Непрекъснато се стараем да намираме нови исторически източници за живота и делото на генерал Христо Луков. Тъй като за съжаление вече почти 75 години след смъртта на Генерала, все още сериозен и непредубеден историк не се е заел със задачата да изследва неговата личност, ние сме принудени да правим това, колкото ни позволяват силите и възможностите. Затова сме много щастливи, че ни попадна следния документ, който споделяме по-надолу с вас. Той представлява разговор между генерал Луков и Стефан Танев, дългогодишен главен редактор на вестник “Утро”, всекидневника с най-висок тираж в Царство България. Разговора е поместен в личния дневник на Танев, който е публикуван през 2005 година.
Разговора, който е по-скоро монолог на генерал Луков, предава по един прекрасен и автентичен начин светогледа му. Мислите и идеите, които той излага, са абсолютно актуални и за днешното време. Дори и проблемите и недъзите на тогавашното общество, които той изтъква, са много сходни с днешните. От думите му лъха безкористния идеализъм и проницателната политическа мисъл на един български националист, чиято единствена цел е, както той сам казва: “Изпълнявам дълга си към своя народ”.

Снощи ме срещна Апостолов, синът на някогашния министър на просветата.
– Христо Луков – ми разправя той – за вчера ми казваше, че не те бил виждал отдавна. Защо не му се обади.
Обадих се тая сутрин на генерала по телефона.
– Къде се загуби? Не съм те виждал толкова дълго време.
– Най-лесното нещо. Ако искаш, мога да се отбия и сега у вас…
– Чакам те…
Започнахме приказките в девет и половина и свършихме в дванадесет и половина. И пак не ги свършихме. Неудобно ми беше да карам запасния генерал Георги Христов да чака, а чакаше вече от цял час.
Започна той.
– Това беше по време на Балканската война. Помниш, аз бях тогава млад поручик. Командвах батарея. Избухна войната, а в навечерието й се явява в батарята един от мобилизираните. Явява се с райе панталони и бомбе на главата. Дали му шинел и ботуши. Друго нямало. Учител, запасен подофицер, командир на едно от моте оръдия. Взех, че му свих крачолите на панталоните, и ги натиках в ботушите, та поне така да заприлича повече на войник. Така, в тоя вид, възседна коня си и пое командата на оръдието, с бомбе на главата. Имаше една грамадна глава и не можахме да намерим фуражка. Намерих му едва в Тюркмен, но до там той се би с бомбе на главата.
Такава беше тогава епохата, романтична. Явяваха се всички под знамената и отиваха да мрат, без да искат да знаят. Отиваха да мрат за националните идеали на България. Не питаха дали имаме снаряди, не търсеха като днес по две одеяла. Чувствуваха се щастливи, ако им дадат по едно шинелче. Никой не се оплакваше от храната, от нищо.

Така беше, защото цял народ беше възпитан в друг дух. Всички живееха с един идеал, за тоя идеал: да видиме България велика, обединена. И всички бяха готови да мрат и мряха. Офицерът не мечтаеше за апартаменти. Живееше с мисълта да умре за родината. И цял народ се хвърли с песни във войната.

He cu забравил тия времена – продължава генералът. – Какво е днес. Това беше за вчера. Бях канен на обяд у Иван К. Балабанов в Бояна. Взех княжевския трамвай. Слезнах на Павлово, за да се прехвърля в тоя за Бояна. Гледам един мобилизиран войник се разправя с едного от инспекторите по движението на трамваите. И псува на майка. Псува инспектора, който иска да го предаде на близкия стражар, защото отказал да си купи билет. Бяло охранено лице. Вижда се, че е човек, който е живял в охолство, който си е угаждал. Стражарят извърна гръб. Не се интересува и той. Бяга от разправии, както днес всички бягат от отговорности. И войникът продължава да псува.

