложби в София и в страната.

През 70-те години доктрината на „социалистическия реализъм” допълнително се разклаща – не само в България, но и в другите страни от социалистическия лагер. Което съвпада и с упадъка на самия комунистически строй. На нейно място идва теорията за множественост на „реализмите”, в които социалистическата идея се въплъщава. И ако самата теория разбираемо не бе популяризирана широко, то в практиката тя се доказваше непрекъснато. Едва ли има художник, който

да не е създавал идеологически „правилно” произведение

– най-малкото по държавна поръчка, ако не друго. Доколкото единственият меценат и поръчител на изкуство по онова време е партията държава чрез системата на СБХ. Но много е важно и как художникът ще изпълни поръчката. Да кажем в металопластиката на Иван Кирков от 1974-та на Централна гара в София има петолъчки – символи на комунизма, тоест произведението е социалистическо. Но отвъд идеологията петолъчките се „четат” като звезди. И ето това е един от добрите примери за освобождаване на изкуството от догмите, докато пребивава в самата тяхна система. Има и много други такива примери, особено когато не става дума за поръчки. Има ги и в живописта, и в скулптурата, и в графиката, и в приложните изкуства…”

Стратегиите за излизане на художниците от идеологическите рамки бяха най-различни и особено много вече през 80-те години. Когато и самите тези рамки се възприемаха по-скоро като формални, а и разпадането на комунистическата система вече беше в ход. А и поредното ново поколение художници излизаше на сцената. И разпадането на системата, съзнателно или не, бе отразено и в изкуството. Мрачни картини, сцени на мизерия, тъмен експресивен колорит – нелицеприятни произведения, още повече че бяха реалистични всъщност. Да споменем само Ивайло Мирчев и Станислав Памукчиев сред много други автори, чиито картини бяха тъкмо „социалистическия реализъм” на това време. Парадоксално, но на официални обсъждания художниците тогава бяха критикувани за липса на социална ангажираност, а те бяха именно ангажирани с действителността – точно такава, каквато беше. Пленер в металургичния комбинат “Кремиковци” е повод за създаването на „Работнически стол” (1983) от Мими Добрева. Картината е свалена от изложбата. Вероятно очакванията са били за героизация на работника в духа на 50-те или 60-те, а резултатът е потресаващ именно спрямо реалността на социализма през 80-те…

В началото писах, че потърпевши от изискванията на „социалистическия реализъм” са всъщност художниците – и самото изкуство. А тук ще добавя към потърпевшите и обществото. При това имам предвид днешното общество.

БАНКЕРЪ

КОЙ ЩЕ ОЦЕЛЕЕ

Published

2 months ago

July 22, 2026

Author

Залата беше затворена за външни лица.

Тежките завеси бяха спуснати, телефоните — изключени и оставени в метална кутия до входа. Двайсет и пет души седяха около дългата маса. Всеки от тях беше собственик или контролираше банка. Някои бяха милиардери. Други — хора, които от години стояха зад финансови групи, чиито имена никога не се появяваха публично.

Тази вечер обаче никой не се интересуваше от пари.

Въпросът беше един:

Кой ще оцелее?

Последните месеци бяха превърнали държавата в място, където законът и страхът все по-трудно се различаваха.

От БНБ идваха проверки след проверки. Министерството на финансите намекваше за „необходимост от стабилизиране“. Прокуратурата започваше производства по сигнали, които вчера никой не беше чувал. А междувременно по улиците хора, които всички познаваха, но никой не назоваваше, започваха да определят кой бизнес ще работи и кой — не.

Имаше и друго.

Телефонни обаждания.

Анонимни предупреждения.

„Внимавай.“

„Не пътувай с децата си.“

„Знаем къде е жена ти.“

Един от банкерите беше получил снимка на къщата си, направена от улицата предишната вечер.

Друг беше намерил куршум върху предния капак на автомобила си.

Трети вече не водеше децата си на училище.

А най-страшното беше, че никой не знаеше кой стои зад всичко това.

Или по-точно — всички имаха своите предположения.

— Това вече не е държавен натиск — каза тихо един от мъжете. — Това е система.

— Система? — изсмя се друг. — Система беше преди. Сега е война.

Някой спомена прокуратурата.

Друг — БНБ.

Трети заговори за чужди служби, които се опитвали да влияят върху финансовия сектор.

После разговорът се насочи към нещо, което всички избягваха.

Мафията.

Не онази от старите вестници. Не мутрите с анцузи и дебели вратове.

Новата.

С костюми.

С адвокати.

Със свои хора в институциите.

С влияние върху полиция, прокуратура, спорт и бизнес.

— Вече управляват и мачовете — каза един от банкерите. — „Черното тото“ не е просто някаква далавера. Там се въртят пари, влияние и хора.

Никой не отговори.

Всички знаеха, че това е само върхът.

Тогава се обади Емо.

Той притежаваше двадесет и седем процента от една от банките. Беше бивш служител на силовите структури и през годините беше изградил репутация на човек, който не обича да пита.

Баща му също бил човек с влияние в старата система.

Емо беше преживял прехода по свой начин.

