КУЛТУРА

Оперната певица Люба Велич (Люба Величкова) на разходка във Варна с бъдещия си съпруг Димитър Костов – 1935 г.

Published

5 years ago

August 20, 2021

Author

И до днес в музикалния свят изпълнението й на Саломе в едноименната опера на Рихард Щраус се приема за еталон за чувствена и лирична интерпретация, по който се равняват дори прими като Мария Калас.

Родена на 10 юли 1913 г. в село Борисово (днес Славяново), Поповско, Люба Величкова от малка проявява своя музикален талант. Като дете свири на цигулка и пее в училищния хор на Шуменската гимназия. Още тогава гласът й има голям диапазон, като спокойно покрива три октави. Учителката й по пеене е така запленена, че започва да й дава безплатни уроци. Родителите й обаче настояват тя да получи сериозно образование и девойката заминава да учи философия в Софийския университет.

Успоредно с това обаче тя пее в хора на катедралата “Александър Невски”. Именно там я забелязва известният музикален педагог и композитор Георги Златев-Черкин и й предлага да учи безплатно при него в Държавната консерватория. Той настанява талантливото момиче на работа в Софийската опера като хористка.

Дебютът на Люба на родна сцена е през 1934 г. с малка роля в “Борис Годунов” на Мусоргски. Черкин подарява билет за Виена на младата певица, където е прослушана от проф. Томас Лирхамер, ректор на Австрийската държавна консерватория. Той е толкова възхитен от певческите й данни, че я приема, без да полага задължителните изпити. Заради липса на средства Люба е принудена да живее в мизерна стаичка и да върви пеша по 7 километра всеки ден. Въпреки оскъдицата, с желязна дисциплина и огромен труд българката успява да завърши 6-годишния курс за две години и приема поканата за работа в операта на Грац, чиято примадона е от 1937 до 1940 г.

За да се възприема името й по-лесно от немскоговорящата публика, певицата променя фамилията си на Велич. Натрупала само за две години солиден репертоар, тя провежда успешно турне из Германия и Австрия.

През 1944 г. се навършват 80 години от рождението на Рихард Щраус. Дирекцията на виенската “Щатсопера” кани певицата за участие в главната роля в “Саломе” на бележития композитор. На репетициите и на премиерата присъства и самият Щраус. След представлението той се обръща към българката с думите, които са цитирани в цялата австрийска преса: “Не знаех, че моята музика е толкова хубава! Вие ми открихте това чрез вашия глас. Ако Орфей е бил гениален певец магьосник, вие сте наистина неговата дъщеря”. Танцът на Саломе се превръща в коронния й номер. През 1947 г. тя гастролира с него в лондонската опера “Ковънт Гардън”, където е извикана 30 пъти на бис от публиката. Но истинската сензация предстои.

През 1949 г. Люба дебютира на сцената на “Метрополитън” в Ню Йорк отново като Саломе. Танцът й продължава 20 минути, през които сопраното пее и танцува едновременно. Разкъсва воалите един след друг, докато остава по прилепнало трико в телесен цвят, но публиката мисли, че е гола – невероятно смело за времето си решение. Успехът е зашеметяващ, като веднага е й предложен дългогодишен договор с главозамайващи хонорари.

Пет години тя е всепризнатата богиня на Америка. Пазарът е залят с червила и парфюми “Люба” и пудри “Саломе”. Освен на любовта на своите почитатели, в САЩ примадоната се радва и на изключително внимание от страна на президентите Хари Труман и Дуайт Айзенхауер, които неведнъж дават приеми в нейна чест.
По това време се развихря скандал между нея и друга голяма певица – великата Мария Калас. Гъркинята също мечтае за “Метрополитън”, но директорът на операта разрешава на импресариото да я наеме само ако е по-добра от сънародничката ни. Отговорът му е: “Не. Люба Велич е по-добра от Калас”. Разгневена гръцката дива завежда дело срещу нашенката. Но съдът на Ню Йорк единодушно решава, че наистина българката е по-талантлива.

