БЛОГ

Как се избутва живота

Published

10 months ago

November 4, 2025

Author

По диплома съм спортист, по душа – артист.

А, между тези неща, по професия съм собственик на малкия бизнес „EimaVintage”.
Казвам се Емилия Будинова. Прекарах детството си в залата, защото се занимавах професионално със спортна аеробика – в продължение на 16 години. Това и съм завършила в Национална Спортна Академия.

Не съм мечтала да съм спортист като малка, по-скоро „енджойвах”, най-вече в залата, под крещенето на треньорката ми. Любимият ми звук тогава. Още в първи курс в НСА, разбрах, че няма това да ми е професията, но завърших образованието си, защото спортът ме е научил да не се отказвам и да бутам докрай.

Докато учех, един фотоапарат попадна в ръцете ми и така се роди Eima Photography. Учудващо лесно фотографският ми акаунт набра скорост и започнаха да ме търсят инфлуенсъри, брандове. Моето нещо са концептуалните фотосесии, където по-скоро аз изразявам това, което имам вътре в себе си, отколкото някой да ми казва: „Искам да снимаш това“ или „Искам да излезна по този начин“. Най-хубавото е, когато клиентите ми се видят в различна светлина, отколкото са свикнали. В снимките си обичам да показвам връзката между човека и природата. Правя си и много автопортрети, защото по този начин мога да си изкарам идеи, които с други хора биха или по-сложни.

Бързо разбрах, че и фотографията няма да ми изкарва прехраната, затова трябва да намеря нещо друго. А аз цял живот „трифтя“. Не обичам моловете и не харесвам бързата мода. На 15 г. сестра ми ме заведе в магазин за дрехи втора употреба. Именно там осъзнах, че можеш да бъдеш автентичен и различен, без да следваш това, което е модерно. С годините събрах огромна колекция от находки, както аз обичам да им казвам. В един момент имах достъп до пространство в центъра на София. С моя приятелка се чудехме какво да правим и си казахме: защо да не започнем да препродаваме дрехите си.

Започнах да виждам с нови очи нещо, което отдавна съм правила. От дейност, за да си запълвам свободното време, докато търся „моето нещо“, разбрах, че ме бива да продавам, да намирам находки, да ги показвам на хората по различен начин. И, че аз обожавам дрехите и модата, най-вече винтидж находките. Тези, които бабите са ни носили. Така три години по-късно се преместих от старото студио в ново, направих си собствена страница и вече това не е просто страница, а бизнес и доходът ми, с който днес си изкарвам хляба.
В момента главно съм онлайн, но следващата стъпка е да отворя физически магазин.

Продължавам да спортувам. Спортът е здраве, както са казали. Неизбежна част от моето ежедневие. Пол денс, ролери, фитнес, ски, йога, бокс – всичко, да има по много.

Малките деца трябва да спортуват, да се научат на физическо възпитание. Не казарма, спортът е възпитание и дисциплина. Той ти дава толкова силни основи. Мен моите родители не са ме възпитавали много, много, защото знаят, че спортът ще го направи. Аз съм била в професионалния спорт, там е доста по-строго, но всяко едно дете трябва от малко да спортува.

Искам да насърча младите хора да бъдат себе си. За да растеш, трябва да се променяш. Мнозина може би ги е страх да се покажат, такива каквито са, живеят в някакви окови – това някой да не ги съди – а всъщност човек те вижда, мисли те пет секунди и след това те забравя, защото всеки мисли най-вече за себе си.

Имам едно вайръл клипче в ТикТок, бях в дълбока емоционална дупка в този период. От Коледа, бяхме цялото семейство вкъщи, нали тогава всички са щастливи, с близките си, сложили са еленските рогца. Както си танцувах и в един момент се замислих, че аз се чувствам много зле и просто ми иде да крещя. И започнах да крещя. Изкарах това, което беше вътре в мен. На фона на това се чува майка ми от другата стая: „Тая нормална ли е?“ И явно много хора резонират с това и не го показват.

В България много се хейтят различно изглеждащите хора. А тези, които обиждат, очевидно са нещастни със себе си. Ако имаш себеуважение, няма да си позволиш да говориш негативни неща за някой друг, когото не познаваш. Когато можеш да кажеш нещо негативно, обърни се на другата, подмини.

Related Topics:#thesofiatimes featured life trending блог българия

Up Next

Когато вали върху тишината

Don't Miss

Денят на шапките с помпони

БЛОГ

Бях позабравил тази прочута българска злоба…

Published

3 months ago

June 27, 2026

Author

Ей, бях позабравил тази прочута българска злоба… или както модерно ѝ казват днес – хейт.

За десетте дни, които прекарах в България, си припомних колко настойчиво може да пробива мозъка. Цените в заведенията, цената на таратора, цената на цацата… Чак да ти се отядат тараторът и цацата, а бирата да ти се отпие.

Само че никой не ви е изпращал телеграма, че сте длъжни да ходите на ресторант. Истината е проста – имаш възможност, угаждаш си. Нямаш – отиваш до магазина, купуваш продуктите и си правиш таратора вкъщи. Само че, докато си на опашката, погледни колко струват продуктите. Виж и сметките за ток, вода, наеми. Провери си фиша за заплата – колко са се вдигнали осигуровките и разходите за труд.

