БЛОГ

Разводът като прераждане

Published

3 years ago

February 18, 2023

Author

На практика разводът, или официалното приключване на брака, дава възможност хората да прекратят една токсична връзка, за да създадат нова. Но къде трябва да е насочен фокусът ни – към сключването на брачен договор или някъде другаде, ще стане ясно в следващите редове.

По същество развод винаги е имало, но под друга форма и с друго наименование. Ако приемем, че синонимът на думата развод е раздяла, то без съмнение такава е имало и в миналото.

В традиционното общество например се случва мъже, които са отишли на гурбет в далечни земи и дълго време са живели далеч от семействата си, да се обвържат с друга жена и да им се родят деца, тоест да създадат нови семейства, без да имат фактически развод с първата си съпруга.

В буржоазното и по-специално в градското общество жената увеличава своята автономност, започва да се чувства като дама, което води до увеличаване на различията между партньорите и по-открито заявяване на личните потребности.

При социализма разводът е разрешен, но само след като съдът отсъди кой от двамата съпрузи е виновен, впрочем нещо напълно предвидимо, като се има предвид този тип държавно управление, при който всичко, дори отношенията, е поставено под контрола на държавата.

В условията на демокрация вече е налице осъзнаване на факта, че любовта, разбирателството и други важни аспекти на партньорските взаимоотношения имат своя емоционален контекст, в който рестрикцията на държавата няма място. При социализма държавата се намесва чрез инструменти от типа на така наречения „ергенски данък“, чието цел е подобряване на демографските показатели чрез насърчаване на свързването на хората. На практика обаче тази политика не просто не дава желаните резултати, но и се проваля напълно в опита си да мотивира младите хора да търсят щастливо партниране и „сродната си душа“.

Днешното време дава най-големите възможности за свободен избор в сравнение с когато и да било (не само по отношение на развода, но и във всякакъв друг смисъл).

Междуличностните отношения имат своята динамика, при която хората могат както да се свързват в името на един общ „проект“, така и да се разделят, финализирайки го.

И тук възникват няколко въпроса: „Какво губя и какво печеля от развода?“, „Необходим ли е той?“, „Какво следва за мен след раздялата?“.

За много двойки разводът като потенциална възможност е предпоставка за сключването на брачен договор, който улеснява документалните формалности при евентуална раздяла. От една страна, това е предвидлив начин за уреждане на отношенията, но от друга, на него следва да се гледа само като една от много други възможности.

Далеч по-добре би било фокусът да се постави върху емоционално интелигентните отношения между зрели личности, които са наясно как да преразпределят задачите си и да направят общи приоритетите си (ако имат деца, общ бизнес, общи ангажименти), така че да вървят напред с взаимно уважение въпреки разминаванията, които са неизбежни. Точно тук доста хора не се решават на тази стъпка и прилагат различни оправдания. Като тежката административна част при развод и финансите, които трябва да отделят за подобна стъпка. И на практика това оказва влияние. И тук отново това може да се окаже, като не най-ясния модел, който може да бъде избран за избягване на това предизвикателство. Съществува варианти, в които може да има договор, но ако партньорите са достатъчно уважителни в комуникацията помежду си, той да не оказва сериозно влияние. Защото какво е един развод, ако не трансформация?

С други думи, истинският въпрос е: „Какво аз проектирам в този договор и мога ли да видя нещо отвъд това – нов вариант, който да удовлетворява и двете страни по един справедлив начин?“.

Отговорът е напълно ясен и няма нищо общо с договора, а с взаимоотношенията между партньорите като самостоятелни, зрели личности. Разводът, или раздялата, не е деликвентност или девиация в смисъла на престъпление в рамките на демократичния свят, а нормален етап от отношенията, който може да настъпи. Особено във втория етап на развитие на динамиката в една връзка. Именно за това говори известният психолог Джед Даймънд – за вторичния етап на свързване след първичната страст в двойката, в който хората се опознават истински и усещат дали биха продължили заедно напред.

Раздялата може да стане по възможно най-безболезнения начин само ако партньорите са инвестирали в себе си, постигайки автономност, професионално развитие, асертивност.

Същината е в това дали хората са щастливи във връзките, които изграждат. Защото те не зависят от договори. Засега не е измислен документ, чието подписване може да ни гарантира щастие. Поне засега. Затова трябва да си даваме сметка кое всъщност провокира общото градивно свързване.