Въпреки шумните успехи и слава отвъд Океана, Велич се завръща в любимата си Виена през 1953 г. В австрийската столица тя продължава изявите си, като паметни за публиката остават превъплъщенията й като Чо Чо Сан в “Мадам Бътерфлай”, Манон Леско в едноименната опера, Мими в “Бохеми”, Дездемона в “Отело” на Верди и Донна Ана в “Дон Жуан” на Моцарт.

В средата на 50-те години се появяват първите проблеми с гласа й и Люба започва да се появява рядко на сцената, главно в по-малки роли. През 1959 г., едва 46-годишна слага окончателно край на кариерата си. Изключителното актьорско майсторство обаче й позволява да намери ново поле за изява – този път на големия екран. Тя се снима в общо 26 филма в киното и телевизията. Сред по-популярните са мюзикълите “Гълъбицата” от 1959 г, в който си партнира с прочутия Луис Армстронг, и “Последен акорд” от 1960 г. с Марио дел Монако.

Дори в лоното на седмото изкуство тя не може да избяга от ролята, превърнала се в нейна емблема. През 1963 г. по киноекраните излиза филмът “Между двама мъже”, В него има сцена, в която главните герои отиват на спектакъл на “Саломе”, а Велич играе ролята на оперна прима, изпълняваща знаменития танц с воалите.

През 1976 г., когато е на 63 години, директорът на “Метрополитен” Рудолф Бинг я кани да се завърне отново на сцената в новата постановка на “Дъщерята на полка” от Доницети. Ролята на застарялата примадона е говорна и епизодична, а нейни партньори в централните роли са знаменитите Лучано Павароти и Джоан Съдърланд. Преди да излезе на сцената, Люба трепери от мисълта, че американската публика я е забравила, но се случва нещо уникално – зрителите стават на крака и 15 минути аплодират българката. Представлението спира, а Павароти и Съдърланд се приближават до нея с думите: “Вие сте най-щастливата певица на века!”

Последните й артистични изяви са в предаването “Стари френски шансони” по националната австрийска телевизия. В изпълнението си Люба е толкова трогателна, че разплаква целия снимачен екип. Когато записът свършва, певицата застава пред младите си колеги и казва: “За мен любовта никога не е била в миналото, а в настоящето. Тя не може да се улови, но аз ще я търся, търсете я и Вие!”

През целия си живот знаменитата прима не забравя своята родина. Въпреки съществуващия в нея по това време комунистически режим, тя поне веднъж годишно се завръща в България, за да се види със своята майка. При едно от тези идвания взема със себе си няколко коренчета здравец от родната земя, за да ги засади в прочутата Виенска гора, в която някога са бродели великите композитори Бетовен и Моцарт.

Когато Люба Велич си отива от този свят на 2 септември 1996 г., “Щатсопера” за първи път в историята си спуска черни знамена на фасадата си. Погребението й се превръща в масова проява на любов и почит към голямата оперна певица, създала най-добрата “Саломе” на 20 век.

Мирослав Трифонов

БАНКЕРЪ

КОЙ ЩЕ ОЦЕЛЕЕ

Published

2 months ago

July 22, 2026

Author

Залата беше затворена за външни лица.

Тежките завеси бяха спуснати, телефоните — изключени и оставени в метална кутия до входа. Двайсет и пет души седяха около дългата маса. Всеки от тях беше собственик или контролираше банка. Някои бяха милиардери. Други — хора, които от години стояха зад финансови групи, чиито имена никога не се появяваха публично.

Тази вечер обаче никой не се интересуваше от пари.

Въпросът беше един:

Кой ще оцелее?

Последните месеци бяха превърнали държавата в място, където законът и страхът все по-трудно се различаваха.

От БНБ идваха проверки след проверки. Министерството на финансите намекваше за „необходимост от стабилизиране“. Прокуратурата започваше производства по сигнали, които вчера никой не беше чувал. А междувременно по улиците хора, които всички познаваха, но никой не назоваваше, започваха да определят кой бизнес ще работи и кой — не.

