Connect with us

АНАЛИЗИ

Запад вече не обещава бъдеще. Той предлага управление и контрол

Published

on

Западът уби бъдещето: как елитите замениха обществата с управление – Европа постепенно се превръща в империя без демос

Това не е анализ на „кризата на Запада“, а диагноза за неговия съзнателен отказ от социалния договор, от отговорността към собствените общества и от самата идея за бъдеще. От демонтажа на демокрацията през войната като управленски инструмент до Европа като империя на безразличието и България като предвестник – текстът проследява как властта се еманципира от гражданите и започва да управлява разпада.

Винаги разглеждаме глобалните процеси не като поредица от събития, а като цивилизационен избор с дългосрочни последици.

Има думи, които в определен момент престават да описват действителността и започват да я прикриват. Те се употребяват толкова често, че загубват съдържанието си и се превръщат в параван, зад който може да се скрие почти всичко. „Криза“ е точно такава дума. Казваме, че Западът е в криза – икономическа, политическа, морална, ценностна, демографска – и с това сякаш приключваме разговора. Криза звучи като нещо временно, като отклонение от нормалния ход на нещата, като болест, която рано или късно ще бъде преболедувана. Само че онова, което се случва днес, не прилича на болест. Прилича на решение, взето хладно, методично и без угризения.

Западът не се събуди една сутрин изненадан от света. Не беше хванат неподготвен. Не беше изпреварен фатално от историята. Напротив – това, което днес се представя като „неизбежно“, е резултат от дълга поредица от съзнателни избори, вземани далеч от обществото, но за негова сметка. Избори, при които хората не бяха питани какво губят, а само информирани какво трябва да приемат. И тук възниква въпросът, който упорито се избягва, защото е неудобен и разрушителен: от какво точно Западът реши да се откаже, за да запази властта си такава, каквато я разбира днес.

Защото ако се вгледаме внимателно, ще видим, че не става дума за липса на ресурси. Капиталът не е изчезнал. Технологиите не са унищожени. Военната мощ не е изпарена. Финансовите потоци не са пресъхнали. Това, което изчезва, е не материално, а фундаментално – обещанието, че обществото съществува, за да защитава хората си. Не да ги прави щастливи, не да ги изравнява, не да гарантира справедливост в абстрактен смисъл, а да им осигурява рамка, в която животът не е постоянна борба за оцеляване.

Това обещание беше лицемерно, често нарушавано, често предавано. Но то съществуваше. Имаше хоризонт. Имаше идея за утре. Имаше усещане, че колкото и да си слаб, системата няма да те смаже напълно. Днес тази идея е демонтирана не поради катастрофа, а поради излишност. Тя пречи.

Новият Запад не обещава бъдеще. Той предлага управление. Не предлага стабилност, а „гъвкавост“. Не предлага сигурност, а „адаптивност“. Не говори за смисъл, а за „устойчивост“. Това са думи, които звучат модерно и рационално, но зад тях се крие едно просто и жестоко послание: не очаквайте защита – научете се да издържате. Не планирайте – реагирайте. Не изисквайте – приспособявайте се.

Тук се случва голямата подмяна. Несигурността престава да бъде проблем за управление и се превръща в основен инструмент на управлението. Човекът, който не знае какво го чака след шест месеца, не планира семейство. Човекът, който не знае дали ще има работа след година, не задава въпроси. Човекът, който живее в постоянен страх от срив, няма време за гражданско съзнание. Той оцелява. И точно това е целта.

Стабилните общества са неудобни. Те искат отчет. Те задават въпроси. Те очакват баланс между власт и отговорност. Те имат памет и сравнение. Обществата в перманентна несигурност нямат нищо от това. Те са разпаднати на индивиди, затворени в лични стратегии за спасение. Те не се обединяват, защото нямат общ хоризонт. И когато обществото престане да бъде общност, властта престава да се страхува от него.

