Тази история не е моя. Не е и ваша, защото е много по-голяма от всички ни, взети заедно, барабар с айфоните ни, кабелните ни мечти и безжичните ни въжделения. Четири джи копнежите ни и селфи моралът ни нацупват засрамено джуки пред нея в поза за снимка. Тази история е нейна и е много повече от това, което някога ще се опитаме да направим в профилите си, в пробитите си слушалки и в показните си парти вселени. Тази история е за поле в сърце. И нищо повече, което да е важно… ама наистина.

ФАЗА ЕДНО – КОГАТО ТРЕВАТА СТАВА ПАНЕЛНА И ДО НЕЯ СЕ СТИГА С АСАНСЬОР

Баба стана на 82 години преди няколко дни, но според мен тя живя до 80. Точно до момента, когато всички заедно превърнахме небето й и полето й в телевизор, диван и гарсониера.

Тя е болна от Алцхаймер, деменция или просто от „страх“, както тя му вика. Най-големият шибаняк сред немците е Алцхаймер, но това едва ли е обяснено точно така в медицинската литература. „Скърбя по ягодовите поляни. Изпадам в дисбаланс. Във обща недостатъчност. Падам в медицината…“ е казал Рахнев. И баба е изпаднала в дисбаланс, в обща недостатъчност по ягодовите полета. Паднала е в медицината. Заболяване на „ума“, на краткосрочната памет и на очите, които стават обятни, за разлика от предишната им необятност, в която можеше да се удави дори косатката Уили от онзи романтичния филм за рибната свобода. Тя – баба, не косатката, не може вече да се оправя сама и затова се наложи нагледно да убием свободата й. Наложи се да спрем душата й да прави топлина, уют и баници и да се опитаме да й покажем колко е прекрасно да мечтае като всички нас – панелно. Комплексно, с такса за мечтите – асансьор, стълбищно осветление и чистачка, да й чисти излишните, защото прекаленото мечтаене излиза скъпо и се прави събрание на входа, ако възникне. И ние го направихме, за да види колко е прекрасно да живее. По градски.

ФАЗА ДВЕ – КАК ДА УБИЕШ ИСКРАТА САМО В ТРИ ЛЕСНИ СТЪПКИ

Ако искате да угасите искрата в човек, живял в кирпичена къща в една далечна махала, почти като по Йовков, отгледал пет деца, ходил бос, присъствал на бомбардировките край София, виждал самодиви, строил къща сам и лекувал всичко с магични билки, не за пушене, представете си, нещата са изключително прости. Трябва да изминете само няколко елементарни стъпки. Може и да си ги купите по Топ Шоп на промоционални цени, но и в домашни условия не е много сложно. Първо – обяснете на свободната му душа, дишала истински въздух и пила планинска вода, че тук доматите са пластмасови, разстоянията непреодолими пеша, а слънцето е луминесцентно, като през зимата има и енергоспестяващо в по-добрите магазини.

Кажете му също, че не знаем имената на всички продавачки в магазина, че не може да пазаруваме на тефтер, че за да се разходи до гората, му трябва лифт или минимум билетче за трамвай и че по полетата около блоковете не растат малини, а ТЕЦ-ове.

Ако това не помогне и обектът все още ухае на борови връхчета, от които се прави най-сладкото сладко на света и на детство, преминете към стъпка две. Създайте му музикална фонова среда, която да е изпъстрена не с шум на река в късна пролет (когато асфалтът ухае на дъжд, а светът е събран в цветовете на вишната пред твоята улица), а такава, наситена с говор от телевизор, бръмчене на компютър, надуване на автомобилни клаксони и звук от миялна машина. И за финал най-важното: мълчете! Когато тя е спряла, а погледът й издава, че е пак там, където има глъчка, където шуми гора, където се живее, ама наистина – вие мълчете. Мълчете, защото имате много работа, защото цъкате фейсбук или проверявате мейли от службата. Мълчете, защото нямате батерия, защото вайбърът ви се ебава, защото сте нервни или кисели. Мълчете. Сега не е времето, когато да чуете мечтите й, спомените й от безкрайни хора, от магични случки, от любов, от страх, от тогава, когато са искали да я откраднат, от погача – топла и вкусна, и от онази нова блуза, която сама си е изплела и е била хит сред всички баби на улицата за месеци напред. Сега не им е времето на нейните истории за оня истинския живот, затова мълчете.

ФАЗА ТРИ – ОБЩА НЕДОСТАТЪЧНОСТ

Когато видите, че обектът е спрял да се усмихва дори когато му предлагате италианска паста с песто, ягодово тирамису или сьомга на пара с черен трюфел и пяна от грах, най-вероятно сте успели да го интегрирате. Най-вероятно ръцете й, събрали в многото си гънки цялото ви детство – босо, рошаво и пълно, са станали по-меки, по-градски и са се научили да пускат дистанционното. Най-вероятно шегите й, диалектът й и благите й думи са се превърнали в емотиконки, а вие най-после може да бъдете спокойни. Не е нужно да обяснявате защо ви няма от сутрин до вечер, защо тук хората не се смеят толкова много, не псуват толкова често и не си ходят в къщите без предупреждение.

Не е нужно вече да разяснявате, че „честната дума“ и отключената врата на апартамента са за глупаците, за оптимистите, а не за столичаните.

Сега вече сте превърнали полето, баирите, дъхавите люляци и изсушената лайка в мазето в култивиран градски джънк.

Сега вече сте затворили жътварските песни, първите целувки до онзи стария орех след моста и звука от преминаващите влакове под звездите в добре стерилизирана зимнина. Стерилизирали сте всичко био, което може да се стерилизира, и доволни, в хармония със себе си закусвате киселото си мляко „Хармоника“ от био ферма за два и петдесет. Сега вече всичко е наред, защото истинският живот е за глупаците и за тези, болни от Алцхаймер. Истинският живот е останал в гънките на ръцете й и в небцето й, на което тя вика небе. „Имам нещо на небето, баба“ – казва, а на вашето небе има ли нещо?! Панелни мечти!

На баба,
която пази полето,
защото дори над балкона има небе… същото.