Имаше и друго.

Телефонни обаждания.

Анонимни предупреждения.

„Внимавай.“

„Не пътувай с децата си.“

„Знаем къде е жена ти.“

Един от банкерите беше получил снимка на къщата си, направена от улицата предишната вечер.

Друг беше намерил куршум върху предния капак на автомобила си.

Трети вече не водеше децата си на училище.

А най-страшното беше, че никой не знаеше кой стои зад всичко това.

Или по-точно — всички имаха своите предположения.

— Това вече не е държавен натиск — каза тихо един от мъжете. — Това е система.

— Система? — изсмя се друг. — Система беше преди. Сега е война.

Някой спомена прокуратурата.

Друг — БНБ.

Трети заговори за чужди служби, които се опитвали да влияят върху финансовия сектор.

После разговорът се насочи към нещо, което всички избягваха.

Мафията.

Не онази от старите вестници. Не мутрите с анцузи и дебели вратове.

Новата.

С костюми.

С адвокати.

Със свои хора в институциите.

С влияние върху полиция, прокуратура, спорт и бизнес.

— Вече управляват и мачовете — каза един от банкерите. — „Черното тото“ не е просто някаква далавера. Там се въртят пари, влияние и хора.

Никой не отговори.

Всички знаеха, че това е само върхът.

Тогава се обади Емо.

Той притежаваше двадесет и седем процента от една от банките. Беше бивш служител на силовите структури и през годините беше изградил репутация на човек, който не обича да пита.

Баща му също бил човек с влияние в старата система.

Емо беше преживял прехода по свой начин.

Той не говореше много.

Но когато говореше, хората обикновено мълчаха.

Тази вечер обаче направи грешка.

— Трябва да направим това — каза той.

Няколко души се спогледаха.

— Кое „това“? — попита един.

Емо се наведе напред.

— Казах какво трябва да направим. Всеки от вас да осигури хората си. Контактите си. Ресурсите си. И никой да не предприема нищо самостоятелно.

Тонът му беше заповеднически.

— Емо — прекъсна го някой, — ние не сме ти подчинени.

— Не съм казал това.

— Именно така звучиш.

В залата се появи напрежение.

Емо се облегна назад.

— Ако някой има по-добра идея, да я каже.

Мълчание.

Тогава се обади човекът, който седеше до него.

Неговият приятел от двадесет години.

Човекът, който притежаваше 98% от собствената си банка.

Двамата бяха почти неразделни. Ходеха заедно на почивки с приятелки, пътуваха по света, вечеряха почти всяка седмица. Познаваха се почти от деца. Ходеха заедно по гаджета.

Но тази вечер приятелството не можеше да промени едно нещо:

Всеки от тях беше собственик.

Равен на останалите.

— Емо — каза той спокойно, — не говори така.

Емо го погледна.

— Как?

— Като че ли командваш всички.

— Аз просто казвам какво трябва да направим.

— Не. Казваш какво ти смяташ, че трябва да направим.

Няколко души наведоха глави.

— Нека чуем останалите — продължи приятелят му. — Тук има двадесет и пет души. Всеки има собствена информация. Всеки има свои контакти. Всеки има семейство, служители и интереси. Не можеш да влезеш в тази стая и да започнеш да раздаваш заповеди.

Емо се усмихна студено.

— Добре. Слушай.

— Слушам те от двайсет години.

Този път усмивката изчезна.

За няколко секунди никой не каза нищо.

После разговорът продължи.

Говориха за ликвидност.

За сигурност.

За охрана.

За резервни канали.

За това кои хора могат да бъдат подкупени и кои — не.

За това кои институции все още могат да бъдат използвани законно.

И кои вече не трябва да бъдат докосвани.

В един момент Емо отново се намеси.

— Ако чакаме всеки да си каже мнението, ще ни няма, преди да сме взели решение.

— А ако вземем грешно решение? — попита някой.