Това е моментът, в който Западът направи своя ключов избор. Той реши, че повече няма нужда да бъде оправдаван пред собствените си граждани. Че моралният договор може да бъде заменен с административна легитимност. Че отчетността е тежест, а не необходимост. Оттук нататък властта вече не търси съгласие. Тя търси подчинение, облечено в езика на ценностите.

И тук трябва да кажем нещо ясно и без илюзии: това не е грешка, не е отклонение, не е временно изкривяване. Това е нова философия на управление. Философия, в която човекът не е цел, а фактор. Не е субект, а променлива. Не е носител на смисъл, а носител на риск.

От този момент нататък думата „криза“ започва да служи не за описание, а за алиби. Всичко може да бъде оправдано с нея – обедняването, несигурността, разпадането на социалните системи, изчезването на перспективата. „Временни трудности“. „Неизбежни процеси“. „Нова реалност“. Но когато временните трудности продължават десетилетия, когато неизбежните процеси винаги удрят надолу, когато новата реалност винаги означава по-малко защита и повече риск за обикновения човек – тогава вече не става дума за криза. Става дума за избор на страна.

И този избор не е в полза на обществото.

Западът не се разпада, защото не може да се справи. Той се разпада, защото не иска да се връща към модел, който го задължава. Модел, в който властта трябва да обяснява, да убеждава, да носи вина. По-лесно е да управляваш хора, които не очакват нищо. По-лесно е да контролираш общество, което е загубило представа за бъдещето.

Това е началото. Не най-шумното, не най-драматичното, но най-важното. Началото на отказа. Отказ от отговорност. Отказ от обещание. Отказ от самата идея, че властта дължи нещо на онези, върху които упражнява властта си.

Когато властта престане да се страхува от народа, демокрацията не умира изведнъж. Тя не се отменя с декрет, не се забранява със закон, не изчезва с гръм и трясък. Тя се изпразва. Остава формата, но съдържанието бавно се източва, докато накрая думата продължава да се използва, а смисълът ѝ вече не съществува. Именно това се случи в Запада – не като инцидент, а като целенасочен процес.

Изборите останаха. Те дори станаха по-чести, по-добре организирани, по-технологични. Но престанаха да бъдат опасни за властта. Резултатите вече не застрашават стратегическия курс. Независимо кой печели, посоката остава същата. Разликите се свеждат до интонация, до стил, до културни знаци. Сменят се лица, но не се променят решенията. И когато това стане очевидно, изборът се превръща от акт на суверенитет в ритуал на легитимация.

Това е решаващият момент. Не когато хората престанат да гласуват, а когато започнат да усещат, че гласът им няма значение. От този момент нататък демокрацията започва да тежи не като право, а като задължение. Тя вече не дава усещане за участие, а за безсилие. И тогава властта прави следващата стъпка – тя се изнася там, където гласът на обществото не достига.

Реалните решения започват да се вземат в пространства, които са принципно недостъпни за граждански контрол. Наднационални структури, регулаторни органи, комисии, агенции, експертни мрежи. Там няма избори. Няма смяна. Няма наказание. Там има само процедури и „правилност“. Ако нещо се обърка, никой не носи вина – просто „обективните условия“ са били такива. Това е идеалната власт: власт без отговорност.

В този момент народният суверенитет престава да бъде източник на легитимност и се превръща в риск. Гласът на обществото започва да се възприема като нещо опасно, непредсказуемо, дори вредно. Хората „не разбират сложността“. Те „се поддават на емоции“. Те „гласуват неправилно“. Тази реторика не е случайна. Тя подготвя моралното оправдание за ограничаване на самия избор.

Тук се ражда новият образ на врага – не външният противник, а собственият гражданин. Онзи, който не споделя „правилната позиция“. Онзи, който задава неудобни въпроси. Онзи, който не приема, че няма алтернатива. От този момент нататък всяко несъгласие може да бъде обявено за заплаха – за демокрацията, за стабилността, за ценностите. И колкото по-абсурдно звучи това, толкова по-настойчиво се повтаря.