Това е въпрос на опит, на културни специфики и толеранс към нови подходи. Разбира се, в зряла възраст човек трудно може да смени базовия модел, в който е израснал, но може да проследи причинно-следствените връзки в живота си до този момент и да поработи над други, различни начини за постигане на резултат, променяйки определени свои действия.

Човек винаги може да намери опора в собствените си ресурси (близки и приятели, социална среда) или в подкрепящи специалисти (психолози, семейни терапевти, медиатори) както по време на „хирургичната намеса“, каквато донякъде представлява разводът, така и преди него в стила на превенцията.

Автор: Атанас Нанков

ПОДХОДЯЩА МУЗИКА ЗА ЛЮБИТЕЛИТЕ НА ЙОГА

ПРИЯТНА МУЗИКА ЗА ВАШЕТО КАФЕНЕ, БАР, РЕСТОРАНТ, СЛАДКАРНИЦА, ДОМ

Related Topics:featured life trending блог лайф

Up Next

Великолепен късен зимен следобед в централен Лондон

Don't Miss

Как да дезинфекцираме мислите си

БЛОГ

Тогава, какъв съм аз?

Published

4 weeks ago

June 25, 2026

Author

Роден съм бял, което ме прави расист.

Аз съм хетеро и живея с жена, което ме прави хомофоб.

Притежавам къщата си, с всякакви екстри, която ме прави богат собственик.

Обичам гъши дроб, агнешко, свинско, телешко и пилешко, и всеки зеленчук, расъл на кокал, което ме прави привърженик на насилието над животни.

Аз съм християнин и не съм Атеист..

Аз съм на 50, което ме прави вече стар гадняр.

Мисля, без да вярвам на всичко, което ми казват медиите, което ме прави реакционер.

Грижа ме е за българската ми идентичност и култура, което ме прави ксенофоб.

Бих искал да живея безопасно и да видя престъпниците в затвора, което ме прави гестапист.

Карам хибрид на бензин, което ме прави замърсител, щото не е чиста електричка все пак …

Мисля, че всеки трябва да бъде възнаграден въз основа на заслугите си, което ме прави антинационалист и либерален.
Образовах се и съм благодарен на родителите си.

Вярвам, че защитата на държава е дело на всички граждани, което ме прави милитарист.

Правя каквото си искам ,без да преча на другите, което ме прави антисоциален и малоумен.

Пия значи съм Алкохолик.

Пуша цигари, което ме прави наркоман.

Аз съм твърдо за Русия, което ме прави копейка, комунист и всичките там зли неща и страдания на Земята…

Затова благодаря на всички приятели, познати роднини които все още се осмеляват да се мотаят с мен, въпреки многото ми недостатъци…

А наздраве!
😁😁😁😁😁

БЛОГ

Дебилно поколение

Published

1 month ago

June 17, 2026

Author

Стоим с майка ми пред английското посолство в София. Аз съм на 17.

И единственото в главата ми е: не ми се ходи никъде.

Приятели, купони, целият ми свят, всичко е тук.

Майка ми знае, че пуша, но никога не съм палил пред нея. И докато гледам посолството, ми идва най-зрялата мисъл, на която е способен 17-годишен: „Мамка му. Дадат ли ми визата, заминавам. Значи трябва да пропуша пред майка ми.“

Това ми беше големият философски проблем. Келеш, който си няма идея какво го чака.
Е дадоха ми визата, явно щом пиша тези неща сега 🙂

Лондон ме посрещна с урок по реалност. По онова време беше трудно с квартирите. Озовах се в къща с три спални, в която живеехме осем души. В моята стая бяхме четирима. Къщата в която бяхем я бяха взели майка ми и нейният приятел. Чрез техния първи шеф, като гарант. Там живяхме 2 години и половина.

Знам, че много хора са го минали това. Но малцина го признават на глас, срам ги е. Мен вече не ме е.

Първият ми ден в къщата трябваше да си сглобявам рафтове за стаята. Един от хората, с които живеех, ми даде дрил и винтове: „Лесно е, ще се справиш.“ ми каза.

Натискам аз. Винтът не влиза. Натискам по-силно, пак нищо. Ама упорит келеш, бутам с все сила. Добре че дървото беше меко, та поне се захвана нещо.

Вечерта човекът се прибира, аз му се оплаквам, защо ме излъга, че било лесно. Той поглежда дрила и ми се смее: 😂😂😂„Ти си я сложил на развиване, не на навиване.“

Цял ден бях натискал с все сила… в грешната посока.