Защо? Защото човекът, който ти сервира този таратор, плаща абсолютно същите разходи – плюс още десетки други, които ти дори не виждаш.

Превърнахте ресторантите и цените им в любимата тема на всяка неизмита уста. Да, неизмита. Качете се в градския транспорт и сами ще се уверите, че хигиената не ни е най-силната страна. Но никой не прави ежедневни анализи защо билетът е по-скъп, защо автомивката вече струва 25 евро, защо всичко поскъпва. Не – най-важното е колко струва тараторът в Слънчев бряг.

И знаете ли кое е най-тъжното?

Никой не е направил толкова силна антиреклама на българското Черноморие, колкото самите българи. Това го умеем без конкуренция. Пионер беше Waлери Симеонов с рупор онова подобие на репортер Лора Стаматис. От известно време ме гони усещането, че са се клонирали…

БЛОГ

Тогава, какъв съм аз?

Published

3 months ago

June 25, 2026

Author

Роден съм бял, което ме прави расист.

Аз съм хетеро и живея с жена, което ме прави хомофоб.

Притежавам къщата си, с всякакви екстри, която ме прави богат собственик.

Обичам гъши дроб, агнешко, свинско, телешко и пилешко, и всеки зеленчук, расъл на кокал, което ме прави привърженик на насилието над животни.

Аз съм християнин и не съм Атеист..

Аз съм на 50, което ме прави вече стар гадняр.

Мисля, без да вярвам на всичко, което ми казват медиите, което ме прави реакционер.

Грижа ме е за българската ми идентичност и култура, което ме прави ксенофоб.

Бих искал да живея безопасно и да видя престъпниците в затвора, което ме прави гестапист.

Карам хибрид на бензин, което ме прави замърсител, щото не е чиста електричка все пак …

Мисля, че всеки трябва да бъде възнаграден въз основа на заслугите си, което ме прави антинационалист и либерален.
Образовах се и съм благодарен на родителите си.

Вярвам, че защитата на държава е дело на всички граждани, което ме прави милитарист.

Правя каквото си искам ,без да преча на другите, което ме прави антисоциален и малоумен.

Пия значи съм Алкохолик.

Пуша цигари, което ме прави наркоман.

Аз съм твърдо за Русия, което ме прави копейка, комунист и всичките там зли неща и страдания на Земята…

Затова благодаря на всички приятели, познати роднини които все още се осмеляват да се мотаят с мен, въпреки многото ми недостатъци…

А наздраве!
😁😁😁😁😁

БЛОГ

Дебилно поколение

Published

3 months ago

June 17, 2026

Author

Стоим с майка ми пред английското посолство в София. Аз съм на 17.

И единственото в главата ми е: не ми се ходи никъде.

Приятели, купони, целият ми свят, всичко е тук.

Майка ми знае, че пуша, но никога не съм палил пред нея. И докато гледам посолството, ми идва най-зрялата мисъл, на която е способен 17-годишен: „Мамка му. Дадат ли ми визата, заминавам. Значи трябва да пропуша пред майка ми.“

Това ми беше големият философски проблем. Келеш, който си няма идея какво го чака.
Е дадоха ми визата, явно щом пиша тези неща сега 🙂

Лондон ме посрещна с урок по реалност. По онова време беше трудно с квартирите. Озовах се в къща с три спални, в която живеехме осем души. В моята стая бяхме четирима. Къщата в която бяхем я бяха взели майка ми и нейният приятел. Чрез техния първи шеф, като гарант. Там живяхме 2 години и половина.

Знам, че много хора са го минали това. Но малцина го признават на глас, срам ги е. Мен вече не ме е.

Първият ми ден в къщата трябваше да си сглобявам рафтове за стаята. Един от хората, с които живеех, ми даде дрил и винтове: „Лесно е, ще се справиш.“ ми каза.

Натискам аз. Винтът не влиза. Натискам по-силно, пак нищо. Ама упорит келеш, бутам с все сила. Добре че дървото беше меко, та поне се захвана нещо.

Вечерта човекът се прибира, аз му се оплаквам, защо ме излъга, че било лесно. Той поглежда дрила и ми се смее: 😂😂😂„Ти си я сложил на развиване, не на навиване.“

Цял ден бях натискал с все сила… в грешната посока.

В България бях виждал само отвертка и чук.😳

Поуката от онзи ден я нося и до днес: упоритостта без правилната посока е просто хабене на сила. Можеш да буташ с цялото си сърце и пак да не помръднеш ако въртиш на грешната страна.
Не бях смотан в онзи ден, просто никой не ми беше показал, че има друг начин. Затова и до днес, преди да натисна по-силно, първо спирам да проверя дали изобщо въртя накъдето трябва.

Това беше Ден 1. Утре, как от тук тръгна всичко. 👇

💬 Спомняш ли си първия път, в който трябваше да се правиш, че знаеш нещо, а нямаше идея? Разкажи, преодолей срама.