Така демокрацията започва да се защитава от демокрацията. Цензурата вече не е цензура, а „борба с дезинформацията“. Ограничаването на избора не е ограничаване, а „отговорно лидерство“. Моралният натиск не е принуда, а „грижа“. Всичко се преобръща. Езикът се превръща в инструмент за подмяна на реалността.

В този нов ред властта не търси съгласие. Тя търси подчинение, облечено в чувство за вина. Ако не си съгласен, значи си безотговорен. Ако се съпротивляваш, значи застрашаваш общото благо. Ако искаш избор, значи не разбираш колко е сложен светът. Това е изключително ефективна форма на управление, защото тя не изисква репресия. Хората започват сами да се цензурират, сами да се съмняват в правото си на мнение, сами да приемат, че „може би не са достатъчно компетентни“.

И тук демокрацията окончателно се превръща в технология за управление, а не във форма на народна власт. Тя вече не служи, за да изразява волята на обществото, а за да я коригира, филтрира и в крайна сметка неутрализира. Процедурите остават, защото са полезни. Те създават усещане за нормалност. Но съдържанието е изпразнено.

Най-циничното в този процес е претенцията за морално превъзходство. Властта не просто управлява – тя поучава. Тя не просто взема решения – тя възпитава. Тя не просто налага – тя „спасява“. И когато една власт започне да се възприема като морално по-висша от обществото, което управлява, всяка форма на отчетност изчезва. Защото как се търси отговорност от онзи, който твърди, че действа „за твое добро“, независимо от цената.

Това е моментът, в който демокрацията престава да бъде договор и се превръща в монолог. Властта говори, обществото слуша. Ако роптае – значи не е дорасло. Ако отказва – значи е опасно. Това не е временна деформация. Това е устойчива система, в която страхът от народа е заменен с презрение към него.

И тук се затваря кръгът, започнал в първата част. Когато властта вече не се страхува от обществото, тя няма нужда да му обещава бъдеще. Достатъчно е да го управлява в настоящето – чрез несигурност, чрез вина, чрез постоянен натиск да бъде „отговорно“. А отговорността в този нов език означава едно: да не задаваш въпроси.

Има моменти, в които войната престава да бъде трагично изключение и се превръща в работещ модел. Не като случайност, не като катастрофа, а като инструмент. Именно това е най-страшното в начина, по който Западът прие и интегрира войната в своята нова управленска логика. Тя вече не е провал на политиката, а нейно продължение с други средства – и то не толкова срещу външен враг, колкото като средство за дисциплиниране на собствените общества.

Войната има едно изключително удобно свойство: тя суспендира въпросите. Във време на война не се пита „защо“, а „на чия страна си“. Не се обсъждат социални последици, а се броят „необходимите жертви“. Не се търси отчетност, а лоялност. Войната изисква подчинение и го получава не чрез насилие, а чрез морален натиск. И точно затова тя се превърна в толкова привлекателен инструмент за елити, които вече не желаят да обясняват.

Трагедията на Украйна в този смисъл не е просто регионален конфликт, а прецедент. Там видяхме в концентриран, почти лабораторен вид как изглежда общество, поставено изцяло в услуга на абстрактна геополитическа цел. Държава, в която човешкият живот постепенно се превърна в ресурс, а бъдещето – в залог. И най-страшното – това беше представено не като трагедия, а като морално превъзходство.

В Украйна беше извършено нещо много по-дълбоко от военна мобилизация. Там беше нормализирана идеята, че цялото общество може да бъде пожертвано, ако каузата е формулирана достатъчно високо. Че разрушението на икономиката е допустимо. Че демографската катастрофа е второстепенна. Че милионите хора, напуснали страната, са „част от цената“. Всичко това беше облечено в езика на ценностите и по този начин обезвредено като морален проблем.