Той не говореше много.

Но когато говореше, хората обикновено мълчаха.

Тази вечер обаче направи грешка.

— Трябва да направим това — каза той.

Няколко души се спогледаха.

— Кое „това“? — попита един.

Емо се наведе напред.

— Казах какво трябва да направим. Всеки от вас да осигури хората си. Контактите си. Ресурсите си. И никой да не предприема нищо самостоятелно.

Тонът му беше заповеднически.

— Емо — прекъсна го някой, — ние не сме ти подчинени.

— Не съм казал това.

— Именно така звучиш.

В залата се появи напрежение.

Емо се облегна назад.

— Ако някой има по-добра идея, да я каже.

Мълчание.

Тогава се обади човекът, който седеше до него.

Неговият приятел от двадесет години.

Човекът, който притежаваше 98% от собствената си банка.

Двамата бяха почти неразделни. Ходеха заедно на почивки с приятелки, пътуваха по света, вечеряха почти всяка седмица. Познаваха се почти от деца. Ходеха заедно по гаджета.

Но тази вечер приятелството не можеше да промени едно нещо:

Всеки от тях беше собственик.

Равен на останалите.

— Емо — каза той спокойно, — не говори така.

Емо го погледна.

— Как?

— Като че ли командваш всички.

— Аз просто казвам какво трябва да направим.

— Не. Казваш какво ти смяташ, че трябва да направим.

Няколко души наведоха глави.

— Нека чуем останалите — продължи приятелят му. — Тук има двадесет и пет души. Всеки има собствена информация. Всеки има свои контакти. Всеки има семейство, служители и интереси. Не можеш да влезеш в тази стая и да започнеш да раздаваш заповеди.

Емо се усмихна студено.

— Добре. Слушай.

— Слушам те от двайсет години.

Този път усмивката изчезна.

За няколко секунди никой не каза нищо.

После разговорът продължи.

Говориха за ликвидност.

За сигурност.

За охрана.

За резервни канали.

За това кои хора могат да бъдат подкупени и кои — не.

За това кои институции все още могат да бъдат използвани законно.

И кои вече не трябва да бъдат докосвани.

В един момент Емо отново се намеси.

— Ако чакаме всеки да си каже мнението, ще ни няма, преди да сме взели решение.

— А ако вземем грешно решение? — попита някой.

Емо не отговори.

Срещата продължи още почти час.

Накрая хората започнаха да стават.

Столовете се отдръпваха един по един. Някои си подаваха ръце. Други само кимаха.

Емо остана до масата.

Приятелят му също.

За първи път от двайсет години между тях стоеше нещо невидимо.

Не беше кавга.

Не беше омраза.

Беше усещането, че светът около тях се разпада и никой вече не знае на кого може да вярва.

— Емо — каза тихо приятелят му.

— Да?

Той го погледна право в очите.

После се изправи.

— Стига бе, Емо. Дай да видиме кой ще оцелее.

Емо замълча.

Вратата на залата се затвори.

А отвън, в тъмния коридор, вече чакаха шофьорите.

Никой не знаеше дали ще се върнат отново в тази зала.

И никой не знаеше кой от тях ще бъде там следващия път.

Защото в държава, в която властта, парите и страхът вече се бяха преплели толкова силно, въпросът вече не беше:

Кой е най-богат?

Не беше и:

Кой има най-голяма банка?

Въпросът беше много по-прост.

Кой ще оцелее?

КУЛТУРА

Сенките на Държавна сигурност II: Невидимият играч на прехода

Published

3 months ago

June 7, 2026

Author

Когато България навлезе в 90-те години, обществото беше изпълнено с надежда. След падането на режима мнозина очакваха демокрацията да донесе свобода, справедливост и нови възможности. Но зад фасадата на промяната остана един стар призрак – Държавна сигурност. Макар формално закрита през 1990 г., тя продължи да диктува правилата чрез своите хора, връзки и методи.

Унищожаването на десетки хиляди досиета в началото на прехода беше като изтриване на паметта на обществото. Никой вече не можеше да проследи кой е бил агент, кой е доносничил, кой е дърпал конците. Така старите кадри спокойно се прехвърлиха в новите служби, в политиката, в бизнеса. Демокрацията се оказа фасада – избори имаше, партии имаше, но зад кулисите старите мрежи продължаваха да управляват.

Политическата сцена през 90-те беше белязана от хора, които имаха минало в ДС. Те не само заемаха ключови постове в новите институции, но и създаваха нови партии, които уж носеха демократични ценности. В действителност обаче тези партии често бяха контролирани от старите мрежи. Липсата на лустрация – системна проверка и отстраняване на кадри – позволи на бивши агенти да останат в управлението. Това забави демократичния процес и подкопа доверието в институциите.

В икономиката картината беше още по-брутална. Контрабандата, „скритият транзит“ и нелегалните схеми по време на ембаргото срещу Югославия превърнаха бившите структури на ДС в нови икономически елити. Приватизацията – уж шанс за модернизация – се оказа златна мина за хората с достъп до информация и връзки. Така се родиха олигарси, които концентрираха богатство и власт, докато обикновеният човек броеше стотинките за хляб.