В България бях виждал само отвертка и чук.😳

Поуката от онзи ден я нося и до днес: упоритостта без правилната посока е просто хабене на сила. Можеш да буташ с цялото си сърце и пак да не помръднеш ако въртиш на грешната страна.
Не бях смотан в онзи ден, просто никой не ми беше показал, че има друг начин. Затова и до днес, преди да натисна по-силно, първо спирам да проверя дали изобщо въртя накъдето трябва.

Това беше Ден 1. Утре, как от тук тръгна всичко. 👇

💬 Спомняш ли си първия път, в който трябваше да се правиш, че знаеш нещо, а нямаше идея? Разкажи, преодолей срама.

БЛОГ

Няколко неудобни факта за майчинството и работещите жени

Published

2 months ago

June 4, 2026

Author

Няколко неудобни факта за майчинството и работещите жени, защото въпреки, че изчезваме като народ, в момента се говори в напълно грешна посока.

– Да тръгват децата на ясла преди 3-годишна възраст е абсолютно вредно за тях и всеки, запознат с темата, може да ви го каже. Ако трябва да се прави нещо по майчиството, то трябва да се увеличи до 3-годишна възраст на детето.

– Майчинството е най-малкият ни проблем финансово. Почти никой, освен измамниците, не си избива осигурителните вноски, защото финансовата пирамида, наречена осигурителна система е изначално сбъркана. Ние трябва да вървим в посока осигурителната системата да функционира повече на инвестициионен принцип и вносителите да си получават парите с лихвите. Най-доброто нещо е да се започне с осигуряването за майчинство, което освен да е за 3, вместо за 2 години, да се покрива напълно, а не с минимални обезщетения след първата година. Това дори за бюджета няма да е кой знае колко тежко, защото се харчи за какви ли не други глупости.

– Трябва да се стимулират жените да раждат преди да влязат на пазара на труда, защото моделът “едно дете след 35-тата година” е катастрофален и освен че изчезваме като народ е медицински вреден за жената, детето, а и за обществото, поради множеството медицински усложнения (които съответно здравната система харчи пари да лекува). Фертилността започва да спада около 27-мата година на жената, а усложненията около бременността и раждането са много повече, ако няма навременно първо раждане.

– Нека сме реалисти – “кариерите” на повечето хора не са кариери, а поредица от работни места. Аргументът, че “кариерата” на редовата HR-ка или касиерка в Lidl много страда от взети 5-10 години майчинство е абсурден и не отговаря на реалността. Той е просто пропаганда, която се продава на младите момичета и губи най-ценните години от младостта им в посрествени работни места. Да вземаме решения за демографската политика на база десетина процента от населението жени, които имат супер успешни корпоративни кариери, е чиста проба малоумие. И още нещо – много жени преосмислят кариерите си след раждане, защото виждат света по различен начин. Още една причина да раждат рано и едва като им пораснат децата, да прекарат 40 години на пазара на труда.

– И голямата бомба – има горе-долу нулева качествена добавена стойност за обществото от това, че жените работят. Едно, че увеличаването двойно на работната сила на пазара на труда намалява заплатите на индивида. Второ, има нещо, наречено two-income trap – по-евтиния труд води до абсурда двама работещи родители едва да свързват двата края. Има книга по въпроса, писана от жена (Елизабет Уорън). За всичко, което жената не въриш като си остава вкъщи, някой трябва да плаща – ясли, кола и бензин да ходиш до работа, всякакви услуги и пособия, готова храна и т.н. Трето – атомизацията прави хората по-лесно манипулируеми, а държавата прибира данъци от двама, вместо един.

Ако целта ни е да решим демографския проблем, то трябва да се дават сериозни привилегии на младите семейства и конкретно на жените да раждат по-млади, да раждат по повече деца и едва след това (или паралелно с майчинството) да завършват образованието си и да започват сериозната си кариера, след като децата им са пораснали.

Ако искаме да растат здрави деца, трябва да удължим майчинството.

Ако искаме здрави семейства, трябва да гарантираме и правата на бащата, а не да го третираме като банкомат.

Ако искаме по-независима и силна средна класа, със стимул да работи, трябва плащащите осигуровките да си връщат парите и те да са управлявани добре.

Това другаде няма да го чуете.

ПП: Имам три деца.