БЛОГ

МЪТНА РАБОТА

Published

6 years ago

February 18, 2021

Author

Старецът дръпна от окъселия фас и се намести малко по-удобно на извехтялата дъсчена пейка пред къщата си. Днес беше необичайно шумно. Съселяните се бяха сбрали на калния мегдан отсреща, начело с нагиздения като за абитуриентски бал кмет.
Горна Мътна беше толкова малко село, че можеше да тръгнеш от стадиона в единия край и да стигнеш до стопанския двор за една цигара време. Разбира се, стадионът беше просто една кална нива, по която кравите ритаха каквото произведат стомашно, а споменът за селски стадион се носеше от една приведена към земята бетонна рамка на футболна врата, килнала се още в края на миналия век. Стопанският двор пък беше запуснато полуоградено каре с няколко срутени постройки и два изгнили трактора, затънали като паметници на великото минало на Горна Мътна.
„Абе, айде холан, и по бай-тошово време си беше същото“, помисли си старецът и зачопли с бастуна пред нозете си. Той беше прекарал всичките си дни в това село и беше видял какво ли не. Дори и тоя джип, дето сега паркира на мегдана, не можеше да го изненада.
Горномътенци бяха спокойни хора. Животът в селото течеше като реката, която минаваше през него. Мътна отговаряше добре на името си, особено когато вдигнеше иначе мижавото си ниво при топенето на снеговете. Тъмната вода кипваше и се забързваше надолу по склона и се засилваше към селото. В такива дни река Мътна ставаше неузнаваемо дива и пълноводна и всяка година правеше поразии. Ще залее някоя нива, ще отнесе стадо козички, ще напълни мазета.
При първия голям сняг тия дни река Мътна се разбесня. Водата отнесе жива стока, заля две къщи и превърна центъра на селото в кална, мърлява Венеция, в която плуваха гондоли от стари бидони с кисело зеле, дюшеци и всякаква друга покъщнина. Драмата в Горна Мътна някак успя да попадне в новините на една от телевизиите. Селото стана толкова популярно, че наводнението го оправиха за два дни, а днес там паркира и джипа.
„Брей, голяма кола“ – помисли си старецът – „цяло стадо моеш да натвариш“. От джипа наистина се изсипа внушително количество непознати, облечени също като за абитуриентски бал. Сред тях се изтъпани най-големият, леко разпасан, малко брадясал, но очевидно най-важен човек.
„А добар ден!“ – извика насред калта на селския мегдан този големият, а после дръпна кратка реч, в която набързо обеща милиони за нова улица, саниране на селското училище, ваксини без пари и работеща икономика, единствената в Европа. Приключи с изявлението, после се врътна и се напъха отново зад волана. Струпаното множество горномътенци се затресе в бурни аплодисменти, а кметът радостно заподскача около джипката, която запали и потегли по улицата, заедно с кортежа си.
Старецът точно беше запалил нова цигара, когато джипката просто заора на улицата пред него. Първо се смъкна задното стъкло. Някаква жена извади телефон и го опъна към старчето. След това бавно се смъкна предното стъкло. Оня, дебелият важен човек, извади част от туловището си през прозореца и извика жизнерадостно към старчето на пейката.
– Здрасти, наборе! Как се казваш?
Старецът махна с ръка, изкашля малко от дима си и рече спокойно:
– Бай Ставри ми викат.
Като му чу името, шофьорът на джипката леко сгъна голямата си бръчка на челото, но продължи да упорства:
– А получи ли петдесетте лева??
Старецът вдигна рамене и лековато, напълно спокойно, отвърна:
– А, да… Сложих ги у нощното шкафче, при другите…
Шофьорът на джипката замръзна. През очите му премина тъмна, грозна сянка. Зъбите му се срещнаха рязко, а после прозорецът просто бавно тръгна нагоре, постепенно скривайки брадясалата мутра от очите на стареца. Джипът завъртя гуми и изчезна по улицата, с непозволена скорост.
Бай Ставри остана на пейката си. През старата му, побеляла глава, само за миг се завъртя мисълта, че „на тоя му е малко мътна работата“. После старецът просто въздъхна.
И го забрави.
Радослав Бимбалов

БЛОГ

🇧🇬🤔👎 „ПРИБИРАМЕ СЕ В БЪЛГАРИЯ. ЗАВИНАГИ.“

Published

2 months ago

September 1, 2026

Author

Преди няколко години това беше мечтата на много българи в чужбина. Днес обаче виждам нещо различно.

Хора, които се върнаха в България, започват отново да стягат куфарите. И причината не е просто „по-висока заплата“.

Когато си живял дълго в чужбина започваш да приемаш за нормално неща, които в България постепенно започват да ти липсват. Ред. Правила. Работещи институции. Сигурност.

Предвидимост. И най-вече започваш да гледаш по друг начин на парите.

Защото няма значение само колко получаваш. Важно е колко ти остава след наема, храната, сметките, горивото и всички останали разходи. А с поскъпването през последните години и преминаването към еврото усещането за много хора е едно и също: цените растат, а доходите не успяват да ги догонят.