Кого псуваше тоя войник? Инспектора ли? Не, псуваше държавата, псуваше на майка България. Години наред у него правителства, министри, всички са насаждали убеждението, че стопанството и задоволяването нуждите на стомаха е всичко. Това беше идеологията на последните години. В това направление се насочваха грижи на управление, на държава – да подобри стопанския бит. Нищо друго. И ето сега тоя войник, който е бил вдигнат от занятието си, който е бил откъснат от семейството си, псува държавата, задето го вика под знамената, защото не са го учили, че трябва да бъде винаги готов да се жертва за Отечеството, за България, за нацията, а са го учили на друго. Да се отдаде на печалба, да се стреми да изкара повече, за да задоволи нуждите на стомаха си. И негодува в душата си.

Завчера бях в едно общество. Започнаха да се оплакват от порядките в армията. Офицерите се държели грубо с войниците. Храната била лоша. Нямало организация. Мислеха, че и аз ще се присъединя към тоя концерт. Смятаха, че по такъв начин ще ме поласкаят, защото това било така сега, но при мене като военен министър било по-друго. Казах им, че не са прави. Никога не сме имали толкова културно офицерство, каквото имаме днес. Никога българският войник не е бил хранен така, както днес, и никога не е бил така екипиран, както сега. И това е самата истина. Има наистина неща, за които аз не само бих ругал, но бих теглил куршум. Но ще ги кажа направо на военния министър, не пред тях. Ето сега, всред най-тежката зима, се сетили, че войниците нямали топли ръкавици, и отправят апели към гражданите да снабдят войската с вълнени ръкавици. Апелират към българската гражданка да изплете вълнени ръкавици за армията. Сега ще ги плетат, ще ги събират, ще ги изпращат, раздават. Кога ще стане всичко това? Когато войникът няма да има нужда вече от тях. Нима не трябваше да се погрижат за тия ръкавици още през лятото, през есента? Нима не можеха да се снабдят с вълна, да я раздадат на жените в малките бедстващи градове, като Копривщица, Каролово, Сопот, Елена, Севлиево, да им платят за наплитането и да имат навреме необходимите за войниците ръкавици. Войската щеше да вземе по някой лев.

Днес всеки бяга от отговорности. Мащабът е малък. Какво значение има това, че ще бъдат хвърлени някакви пет милиона лева, за да се снабди армията навреме с топли ръкавици, при милиардите, които се харчат. Малък е мащабът, с който се мери.

По мое време аз бях създал при министерството така наречения съвет за снабдяването на армията. Събирах ги всеки петък на доклад. Те се грижеха за цялостното снабдяване на армията, за въоръжение, за прехрана, за обмундироване, с една дума за всичко онова, което трябва да има една армия. Ти беше на Шабаница и видя как войникът в окопа, на самата позиция, получаваше хляба в пакет, топлата храна, всичко, от каквото имаше нужда. И затова погледът му светеше, затова ревеше така „ура“. Но тогава аз снабдявах, забележи, в мирно време, на маневри, войската с дажби, а не по склад. Частите получаваха всичко в дажби, а не в кредити. Командващите дивизиите нямаше защо да се грижат за продоволствието на своите войници, защото имаше кой да се грижи. Днес снабдяването става по склад. Главният интендант ще отвори бюджета. Погледне с какъв кредит разполага за прехрана. Разпредели го по дивизии. Разпрати кредитите навреме по дизвизиите и с това отърси от плещите си отговорността. Дивизионерите поставят тия кредити в разположение на дивизионните интенданти, последните ги разпределят между полковете, а много често полковете между дружините. По такъв начин всеки отърси отговорността от плещите си, има оправданието, че е изпратил парите навреме и е спокоен. На членовете на тоя снабдителен съвет аз тогава казах, че нямам нужда от ковчежници, че те не трябва да играят ролята на такива, защото мога да намеря по-добри ковчежници в лицето на специалисти по тая материя. Имам нужда от снабдители, от интелигентни офицери, които трябва да промишляват и да се погрижат войската да има навреме и в обилие всичко. Тогава не се даваха на частите по 14 лева за дажба на войник на ден, а продукти за 14 лева. И всички имаха еднаква храна. Предимствата на тая система са големи. И днес може да се прилага с много по-големи резултати, отколкото в мирно време. Войникът има нужда на ден от 4800 калории. Аз няма да му дам 14 лева, а 4800 калории. За четиринадесет лева ще мога да му купя тия 4800 калории в Търново Сеймен или в Малко Търново. Ще му ги осигуря оттам, откъдето ги намеря, на най-изгодна цена. Ще прибегна до реквизиции, но той ще ги има.

