БЛОГ

Смърт в метрото

Published

5 years ago

November 30, 2021

Author

“Не исках да пиша за това, но по-възрастни и по-умни от мен хора ме посъветваха да го направя. Миналата сряда пътувах с метрото за Университета. Както винаги закъснявах, както винаги слушах музика със слушалки от телефона си, както винаги си мислех за предстоящите ми изпити, за които бях сигурна, че не съм добре подготвена.

Стисках чантата си с телефона и документите си в препълнения вагон на метрото и разглеждах хората около себе си. До мен стояха две момчета, говореха шумно и се смееха, дебела лелка със скъпо кожено палто и възрастен човек с разкопчано палто, шапка и безвкусен шал около врата си. Личеше си, че трудно се държи на краката си и реших, че е пиян. Слязохме от метрото заедно.

Човекът залитна и се облегна на стената. Помислих си, че нито е моя работа, нито имам време да пазя някакъв си пиян да не падне на релсите на метрото, но въпреки това се приближих и го попитах дали всичко е наред. Странно, но от него не лъхаше на алкохол.

Погледна ме уплашено и се опита нещо да ми отговори, но нищо не се разбра от думите му. Тогава си спомних една лекция за признаците на инсулта и със замряло сърце го помолих да се усмихне.

Гледаше ме пребледнял и не отговаряше. “Моля ви, усмихнете ми се, едно красиво младо момиче ви моли да се усмихнете, няма ли да го направите?!” Опита да се усмихне. Усмивката му се плъзна само на половината от лицето. Това беше инсулт.

Какво се случи след това?

След това му помогнах да легне и сложих главата му на коленете си. След това звънях по телефона на “Бърза помощ”. След това се карах с операторите, които ме караха по няколко пъти да обяснявам какво се е случило, къде се е случило, как се е случило и защо е шумно около мен. След това им обяснявах, че човека умира на коленете ми. И накрая дочаках отговора: “Не се притеснявайте, изпращаме екип”.

Последваха 20 минути, които никога няма да забравя. Седях с умиращ в ръцете ми човек и молех преминаващите покрай нас поне да извикат полицията, която дежуреше на изхода на метрото. Някои просто ме отминаваха, други се спираха за миг, само за да ми кажат, че бързат и нямат време. Накрая пристигна “Бърза помощ”.

Сложиха мъжа на носилка и… кошмарът продължи.

Разбирам, че е час пик, разбирам, че всички бързат за да не закъснеят, но какъв човек трябва да си за да не пропускаш лекари с носилка, на която лежи умиращ човек? Въпросът е риторичен – трябва да си бездушна тълпа.

След два часа ми позвъни едно момче от екипа на “Бърза помощ”, на когото бях дала телефона си и ми съобщи, че човекът е починал пред вратите на болницата. Твърде много се е забавила лекарската намеса и просто е умрял.

Даже не зная как се казваше този човек. Но сега зная една страшна истина – можете да умрете пред очите на стотици хора и никой да не се спре за да ви помогне.

Моля ви, понякога се откъснете от своите мисли и погледнете встрани. Можете да спасите живота на някой човек, или поне да му дадете шанс да се бори за своя живот.

Ivan Metodiev

БЛОГ

🇧🇬🤔👎 „ПРИБИРАМЕ СЕ В БЪЛГАРИЯ. ЗАВИНАГИ.“

Published

2 months ago

September 1, 2026

Author

Преди няколко години това беше мечтата на много българи в чужбина. Днес обаче виждам нещо различно.

Хора, които се върнаха в България, започват отново да стягат куфарите. И причината не е просто „по-висока заплата“.

Когато си живял дълго в чужбина започваш да приемаш за нормално неща, които в България постепенно започват да ти липсват. Ред. Правила. Работещи институции. Сигурност.

Предвидимост. И най-вече започваш да гледаш по друг начин на парите.

Защото няма значение само колко получаваш. Важно е колко ти остава след наема, храната, сметките, горивото и всички останали разходи. А с поскъпването през последните години и преминаването към еврото усещането за много хора е едно и също: цените растат, а доходите не успяват да ги догонят.

И тогава идва неприятното сравнение: „Ако ще плащам почти европейски цени, защо да приемам българския стандарт на услуги, институции и сигурност?“ Това е моментът, в който човек започва да разбира нещо.

Не се връщаш в чужбина само заради парите. Връщаш се заради начина на живот, към който вече си свикнал. Не защото не обичаш България. А защото след години в чужбина започваш да имаш друга представа какво означава нормален живот. И когато веднъж си свикнал с това, връщането назад понякога се оказва много по-трудно, отколкото си си представял.”