И тогава идва неприятното сравнение: „Ако ще плащам почти европейски цени, защо да приемам българския стандарт на услуги, институции и сигурност?“ Това е моментът, в който човек започва да разбира нещо.

Не се връщаш в чужбина само заради парите. Връщаш се заради начина на живот, към който вече си свикнал. Не защото не обичаш България. А защото след години в чужбина започваш да имаш друга представа какво означава нормален живот. И когато веднъж си свикнал с това, връщането назад понякога се оказва много по-трудно, отколкото си си представял.”

Споделете мнението си в коментарите! 👇

СЪВЕТИ ЗА РОДИТЕЛИТЕ

ПРИКАЗКИ ЗА ДЕЦА

ПЕСНИ ЗА ДЕЦА

ПРИЯТНА МУЗИКА ЗА ВАШЕТО КАФЕНЕ, БАР, РЕСТОРАНТ, СЛАДКАРНИЦА, ДОМ

БЛОГ

Страхотно си беше

Published

2 months ago

August 28, 2026

Author

София, октомври 1985 г.

Ех, какви времена настанаха!

Карам си Ладата из София, касетофонът дъвче една презаписана касетка, а аз съм тръгнала към „Петте кьошета“ все едно лично ме чакат там.

Облеклото, разбира се, е контрабанден внос. Не питайте откъде. Подплънките на якето са подсилени допълнително — при по-рязък завой първо влизат те, после аз.

Кожената гривна ми я направиха по поръчка. Такава няма в ЦУМ, няма в Кореком, няма и да има.

Косата — захарна вода, тупиране и вяра в бъдещето. Стои като бетон. Вятърът не я мести. Само дъждът може да я свали от власт.

Коланът е задължителен, погледът — все едно слушам нещо, което още не са разрешили по радиото.
Само едно ме притеснява: да не завали и да няма пчели наблизо.

При толкова захар в косата до „Петте кьошета“ мога да пристигна с цял кошер.
Иначе за октомври си е доста топло.

Айде, че трябва да връщам касетката. Записана е от приятел на приятел и утре я чакат още трима.

Споделете мнението си в коментарите! 👇

СЪВЕТИ ЗА РОДИТЕЛИТЕ

ПРИКАЗКИ ЗА ДЕЦА

ПЕСНИ ЗА ДЕЦА

ПРИЯТНА МУЗИКА ЗА ВАШЕТО КАФЕНЕ, БАР, РЕСТОРАНТ, СЛАДКАРНИЦА, ДОМ

БЛОГ

Никога не влизайте в конфликт с хора около петдесет.

Published

2 months ago

August 23, 2026

Author

Никога не влизайте в конфликт с хора около петдесет.

Те са от друго тесто.

Семействата им ги научиха на почти всичко необходимо, още преди да са тръгнали на училище. На пет години мнозина вече носеха ключ от вкъщи на врата си. На седем можеха сами да си приготвят истинско ядене, а на девет бяха напълно самостоятелни. Всяка лятна сутрин изчезваха навън веднага след изгрев и се прибираха чак когато светнат уличните лампи.

Пиеха вода директно от градинския маркуч, ядяха плодове, без да ги мият, скитаха из горите и някак винаги намираха пътя към дома без GPS, мобилни телефони или споделяне на локация. Знаеха как да запалят огън, да пекат картофи или царевица в жарта, да превържат ожулено коляно с каквото намерят наоколо, да си ремонтират велосипеда сами и да изкарат целия следобед с един сандвич, увит в хартия.

Състезаваха се с велосипеди без каски, строяха рампи от шперплат, играеха на “ръбче” по тротоарите, футбол по улиците, “шмайзер”, “Стражари и апаши”, фунийки и още десетки игри. Катереха се по дърветата и решаваха споровете си лице в лице, без нужда от групови чатове.

Четяха истински книги – от онези с хартиени страници, които нямат нужда от зареждане на батерия.

Те все още могат да смятат наум, помнят телефонни номера, поправят вещите си, вместо веднага да ги изхвърлят, мислят критично и стигат до изводи, без да гледат видео с инструкции. Ние сме последните, които можем едновременно да върнем рутера към фабрични настройки, да запалим печка с мокри дърва и да намерим адрес само по обяснението: „След старата фурна, втората пряка вдясно.“

Обучени сме да оцеляваме без интернет, инструкции, психологическа подкрепа и батерия над 20% 😁 Наистина опасно поколение. Пазете се!

Атанас Ленков

Споделете мнението си в коментарите! 👇

СЪВЕТИ ЗА РОДИТЕЛИТЕ

ПРИКАЗКИ ЗА ДЕЦА

ПЕСНИ ЗА ДЕЦА

ПРИЯТНА МУЗИКА ЗА ВАШЕТО КАФЕНЕ, БАР, РЕСТОРАНТ, СЛАДКАРНИЦА, ДОМ