Едно трябва да се разбере, днес ни управляват хора с малък мащаб. Вземи всеки един от министрите поотделно. Не са лоши хора. Не са и непочтени. Но мащабецът им е малък. Вземи бай Добри Божилов. Той би могъл да бъде отличен министър на финансите, но в едно по-друго време, не като днешното. Чудесен министър За мирно време. Но малък за времена като днешните с мащаба на обикновен сарафин, а не на един голям финансист. Такива са всички. Вземи министър Загорова. Разбира от търговия, почтен човек, но няма размах Не е в състояние да се справи с големите въпроси на продоволствието и снабдяването, които му поставя днешното време. Всяка епоха си иска своите хора. Това е и Попов, министърът на външните работи. Каза ми, че искал да ме види. Ето вече три дни го търся, а все не мога да го намеря. Колкото пъти се обадих в министерството, всеки път ми отговаряха, че бил болен. Ще го потърся и днес. Нашите национални въпроси стоят зле. Мога да ти кажа, че по тях има пълно единодушие между Чърчил, граф Чано и Рибентроп. Няма да излезнем на Бяло море, запомни ми думите, защото нашето излизане на Егея е в разрез с интересите на Италия, на Англия. В края на краищата двете ще се споразумеят за наша сметка. Няма да се разширим и към Източна Тракия, защото такова едно разширение е в разрез с руските интереси.

Така е, защотo ние вътрешно сме разложени, защото имаме едно слабо управление, защото никой не работи за създаване единство всред народа. Работят само силите на разложението. Това са комунистите. Никой друг. Страната продължава дa се наводнява с различни комунистически лозунги. Навсякъде се шири духът на разложението и затова ще видиш мобилизираните да се явяват с неудоволствие под знамената и когато се явят, още от първия момент започват да манифестират незадоволство. Търсят по две одеяла, храната им била лоша, офицерите се държели грубо с тях. Убит е духът на народа, защото тоя народ не живее вече с национални идеали, защото има други такива, идеала на личното задоволяване, на удобствата. Така е, когато материалните блага се възвеждат в идеал. Тогава не можеш и няма да намериш всред един народ дух.

Той не се създава чрез стомаха.

– Какво е дух – продължава генерал Луков. – Аз го казвам.

Отправя се към бюрото си, взима едно картонче, върху кориците на което успявам да прочета, напечатано с червени букви: “Моето национално съзнание”, и продължава:

– Ето, казвам го тук, в точка пета.

“Всеки българин е жива клетка от организма на своя народ, с определени функции и с назначение да го поддържа в общи усилия със своите сънародници, жив, здрав, цветущ, с бодър и борчески дух.”

Ти си една клетка от организма на своя народ с точно определени функции. Ти не пишеш, за да задоволиш собствените си нужди, както и личните си нужди, а като отделни клетки от организма на своя народ изпълняват строго определено назначение. Всички поддържат в общи усилия живия, здравия, цветущия, бодрия дух на народа. И тогава само той може да бъде борчески. Всеки трябва да бъде проникнат от съзнанието, че не твори за себе си, а за народа си и че той не е нищо друго, освен една клетка в организма на цялото.

И продължава да чете. Слагам в кавички текстовете, за да ги отделя от поясненията на генерала.

Това съзнание определя и неговия светоглед:

„Животът на българина е целен и ценен само в живота на своя народ и в неговата историческа мисия.”

Дейността на всяка една клетка от тоя организъм има своята цел. Тя не е да задоволява личните нужди. Личността и нейните нужди не могат да бъдат цел на живота. Тя е съвършено друга: да изпълни своята историческа мисия, да работи и бди върху съдбините на своя народ. Така само може да се осмисли един живот, така само той може да бъде целен и ценен.

“Само в средата на своя народ и под закрилата на суверенната му държава той може да развива своите дарования и творчески сили и само чрез тях ще може да добие пълно задоволяване на своите духовни и веществени нужди.
Поради това неговите отношения спрямо народа и държавата са само нравствени – на дълг и служба, – при които личното благополучие е подчинено на задълженията към делото и е в негова служба.”