Емо не отговори.

Срещата продължи още почти час.

Накрая хората започнаха да стават.

Столовете се отдръпваха един по един. Някои си подаваха ръце. Други само кимаха.

Емо остана до масата.

Приятелят му също.

За първи път от двайсет години между тях стоеше нещо невидимо.

Не беше кавга.

Не беше омраза.

Беше усещането, че светът около тях се разпада и никой вече не знае на кого може да вярва.

— Емо — каза тихо приятелят му.

— Да?

Той го погледна право в очите.

После се изправи.

— Стига бе, Емо. Дай да видиме кой ще оцелее.

Емо замълча.

Вратата на залата се затвори.

А отвън, в тъмния коридор, вече чакаха шофьорите.

Никой не знаеше дали ще се върнат отново в тази зала.

И никой не знаеше кой от тях ще бъде там следващия път.

Защото в държава, в която властта, парите и страхът вече се бяха преплели толкова силно, въпросът вече не беше:

Кой е най-богат?

Не беше и:

Кой има най-голяма банка?

Въпросът беше много по-прост.

Кой ще оцелее?

КУЛТУРА

Сенките на Държавна сигурност II: Невидимият играч на прехода

Published

3 months ago

June 7, 2026

Author

Когато България навлезе в 90-те години, обществото беше изпълнено с надежда. След падането на режима мнозина очакваха демокрацията да донесе свобода, справедливост и нови възможности. Но зад фасадата на промяната остана един стар призрак – Държавна сигурност. Макар формално закрита през 1990 г., тя продължи да диктува правилата чрез своите хора, връзки и методи.

Унищожаването на десетки хиляди досиета в началото на прехода беше като изтриване на паметта на обществото. Никой вече не можеше да проследи кой е бил агент, кой е доносничил, кой е дърпал конците. Така старите кадри спокойно се прехвърлиха в новите служби, в политиката, в бизнеса. Демокрацията се оказа фасада – избори имаше, партии имаше, но зад кулисите старите мрежи продължаваха да управляват.

Политическата сцена през 90-те беше белязана от хора, които имаха минало в ДС. Те не само заемаха ключови постове в новите институции, но и създаваха нови партии, които уж носеха демократични ценности. В действителност обаче тези партии често бяха контролирани от старите мрежи. Липсата на лустрация – системна проверка и отстраняване на кадри – позволи на бивши агенти да останат в управлението. Това забави демократичния процес и подкопа доверието в институциите.

В икономиката картината беше още по-брутална. Контрабандата, „скритият транзит“ и нелегалните схеми по време на ембаргото срещу Югославия превърнаха бившите структури на ДС в нови икономически елити. Приватизацията – уж шанс за модернизация – се оказа златна мина за хората с достъп до информация и връзки. Така се родиха олигарси, които концентрираха богатство и власт, докато обикновеният човек броеше стотинките за хляб.

През 90-те години България беше разтърсена от скандали, които показваха колко дълбоко ДС е вплетена в новата икономика. От контрабандата на горива и цигари до съмнителни приватизационни сделки – навсякъде се виждаше почеркът на старите служби. Те имаха информация, връзки и умения да действат в сивата зона между законното и незаконното. И го използваха безмилостно.

Последиците бяха тежки. Корупцията се превърна в норма. Новите икономически елити, родени от структурите на ДС, започнаха да диктуват политиката. Парите и властта се концентрираха в ръцете на малцина, докато обществото тънеше в криза. Демократизацията беше забавена, институциите – отслабени, а доверието в държавата – разрушено.

ДС остана невидим играч, който пренасочва ресурси, оформя нови елити и подкопава доверието в държавата. Преходът, който трябваше да донесе свобода и справедливост, се оказа белязан от сенките на миналото.

И до днес влиянието на ДС се усеща. Много от олигархичните кръгове, които се родиха през 90-те, продължават да имат власт и влияние. Те са продукт на един преход, който никога не беше напълно честен. Преход, в който старите структури намериха нови начини да оцелеят и да процъфтяват.

