Тъкър Карлсън е аут от Fox News и неговите врагове са възбудени от schadenfreude (нем. злорадството – б.ред.) на медийната индустрия, пише колумнистът Сохраб Ахмари за The American Conservative.

Противно на самочувствието си, повечето медийни типове – включително в дясната журналистика – категорично избягват риска и в крайна степен се подчиняват на изискванията на властта. Затова няма как да не грачат „Аха! Аха!“, когато истински предизвикателна и незаивисма фигура измежду тях се препъне.

Тази фигура е Карлсън. През 2016 г. той започна да води най-интересното и важно новинарско предаване по телевизията. Скоро се превърна в трибуна на популистките противници на безкрайните войни и на цензурата и следенето, осъществявани с помощта на Биг Тех.

В най-добрите си моменти се нахвърляше върху плутократските сбирки на републиканците и върху демократите от мейнстрийма. С времето вечерните му монолози станаха задължителни за гледане, включително за най-големия дял на демократите от заветната демографска група на 25-54 годишните.

Прераждането му като завезда на Fox News се случи след драматична, по собствените му думи, идеологическа промяна в средата на 2010-е години.

„Старият Тъкър“ е изтъкнат автор в списания, преди да си проправи път до всекидневната на американците като резидент на косерваторите в предаването на CNN за дебати Crossfire. „Новият Тъкър“ като цяло следваше стандартната линия на републиканската партия по повечето въпроси. Той беше „за“ войната в Ирак и „за бизнеса“ по един безвкусен начин. Носеше папийонка.

Дори и тогава вече имаше признаци на латентна хетеродоксалност. Например, един симпатичен, макар и твърде подигравателен профил на Рон Пол за New Republic, беше изпълнен с хуманна загриженост за „групата неудачници“ от либертариански настроените законодатели. Тяхната обсесия по възстановяването на златния стандарт, твърдеше Карлъсн, е разбираема на фона на шикалкавенето на Уолстрийт, което хвърли в мизерия обикновените хора: „Ако златният стандарт е лудост, това по-голяма лудост ли е от хедж фондовете?“

Феноменът Тръмп подтикна към по-грижливо преосмисляне на консервативния естаблишмънт. През януари 2016 г., когато аз, в качеството ми на журналист от Wall Street Journal, все още се опитвах да отпиша Доналд от първичните избори на републиканците, Карлсън съвсем правилно прогнозира, че той е тук, за да остане.

В есе за Politico той се изправи срещу „Никога Тръмп“ контингента на републиканците (което тогава означаваше почти целия консервативен коментариат):

„Хората, които ругаят низините? Точно те се застъпват за отваряне на границите, за подпомагане на държави, чието население ни мрази, за търговски сделки, които закриват работните места, като по този начин обогатяват спонсорите им, като в същото време се подиграват на низините за притесненията им относно абортите, гей браковете и скоростта на демографските промени. Сега те казват на избирателите си да млъкнат и да се подчинят, а ако откажат да го направят, ги обявяват за либерали.“

Скоро след това дойде и праймтайм шоуто – платформата, която Карлсън използва, за да засили тези теми и да хвърля нощни гранати в „задника на щабквартирата“, както гласи неговата стара незабравима реплика.

Подобно на мен, може и вие да не сте били съгласни с всяка позиция, която Карлсън излага.

За да перифразирам покойния Ед Кох – ако сте съгласни с всеки експерт по дванайсет от дванайсет въпроса, отидете на психиатър. Но би било върха на лицемерието да отречем смелостта на Карлсън и независимото му мнение.

На първо място, Тъкър превърна в нещо нормално критикуването на Уолстрийт и корпорациите отдясно.

Това може и да не изгелжда кой знае какво за по-младите консерватори, навършили пълнолетие след Голямата рецесия. Но за по-старите републиканци това беше голяма работа – разрив с древните религиозни култове.

Когато порица Кевин Маккарти за това, че е делил луксозен апартамент във Вашингтон с лобиста на Гугъл Франк Лунц, Карлсън не само разобличи сериозната затъналост на бъдещия говорител на Камарата на представителите, но и научи аудиторията на Reaganite да оспорва корпоративната власт.

Най-добрите моменти, от моя гледна точка, дойдоха когато Карлсън подхвана финансовата индустрия, включително мега-донорите на републиканците, за това, че „купуват огромни дялове в американските компании, които уволняват работници, повишават цените на акциите в краткосрочен план, а в някои случаи взимат и държавна помощ“.

Докато лявоцентристките кабелни канали се превърнаха в органи за денонощно антипопулистко подхранване на скандали, започнахме да превключваме на шоуто на Карлсън, за да чуем сериозните критики срещу корпоративна Америка, и не само срещу Биг Фарма.

Той се възмущаваше от съмнителната толерантност на Америка към директната реклама на лекарства и срещу огромния лобизъм на индустрията, който направи това възможно. Той направи национална новина скандалът с Модерна, която се опита да натовари данъкоплатците с иск за интелектуална собственост, подаден срещу нея от фирми, които твърдят, че мегакомпанията е присвоила технологията им за ваксина, без да плати.

Не на последно място беше съпротивата на Карлсън срещу стремежа на съпартийците му към безмилостна ескалация в Украйна.

Противопоставянето на войната беше равносилно на оспорване на военно-индустриалния комплекс – кауза, която е по-скъпа дори и от Биг Фарма за елитите и на двете партии. Дори и по стандартите на Тъкър, той беше откровен по този въпрос:

„Хората стават много богати (от ескалацията в Украйна). Хората стават много богати от това. Затова Вашингтон го подкрепя и много скоро ще ви дадем нагледен пример кой точно става много богат от това. Толкова много хора, които пропагандират тази война, която убива безкрайно много украинци, са лично облагодетелствани от това и вие трябва да го знаете, но цената за нас е огромна.“

Казано просто, Карлсън беше единственият глас в кабелните телевизии против войната и един от много малкото във всички масмедии.

Ако изобщо в левите средства за масово осведомяване е имало последователни и гласовити антивоенни критици с над 3,5 милиона зрители всяка вечер, то аз не съм попадал на тях. И по този въпрос голяма част от гневът му беше насочен към позицията „за“ войната на собствената му партия. Това му спечели признанието на милиони американци, но и множество врагове, не само измежду институционалните консерватори.

Тези врагове се радват днес. Но подозирам, че скоро ще се натъжат от следващия ход на Тъкър. На добър час, приятелю!

ПРИЯТНА МУЗИКА ЗА ВАШЕТО КАФЕНЕ, БАР, РЕСТОРАНТ, СЛАДКАРНИЦА, ДОМ