Няма правни отношения между отделната личност и държавата, а само такива на дълг и служба на личността към държавата. Дълг на всяка отделна личност в народа, на всяка негова клетка е да служи на държавата, а чрез нея на народа си. Всеки е длъжен да подчини своето лично благополучие на своите задължения към народа, а не да поставя това благополучие на преден план. Само чрез труд за общото можеш да създаваш собственото си благополучие. Всеки от нас е преди всичко в служба на благополучието на своя род. Чрез труда изпълнява служба към народа си, а не се стреми да трупа само блага за лично благополучие.

“Помежду си всички българи са братя и равни пред дълга.”

Равенство няма и не може да има. Равенство има само в изпълнение на дълга. Ние не можем да бъдем равни. Не всички са с еднакво дарование, с еднакви физически възможности. И поради това и функциите, които има да изпълнява в служба на народа, не могат да бъдат еднакви. Не са еднакви задълженията на отделните личности към народа, не са еднакви и отговорностите им, затова и равенство между тях има само пред дълга.

“Пред народа, държавата и тяхната мисия личните духовни и имуществени достояния са само дарени възможности за по-достойно служене на дълга. На по-много имащите тежат по-големи задачи и повече отговорности.
От това гледащите духовната, имуществената и обществената йерархия се основава само върху службата на дълга, а не върху субективното право – придобито или наследено.”

– Казваха ми, че си образувал един идеен център и че си излезнал със своето национално евангелие, което съдържало седем точки. Това ли е?

– Да. Работя, а около мене са се групирали приятели, които все като мене искат да изпълнят своя дълг към народа.

И минава към първата точка.

“Нашият народ е славянски, с подчертана прабългарска кръв, която е негова отлика и дава тон на духовните му прояви.”

Подчертавам, ние сме славяни по произход, но с прабългарска кръв. По такъв начин затваряме вратите за идеята за интегрална Югославия или за какъвто и да било панславизъм. Прабългарската кръв, която тече в нашите жили, ни отделя от всички останали славянски народи.

“Българският народ е вечен. Неговото съществуване не зависи от времената и обстоятелствата – те се менят, а той продължава да живее.”

По време на турското робство българската държава не съществуваше. България беше заличена от картата на Европа, България не се поменаваше никъде, защото българската държава бе умряла. Въпреки това българският народ продължаваше да живее.

“В поколенията, които днес живеят, е въплътена само безкрайно малка част от неговото битие; той носи в себе си опита и завета на поколенията, които отдавна са завършили жизнения си път; в него биологически и духовно живеят поколенията, които тепърва има да се явяват на свят.”

Всеки от нас е частица от своя народ. Всеки от нас носи в себе си не само кръвта, но и всичко нова, което е придобил от своите родители, от баща си и майка си, а те от своите. По такъв начин ние сме само връзката на поколенията, които се губят в тъмата на праисторическите времена, с ония, които ще дойдат след нас, които ние ще оставим.

“Свята длъжност на всички поколения е да бдят върху неговите съдбини.”

“Великото минало на нашия народ свидетелствува за голямата му историческа мисия. Той създаде първата могъща национална държава в европейския свят.”

Това е държавата на Испериха, а тя е първата национална държава, най-старата в Европа. Ние създадохме своя национална държава двеста години преди англичаните да създадат Англия.

“Създател и на славянската цивилизация, той векове подред носи култура за близки и далечни народи.”

Ние сме първият народ на Европа, който създаде своя азбука и своя писменост. Преди нас народите на Европа си служеха само с гръцката и латинската азбука. Едва двеста години след нас, след епохата на цар Симеон, френците за пръв път излизат със своя писменост, със своите първи редове, написани на френски език, служейки си с азбуката на латинския език.