Това е моментът, в който моралът престава да бъде граница и се превръща в оръжие. Колкото повече жертви, толкова по-висок става тонът. Колкото повече разруха, толкова по-малко пространство остава за съмнение. Всеки въпрос започва да звучи като предателство. Всяко колебание – като слабост. Така войната не просто унищожава, тя възпитава. Тя създава нов тип подчинение, много по-ефективно от класическата репресия.

И тук е голямата илюзия, която Западът старателно поддържа – че този модел е уникален, че е „само там“, че е продукт на специфични обстоятелства. Това не е вярно. Историята показва, че щом веднъж бъде прието, че едно общество може да бъде пожертвано в името на „по-висша цел“, този принцип започва да се разлива. Не механично, не навсякъде еднакво, но логиката му остава същата.

Защото ако е допустимо да се жертва чуждо общество, рано или късно става допустимо да се жертва и собственото – макар и по-бавно, по-цивилизовано, по-тихо. Не с бомби, а с обедняване. Не с фронт, а с несигурност. Не с открито насилие, а с постоянно износване на социалната тъкан.

Войната в Украйна показа още нещо, което рядко се изрича на глас: че обществата могат да бъдат доведени до състояние, в което самите те да настояват за собственото си изтощение, стига то да бъде представено като морално необходимо. Това е новият връх на управленската техника – когато жертвата започне да се възприема като добродетел, а оцеляването като подозрително.

И тук Западът направи следващата си крачка. Той не просто прие този модел. Той започна да го използва като аргумент за вътрешна дисциплина. „Вижте какво се случва там“, „Вижте какво е истинска жертва“, „Вие още имате избор, не се оплаквайте“. Така войната се превърна в средство за заглушаване на социалното недоволство. Всяко искане за защита започна да изглежда като егоизъм. Всяко настояване за стабилност – като морална слабост.

Това е дълбоко разрушителен процес. Защото той изтрива границата между външната политика и вътрешното управление. Войната престава да бъде нещо, което засяга само армията и дипломацията. Тя се превръща в постоянен фон, в аргумент, в оправдание. И когато обществото живее дълго време в този фон, то започва да възприема извънредното като нормално.

Най-страшното обаче е не самата война, а липсата на цивилизационен шок. Липсата на онзи момент, в който обществата да кажат „стоп“. Напротив – войната беше интегрирана, рационализирана, превърната в част от политическия език. Това означава само едно: границата вече е премината. И когато една цивилизация приеме разрушението като допустим инструмент, тя започва да руши и себе си.

Тук войната вече не е средство за победа. Тя е средство за управление. И когато управлението се научи да работи с разрушение, мирът престава да бъде необходим. Той дори става неудобен, защото мирът връща въпросите. А въпросите са нещо, от което този нов Запад се страхува повече от всичко.

Ако войната в Украйна е мястото, където новият модел на управление беше показан в крайна, почти безсрамна форма, то Европа е пространството, в което същият този модел започна да се налага тихо, цивилизовано и с претенцията за морално превъзходство. Без взривове. Без фронтове. Без драматични жестове. И точно затова – много по-опасно.

Европейски съюз не преживява внезапен срив. Той преживява бавна подмяна на смисъла. Европа престана да бъде проект за защита на общества и се превърна в проект за управление на процеси. Това е фундаментална промяна, която не се вижда веднага, защото не се изразява в катастрофи, а в постепенна ерозия. Не в колапс, а в изтощение.

Европейските институции говорят непрекъснато. Те произвеждат думи, документи, стратегии, директиви. Но този говор все по-малко има връзка с реалния живот на хората. Европа говори за ценности, докато стандартът на живот пада. Говори за устойчивост, докато цели отрасли се закриват. Говори за солидарност, докато социалните системи се свиват. И никъде в този говор не се появява въпросът: каква е цената за обществата и кой я поема.