Споделете мнението си в коментарите! 👇

СЪВЕТИ ЗА РОДИТЕЛИТЕ

ПРИКАЗКИ ЗА ДЕЦА

ПЕСНИ ЗА ДЕЦА

ПРИЯТНА МУЗИКА ЗА ВАШЕТО КАФЕНЕ, БАР, РЕСТОРАНТ, СЛАДКАРНИЦА, ДОМ

БЛОГ

Страхотно си беше

Published

2 months ago

August 28, 2026

Author

София, октомври 1985 г.

Ех, какви времена настанаха!

Карам си Ладата из София, касетофонът дъвче една презаписана касетка, а аз съм тръгнала към „Петте кьошета“ все едно лично ме чакат там.

Облеклото, разбира се, е контрабанден внос. Не питайте откъде. Подплънките на якето са подсилени допълнително — при по-рязък завой първо влизат те, после аз.

Кожената гривна ми я направиха по поръчка. Такава няма в ЦУМ, няма в Кореком, няма и да има.

Косата — захарна вода, тупиране и вяра в бъдещето. Стои като бетон. Вятърът не я мести. Само дъждът може да я свали от власт.

Коланът е задължителен, погледът — все едно слушам нещо, което още не са разрешили по радиото.
Само едно ме притеснява: да не завали и да няма пчели наблизо.

При толкова захар в косата до „Петте кьошета“ мога да пристигна с цял кошер.
Иначе за октомври си е доста топло.

Айде, че трябва да връщам касетката. Записана е от приятел на приятел и утре я чакат още трима.

Споделете мнението си в коментарите! 👇

СЪВЕТИ ЗА РОДИТЕЛИТЕ

ПРИКАЗКИ ЗА ДЕЦА

ПЕСНИ ЗА ДЕЦА

ПРИЯТНА МУЗИКА ЗА ВАШЕТО КАФЕНЕ, БАР, РЕСТОРАНТ, СЛАДКАРНИЦА, ДОМ

БЛОГ

Никога не влизайте в конфликт с хора около петдесет.

Published

2 months ago

August 23, 2026

Author

Никога не влизайте в конфликт с хора около петдесет.

Те са от друго тесто.

Семействата им ги научиха на почти всичко необходимо, още преди да са тръгнали на училище. На пет години мнозина вече носеха ключ от вкъщи на врата си. На седем можеха сами да си приготвят истинско ядене, а на девет бяха напълно самостоятелни. Всяка лятна сутрин изчезваха навън веднага след изгрев и се прибираха чак когато светнат уличните лампи.

Пиеха вода директно от градинския маркуч, ядяха плодове, без да ги мият, скитаха из горите и някак винаги намираха пътя към дома без GPS, мобилни телефони или споделяне на локация. Знаеха как да запалят огън, да пекат картофи или царевица в жарта, да превържат ожулено коляно с каквото намерят наоколо, да си ремонтират велосипеда сами и да изкарат целия следобед с един сандвич, увит в хартия.

Състезаваха се с велосипеди без каски, строяха рампи от шперплат, играеха на “ръбче” по тротоарите, футбол по улиците, “шмайзер”, “Стражари и апаши”, фунийки и още десетки игри. Катереха се по дърветата и решаваха споровете си лице в лице, без нужда от групови чатове.

Четяха истински книги – от онези с хартиени страници, които нямат нужда от зареждане на батерия.

Те все още могат да смятат наум, помнят телефонни номера, поправят вещите си, вместо веднага да ги изхвърлят, мислят критично и стигат до изводи, без да гледат видео с инструкции. Ние сме последните, които можем едновременно да върнем рутера към фабрични настройки, да запалим печка с мокри дърва и да намерим адрес само по обяснението: „След старата фурна, втората пряка вдясно.“

Обучени сме да оцеляваме без интернет, инструкции, психологическа подкрепа и батерия над 20% 😁 Наистина опасно поколение. Пазете се!

Атанас Ленков

Споделете мнението си в коментарите! 👇

СЪВЕТИ ЗА РОДИТЕЛИТЕ

ПРИКАЗКИ ЗА ДЕЦА

ПЕСНИ ЗА ДЕЦА

ПРИЯТНА МУЗИКА ЗА ВАШЕТО КАФЕНЕ, БАР, РЕСТОРАНТ, СЛАДКАРНИЦА, ДОМ