БЛОГ

Бях млада и наперена и не поздравявах съседите си, което ми изигра лоша шега

Published

6 years ago

March 16, 2021

Author

Бъдещият ми работодател се оказа мой съсед. Човекът, който никога не поздравявах. Както и много други. Просто минавах покрай тях мълчаливо и не отвръщах на поздравите им. Държах се надменно, защото може би така бях възпитана. Т.е. явно не бях добре възпитана. Или може би ми беше досадно всеки път като се засека с някоя позната физиономия да трябва да й казвам “здрасти”. След време се оказа, че не е трябвало да постъпвам така. За съжаление винаги го разбираш твърде късно. Но все пак го разбираш – за добро, или за лошо. И така, реших да напусна сегашната си работа. Причините за това бяха много – ниско заплащане, много работа, монотонност, интриги. Просто вече всичко ми омръзна, както и обещанията за вдигане на заплатата, които си оставаха обещания. Подадох си предизвестието и се пуснах в дебрите на обявите за работа. Очаквай, че бързо ще ми се обадят, но уви, не стана така. Чаках 2 месеца, докато получа първото си обаждане за интервю.

Очаквано, не ме избраха за позицията, защото съм нямала достатъчно опит. Започнах леко да се отчайвам, а и парите започнаха да привършват. Пуснах хаотично на още едно две места. След няколко дни ми се обади приличен мъжки глас, който ме покани на интервю. Усетих, че тук може и да станат нещата, защото по телефона му разказах някои неща за себе си, а той според мен беше впечатлен. И така, в уречения ден и час пристъпих на входа на фирмата. секретарката ме пусна в кабинета и ми подаде чаша вода. Когато в стаята влезе шефът, с когото разговарях, за малко щях да се задавя. Та това беше моят съсед. Човекът, когото не поздравявах и подминавах. Когато го видях и почервенях от срам. Той се усмихна и ми подаде ръка. С плаха надежда си помислих, че не ме е познал. Реших да не мисля за това, представих се и започнахме да си говорим. Задаваше ми въпроси от всякакво естество. Отдъхнах си – явно не е било толкова фатално това, че съм го подминавала. Интервюто беше към края си, когато той ме попита дали съм любезна и внимателна към хората.

Аз го погледнах право в очите, а той беше доста свъсен и сериозен. Усетих, че ръцете ми се изпотявах. Отвърнах му, че съм любезна и учтива с някои хора, а с други не. И той ме заби с въпроса: “Имате предвид такива като мен ли?”. Намекът му ми беше ясен. Не беше нужно да се правя повече на ударена. Смотулевих нещо като оправдание, от типа, че не го познавам добре. Той се засмя и каза, че ще си помисли за моята позиция. Прибрах се посърнала. Не знаех какво да правя. Наскоро бях скъсала с гаджето. Чувствах се самотна и не на място. Реших да изляза, не ми се стоеше вкъщи. И хоп, на излизане отново го засякох – моят съсед и евентуален бъдещ шеф. Реших да рискувам. Казах му здрасти и го попитах как е минал денят му. А той се усмихна и каза, че едно изречение не могат да върнат няколко години. По-добре би било пак да не го поздравявам, нищо, че сме в един вход. И отмина покрай мен. Сълзи от гняв ми избиха по лицето. Как можах да съм такава! Бях сигурна, че ставам за работата. Как можеше точно той да е шеф на фирмата, в която исках да работя.

Така минаха няколко дни. През това време гледах да не се засичам с никакви съседи. На седмия ден след интервюто телефонът ми звънна. Вдигнах и се оказа той – моят съсед. Каза ми, че иска да се видим за финално интервю. На другия ден отидох, бях нервна и притеснена. Не знаех какво да говоря. Поговорихме общи неща и той ми каза: “Ще те наема да работиш за мен, само ако вече си говорим на стълбите”. Аз го погледнах стреснато – той беше с каменно лице. След което изведнъж се ухили и започна да се смее. След което ме потупа по рачото и ми каза: “Одобрена си, от другата седмица почваш”. Идея си нямате как съм крещяла и викала от радост. От този ден животът ми тръгна отново нагоре. Работех всеотдайно, а шефът ми беше добър към мен. Вече поздравявам абсолютно всички – дори и непознатите от квартала. Историята ми беше ценен урок, който ще помня цял живот.

БЛОГ

🇧🇬🤔👎 „ПРИБИРАМЕ СЕ В БЪЛГАРИЯ. ЗАВИНАГИ.“

Published

2 months ago

September 1, 2026

Author

Преди няколко години това беше мечтата на много българи в чужбина. Днес обаче виждам нещо различно.

Хора, които се върнаха в България, започват отново да стягат куфарите. И причината не е просто „по-висока заплата“.

Когато си живял дълго в чужбина започваш да приемаш за нормално неща, които в България постепенно започват да ти липсват. Ред. Правила. Работещи институции. Сигурност.

Предвидимост. И най-вече започваш да гледаш по друг начин на парите.