“Мисията на българския народ е вечна и неотменима. В благородно съревнование поколенията се надпреварват за нейното осъществяване.“

„Българската държава е крепост на българщината, чието вътрешно единство стои над всякакви временни граници. В тая държава тя се пази, усъвършенствува и се готви да твори своята съдба по пътя на заветната си мисия. Затова българската държава е за нашия народ абсолютна ценност независимо от нейната големина и богатство.“

“Българският народ е израснал, развивал се е и достойно е носил своята мисия в постоянна борба за свобода и суверенност, при които събирането на народните сили е бивало първото условие за нейното успешно водение. Затова обединението на всичките му духовни и веществени сили, за да стане той един дух, една вяра и една воля, е предната му задача и днес.“

„Силата на българския народ е в неговия дух и в труда. Българският дух се основава върху съзнанието на всеки един българин, че е носител на мисията на своя народ, и върху вярата му в могъществото на неговата държава. Трудът на българина е извор на всяка нравственост и основа на националното творчество. Държавата гради своето могъщество върху духовната и стопанската мощ на отделните си граждани. Нейната грижа е да подпомага слабите и като осигурява достатъчен труд за всеки свой гражданин, да му създава възможности да участвува в народното дело.“

„Делото на България е творба на българския национален гений и на общите усилия на всички българи. Формите, в които ще се изразят тия усилия, не могат да бъдат цел сами за себе си, защото абсолютна ценност е само народът, и върховна цел – осигуряване на неговото бъдеще.”

Партия не правя, изпълнявам дълга си към своя народ. Реакцията срещу комунистите сред младежта е силна. Всред всички: легионери, паисиевци, младежите на Цанков. Сега действат поотделно. Легионерите са разделени на три, разцепени. Най-силни са тия около генерал Жеков, но няма да бъда изненадан, ако всички тия младежи се обединят в една организация. Трябва да видиш какви запалени момчета има между тях, готови да сложат живота си за народа.

Ще водя борба срещу разложението. Това не е борба за министерско място. Aз знам какво е да си министър. В едно време като днешното аз не бих могъл да остана повече от две-три години. С мене ще бъде свършено. Свикнал съм да се отдавам цял на службата си, да изгарям в нея. Не ламтя и за богатство. Ако обичах парите, щях да приема да ида в Анкара и можех да икономисвам половината от онова, което получавам. Имам един подслон, мога да изкарам образованието на дъщеря си. Други нужди нямам. Националните сили трябва да се обединят за борба срещу тия на разложението. Йовов се мъчи да обедини в една федерация запасни офицери, подофицери, бойци от фронта. И да постигне това обединение, нищо пак няма да направи, а ще ликвидира само и сега съществуващите техни организации.

– Знам какво представляват запасни офицери и бойци от фронта. Какво представляват запасните подофицери?

– Организация, обединена около своята посмъртна каса. Тя е, която ги свързва, и вниманието, което им се оказва като организация. Йосиф Робев ще може да ги води, за да ги изкарва на паради и тържества и да викат “ура”. Това е само ролята, която играе организацията на подофицерите. Малки хора, малък мащаб. От години се разправя, че трябвало да се върнем към времената на Възраждането. С възрожденците е свършено. Те изиграха своята голяма роля и ни изправиха пред освобождението. Днешното време има нужда от други хора. Днес нищо няма да се постигне без самоизгаряне, без саможертва. Няма да ни спаси Търновската конституция. Не по пътищата на конституциите Хитлер намери ония шестнадесет хиляди младежи, които се хвърлиха с парашути в Ротердам и го знаеха. И утре, ако потърси сто и шестдесет хиляди души, за да се хвърлят с парашути в Англия, пак ще ги намери, защото създаде новия човек, с нов светоглед, със съзнателната саможертва на личността пред нацията той успя да наложи Германия над цял свят и да я поведе от победи към победи.

Ето, това е пътят, по който трябва да тръгнем и ние, и само така можем да спасим страната, да спасим народа си. Друг път няма. Всеки от нас има върховен дълг да се пожертвува за народа. Това трябва да бъде идеалът на всеки от нас.

Стопанското благосъстояние и удовлетворяване нуждите на стомаха не могат да бъдат идеал, не могат да запалят един народ. По тоя път тръгна Франция и рухна. Тоя път следваме и ние и затова нямаме, не представляваме никаква стойност – завърши генерал Луков.