Историята на ДС през 90-те е история на пропуснати възможности. България можеше да тръгне по пътя на истинска демокрация и справедливост. Вместо това старите мрежи успяха да се адаптират и да запазят властта си. И това остави дълбок отпечатък върху съвременната история на страната.

Споделете мнението си в коментарите! 👇

СЪВЕТИ ЗА МАЙКИТЕ

ПРИКАЗКИ ЗА ДЕЦА

ПРИЯТНА МУЗИКА ЗА ВАШЕТО КАФЕНЕ, БАР, РЕСТОРАНТ, СЛАДКАРНИЦА, ДОМ

КУЛТУРА

Сянката на Държавна сигурност над българския преход

Published

3 months ago

June 6, 2026

Author

Когато се говори за провала на българския преход през 90-те години, най-често се посочват икономическата криза, политическата нестабилност, хиперинфлацията и разграбването на държавната собственост. По-рядко се задава въпросът кой разполагаше с необходимите ресурси, информация, международни контакти и организационен капацитет, за да се възползва от хаоса. За много изследователи, журналисти и участници в събитията отговорът води към бившите структури на Държавна сигурност.

Формално ДС беше разформирована през 1990 г. На практика обаче голяма част от нейните кадри, агентурни мрежи и неформални връзки оцеляха и се адаптираха към новите условия. Вместо да бъдат подложени на мащабна лустрация, както в някои други държави от Източна Европа, бивши служители и сътрудници на службите запазиха позиции в държавната администрация, икономиката и зараждащия се частен сектор. Според редица анализи именно тези мрежи са играли съществена роля в преразпределението на икономическата власт през първото десетилетие на прехода.

Особено показателен е процесът на приватизация. Докато голяма част от обществото наблюдаваше как държавните предприятия губят стойност или фалират, определени кръгове разполагаха с информация, контакти и достъп до финансови ресурси, които им позволиха да придобият значителни активи при изключително изгодни условия. В общественото съзнание именно тогава се формира убеждението, че преходът не създава свободен пазар, а нова олигархия, изградена върху старите мрежи на властта.

В политиката влиянието се проявяваше по различен начин. След 1989 г. партиите формално се конкурираха помежду си, но зад кулисите често се говореше за общи зависимости, икономически групировки и неформални центрове на влияние. Според критиците на прехода част от тези структури произлизат именно от средите на бившата ДС и използват натрупания през десетилетията ресурс, за да влияят върху ключови политически решения независимо от това коя партия е на власт.

Не по-малко важна е ролята на службите във външнотърговските операции на комунистическия режим. Още преди 1989 г. определени структури на ДС участват в дейности извън традиционното разузнаване, включително международни икономически операции и контрабандни канали. След рухването на режима част от тези контакти и механизми не изчезват, а се превръщат в основа за нови икономически мрежи в условията на слаб контрол и институционален вакуум.

Това не означава, че всяко икономическо или политическо развитие през 90-те години може да бъде обяснено единствено чрез Държавна сигурност. Преходът беше резултат от множество фактори – международна среда, грешки на правителствата, липса на опит с пазарната икономика и дълбоки структурни проблеми. Но би било трудно да се разбере историята на този период без анализ на ролята на старите служби и техните наследници.

Три десетилетия по-късно въпросът остава актуален. Причината е проста: когато едно общество не успее да прекъсне връзката между старите мрежи на власт и новите демократични институции, миналото продължава да определя настоящето. Именно затова дебатът за Държавна сигурност не е спор за историята, а спор за характера на българската демокрация и за произхода на значителна част от политическия и икономическия елит на прехода.

Споделете мнението си в коментарите! 👇

СЪВЕТИ ЗА МАЙКИТЕ

ПРИКАЗКИ ЗА ДЕЦА

ПРИЯТНА МУЗИКА ЗА ВАШЕТО КАФЕНЕ, БАР, РЕСТОРАНТ, СЛАДКАРНИЦА, ДОМ