Тук е ключовият момент. Европа престана да мисли за себе си като за съвкупност от конкретни народи, с конкретни страхове, слабости и нужди. Тя започна да мисли за себе си като за нормативен механизъм. А механизмът не съчувства. Той работи или не работи. Ако някой бъде смазан в процеса – това е „страничен ефект“.

Деиндустриализацията не се признава като провал, а се преименува в „преход“. Обедняването не е социален проблем, а „неравенство“. Несигурността не е криза, а „нова реалност“. Това не са просто думи. Това е систематично изчистване на отговорността чрез език. Когато не назоваваш болката, ти не си длъжен да я лекуваш.

Европа вече не обещава по-добър живот. Тя обещава правилно поведение. Не обещава защита, а съответствие. Не обещава сигурност, а адаптация. От човека не се очаква да живее стабилно, а да бъде гъвкав. А гъвкавостта в този контекст означава едно: да понесе загубата без съпротива.

Това е дълбоко антисоциална философия, представена като прогрес. Европа не казва „ще ви защитим“, а „ще ви научим как да издържате“. И когато хората започнат да усещат, че губят повече, отколкото получават, реакцията не е корекция, а морално поучение. Ако протестираш – значи си неинформиран. Ако искаш стабилност – значи си ретрограден. Ако се страхуваш – значи не си разбрал ценностите.

Така Европа постепенно се превръща в империя без демос. Империя не на територии, а на регламенти. Не на завоевания, а на директиви. Не на сила, а на безразличие. Това безразличие не е жестоко, не е злобно, не е агресивно. То е по-лошо – то е хладно. То не мрази хората. То просто не ги смята за централни.

Когато една политическа конструкция престане да се интересува от социалната цена на собствените си решения, тя започва да се разпада отвътре, без това да се вижда веднага. Европа изглежда стабилна, защото конфликтите ѝ са разтеглени във времето, разпределени по държави, обеззвучени чрез бюрокрация. Но под тази повърхност не се натрупва бунт, а празнота – празнота от принадлежност, от доверие, от смисъл.

Все повече хора не могат да отговорят на въпроса „защо съществува тази система“. Не „как функционира“, а „защо“. И когато този въпрос остане без отговор, обществата започват да се отчуждават. Европа се превръща в нещо, към което се приспособяваш, а не в нещо, което защитаваш. А конструкция, която не е защитавана от собствените си общества, може да се задържи само чрез инерция и принуда.

Особено показателно е отношението към социалния разпад. Той не се разглежда като опасност, а като шум. Като нещо, което може да бъде заглушено с още регулации, още комуникационни кампании, още морални апели. Но обществата не се лекуват с апели. Те или получават перспектива, или се разпадат.

И тук Европа започва да прилича на Украйна не по мащаб, а по логика. Логиката, че обществото е вторично спрямо целта. Че хората са средство. Че бъдещето може да бъде жертвано, ако настоящето изглежда морално правилно. Това е цивилизационна слепота, която не изисква външен враг. Тя подкопава системата отвътре.

Европа не се срутва с трясък. Тя се изпразва – от индустрия, от солидарност, от доверие. И когато този процес стигне точката, в която вече няма какво да се изпразва, ще стане ясно, че не става дума за временна криза, а за край на един исторически модел, който отказа да защитава собствените си общества.

Ако дотук можеше да се говори за Запада, за Европа, за войната и за моделите на управление с известна аналитична дистанция, то тук тази дистанция изчезва. Защото има едно място, където всички тези процеси не се наблюдават, а се живеят. Място, където новият ред не е теория, а ежедневие. Това място е България.

България не е изключение. Тя не е аномалия. Тя не е „специален случай“. Тя е концентрат. Тук процесите, които в центъра на Европа се разгръщат бавно и под благовидни предлози, се случиха рано, грубо и без анестезия. Затова и картината е по-ясна, по-болезнена и по-честна. България показва как изглежда обществото, когато социалният договор е не просто нарушен, а изоставен.