През 90-те години България беше разтърсена от скандали, които показваха колко дълбоко ДС е вплетена в новата икономика. От контрабандата на горива и цигари до съмнителни приватизационни сделки – навсякъде се виждаше почеркът на старите служби. Те имаха информация, връзки и умения да действат в сивата зона между законното и незаконното. И го използваха безмилостно.

Последиците бяха тежки. Корупцията се превърна в норма. Новите икономически елити, родени от структурите на ДС, започнаха да диктуват политиката. Парите и властта се концентрираха в ръцете на малцина, докато обществото тънеше в криза. Демократизацията беше забавена, институциите – отслабени, а доверието в държавата – разрушено.

ДС остана невидим играч, който пренасочва ресурси, оформя нови елити и подкопава доверието в държавата. Преходът, който трябваше да донесе свобода и справедливост, се оказа белязан от сенките на миналото.

И до днес влиянието на ДС се усеща. Много от олигархичните кръгове, които се родиха през 90-те, продължават да имат власт и влияние. Те са продукт на един преход, който никога не беше напълно честен. Преход, в който старите структури намериха нови начини да оцелеят и да процъфтяват.

Историята на ДС през 90-те е история на пропуснати възможности. България можеше да тръгне по пътя на истинска демокрация и справедливост. Вместо това старите мрежи успяха да се адаптират и да запазят властта си. И това остави дълбок отпечатък върху съвременната история на страната.

Споделете мнението си в коментарите! 👇

СЪВЕТИ ЗА МАЙКИТЕ

ПРИКАЗКИ ЗА ДЕЦА

ПРИЯТНА МУЗИКА ЗА ВАШЕТО КАФЕНЕ, БАР, РЕСТОРАНТ, СЛАДКАРНИЦА, ДОМ

КУЛТУРА

Сянката на Държавна сигурност над българския преход

Published

3 months ago

June 6, 2026

Author

Когато се говори за провала на българския преход през 90-те години, най-често се посочват икономическата криза, политическата нестабилност, хиперинфлацията и разграбването на държавната собственост. По-рядко се задава въпросът кой разполагаше с необходимите ресурси, информация, международни контакти и организационен капацитет, за да се възползва от хаоса. За много изследователи, журналисти и участници в събитията отговорът води към бившите структури на Държавна сигурност.

Формално ДС беше разформирована през 1990 г. На практика обаче голяма част от нейните кадри, агентурни мрежи и неформални връзки оцеляха и се адаптираха към новите условия. Вместо да бъдат подложени на мащабна лустрация, както в някои други държави от Източна Европа, бивши служители и сътрудници на службите запазиха позиции в държавната администрация, икономиката и зараждащия се частен сектор. Според редица анализи именно тези мрежи са играли съществена роля в преразпределението на икономическата власт през първото десетилетие на прехода.

Особено показателен е процесът на приватизация. Докато голяма част от обществото наблюдаваше как държавните предприятия губят стойност или фалират, определени кръгове разполагаха с информация, контакти и достъп до финансови ресурси, които им позволиха да придобият значителни активи при изключително изгодни условия. В общественото съзнание именно тогава се формира убеждението, че преходът не създава свободен пазар, а нова олигархия, изградена върху старите мрежи на властта.

В политиката влиянието се проявяваше по различен начин. След 1989 г. партиите формално се конкурираха помежду си, но зад кулисите често се говореше за общи зависимости, икономически групировки и неформални центрове на влияние. Според критиците на прехода част от тези структури произлизат именно от средите на бившата ДС и използват натрупания през десетилетията ресурс, за да влияят върху ключови политически решения независимо от това коя партия е на власт.

Не по-малко важна е ролята на службите във външнотърговските операции на комунистическия режим. Още преди 1989 г. определени структури на ДС участват в дейности извън традиционното разузнаване, включително международни икономически операции и контрабандни канали. След рухването на режима част от тези контакти и механизми не изчезват, а се превръщат в основа за нови икономически мрежи в условията на слаб контрол и институционален вакуум.

Това не означава, че всяко икономическо или политическо развитие през 90-те години може да бъде обяснено единствено чрез Държавна сигурност. Преходът беше резултат от множество фактори – международна среда, грешки на правителствата, липса на опит с пазарната икономика и дълбоки структурни проблеми. Но би било трудно да се разбере историята на този период без анализ на ролята на старите служби и техните наследници.

Три десетилетия по-късно въпросът остава актуален. Причината е проста: когато едно общество не успее да прекъсне връзката между старите мрежи на власт и новите демократични институции, миналото продължава да определя настоящето. Именно затова дебатът за Държавна сигурност не е спор за историята, а спор за характера на българската демокрация и за произхода на значителна част от политическия и икономическия елит на прехода.

Споделете мнението си в коментарите! 👇

СЪВЕТИ ЗА МАЙКИТЕ

ПРИКАЗКИ ЗА ДЕЦА

ПРИЯТНА МУЗИКА ЗА ВАШЕТО КАФЕНЕ, БАР, РЕСТОРАНТ, СЛАДКАРНИЦА, ДОМ