Защото няма значение само колко получаваш. Важно е колко ти остава след наема, храната, сметките, горивото и всички останали разходи. А с поскъпването през последните години и преминаването към еврото усещането за много хора е едно и също: цените растат, а доходите не успяват да ги догонят.

И тогава идва неприятното сравнение: „Ако ще плащам почти европейски цени, защо да приемам българския стандарт на услуги, институции и сигурност?“ Това е моментът, в който човек започва да разбира нещо.

Не се връщаш в чужбина само заради парите. Връщаш се заради начина на живот, към който вече си свикнал. Не защото не обичаш България. А защото след години в чужбина започваш да имаш друга представа какво означава нормален живот. И когато веднъж си свикнал с това, връщането назад понякога се оказва много по-трудно, отколкото си си представял.”

Споделете мнението си в коментарите! 👇

СЪВЕТИ ЗА РОДИТЕЛИТЕ

ПРИКАЗКИ ЗА ДЕЦА

ПЕСНИ ЗА ДЕЦА

ПРИЯТНА МУЗИКА ЗА ВАШЕТО КАФЕНЕ, БАР, РЕСТОРАНТ, СЛАДКАРНИЦА, ДОМ

БЛОГ

Страхотно си беше

Published

2 months ago

August 28, 2026

Author

София, октомври 1985 г.

Ех, какви времена настанаха!

Карам си Ладата из София, касетофонът дъвче една презаписана касетка, а аз съм тръгнала към „Петте кьошета“ все едно лично ме чакат там.

Облеклото, разбира се, е контрабанден внос. Не питайте откъде. Подплънките на якето са подсилени допълнително — при по-рязък завой първо влизат те, после аз.

Кожената гривна ми я направиха по поръчка. Такава няма в ЦУМ, няма в Кореком, няма и да има.

Косата — захарна вода, тупиране и вяра в бъдещето. Стои като бетон. Вятърът не я мести. Само дъждът може да я свали от власт.

Коланът е задължителен, погледът — все едно слушам нещо, което още не са разрешили по радиото.
Само едно ме притеснява: да не завали и да няма пчели наблизо.

При толкова захар в косата до „Петте кьошета“ мога да пристигна с цял кошер.
Иначе за октомври си е доста топло.

Айде, че трябва да връщам касетката. Записана е от приятел на приятел и утре я чакат още трима.

Споделете мнението си в коментарите! 👇

СЪВЕТИ ЗА РОДИТЕЛИТЕ

ПРИКАЗКИ ЗА ДЕЦА

ПЕСНИ ЗА ДЕЦА

ПРИЯТНА МУЗИКА ЗА ВАШЕТО КАФЕНЕ, БАР, РЕСТОРАНТ, СЛАДКАРНИЦА, ДОМ

БЛОГ

Никога не влизайте в конфликт с хора около петдесет.

Published

2 months ago

August 23, 2026

Author

Никога не влизайте в конфликт с хора около петдесет.

Те са от друго тесто.

Семействата им ги научиха на почти всичко необходимо, още преди да са тръгнали на училище. На пет години мнозина вече носеха ключ от вкъщи на врата си. На седем можеха сами да си приготвят истинско ядене, а на девет бяха напълно самостоятелни. Всяка лятна сутрин изчезваха навън веднага след изгрев и се прибираха чак когато светнат уличните лампи.

Пиеха вода директно от градинския маркуч, ядяха плодове, без да ги мият, скитаха из горите и някак винаги намираха пътя към дома без GPS, мобилни телефони или споделяне на локация. Знаеха как да запалят огън, да пекат картофи или царевица в жарта, да превържат ожулено коляно с каквото намерят наоколо, да си ремонтират велосипеда сами и да изкарат целия следобед с един сандвич, увит в хартия.

Състезаваха се с велосипеди без каски, строяха рампи от шперплат, играеха на “ръбче” по тротоарите, футбол по улиците, “шмайзер”, “Стражари и апаши”, фунийки и още десетки игри. Катереха се по дърветата и решаваха споровете си лице в лице, без нужда от групови чатове.

Четяха истински книги – от онези с хартиени страници, които нямат нужда от зареждане на батерия.

Те все още могат да смятат наум, помнят телефонни номера, поправят вещите си, вместо веднага да ги изхвърлят, мислят критично и стигат до изводи, без да гледат видео с инструкции. Ние сме последните, които можем едновременно да върнем рутера към фабрични настройки, да запалим печка с мокри дърва и да намерим адрес само по обяснението: „След старата фурна, втората пряка вдясно.“

Обучени сме да оцеляваме без интернет, инструкции, психологическа подкрепа и батерия над 20% 😁 Наистина опасно поколение. Пазете се!

Атанас Ленков

Споделете мнението си в коментарите! 👇

СЪВЕТИ ЗА РОДИТЕЛИТЕ

ПРИКАЗКИ ЗА ДЕЦА

ПЕСНИ ЗА ДЕЦА

ПРИЯТНА МУЗИКА ЗА ВАШЕТО КАФЕНЕ, БАР, РЕСТОРАНТ, СЛАДКАРНИЦА, ДОМ