Това, което се случи тук през последните десетилетия, често се описва като преход, като труден, но необходим път, като цена за „връщането в Европа“. Но зад този език се крие нещо много по-дълбоко и по-разрушително. Българската държава постепенно престана да носи отговорност за собственото си общество. Не формално, не с декларация, а на практика. Тя престана да обещава. А когато една държава престане да обещава, тя престава и да бъде държава в класическия смисъл.

Бедността сама по себе си не е уникална. Историята е пълна с бедни общества, които оцеляват, защото имат хоризонт. В България проблемът не е просто бедността. Проблемът е липсата на перспектива, превърната в норма. Младите не напускат страната, защото искат повече. Те напускат, защото не виждат защо да останат. Старите не живеят в достойнство, а в търпение. Средното поколение се разкъсва между оцеляване и вина, че не може да осигури бъдеще.

Тук държавата не се възприема като защита, а като препятствие. Институциите не са коректив, а формалност. Политиката не е пространство за избор, а сцена за имитация. Изборите се провеждат, но не пораждат очакване. Те не отварят бъдеще, а затварят цикъл. И когато хората престанат да очакват нещо от политиката, тя престава да бъде легитимна, независимо от процедурите.

Особено показателна е демографската катастрофа. Тя не е просто резултат от икономически трудности. Тя е вот на недоверие, изразен не с бюлетина, а с куфар. Цели региони се изпразниха не защото хората не обичат родината си, а защото родината престана да им предлага място в бъдещето. Това е най-тежката присъда за всяка държава – когато собствените ѝ граждани не виждат смисъл да останат.

България преживя много рано това, което днес започва да се случва в центъра на Европа: разпад на солидарността, атомизация на обществото, превръщане на всеки човек в самостоятелен проект за оцеляване. Тук почти няма общи каузи. Няма илюзии. Няма и доверие. И когато тези три неща изчезнат, обществото престава да бъде общество и се превръща в територия.

Точно затова България е толкова важна за разбирането на новия Запад. Тя показва как изглежда крайният резултат, когато държавата се откаже от ролята си на защитник и приеме ролята си на администратор на упадъка. Когато управлението не се стреми да промени посоката, а да управлява последствията. Когато политиката не предлага решения, а обяснения защо решенията са невъзможни.

И тук се случва най-опасното – нормализирането на разпада. Хората свикват. Свикват с ниските очаквания. Свикват с отсъствието на перспектива. Свикват с мисълта, че „така е навсякъде“ и „няма как“. Това свикване е смъртоносно за всяко общество, защото убива самия импулс за промяна.

България не е предупреждение заради мащаба си, а заради логиката си. Тя показва какво се случва, когато обществото бъде оставено само да се справя, докато елитите се интегрират другаде – в наднационални структури, в чужди мрежи, в абстрактни проекти. Тук разделението между управляващи и управлявани не е политическо, а екзистенциално. Те живеят в различни реалности, с различни хоризонти и с различна отговорност.

И ако в България този процес изглежда груб и циничен, то в Европа той тепърва ще се разгръща. По-меко, по-красиво опакован, но по същата логика. Затова България не е изключение от правилото. Тя е предвестник. Това, което тук се случи рано и без маска, в центъра ще се случи по-късно и с морална реторика.

И най-тежкото в тази картина е не бедността, не корупцията, не институционалната слабост. Най-тежкото е усещането, че държавата и обществото са се разделили завинаги. Че вече няма общ проект, няма общо бъдеще, няма дори общ език. А когато това стане, възстановяването е почти невъзможно, защото няма към какво да се върнеш.

В този момент вече може да се каже ясно и без заобикалки: това, което наблюдаваме, не е криза на Запада, а край на една негова самозаблуда. Край на илюзията, че властта може да се откъсне от обществата си, без да разруши самата основа, върху която стои. Край на убеждението, че управлението е достатъчно само по себе си, че не се нуждае от доверие, от смисъл, от морален договор. Край на представата, че хората могат да бъдат третирани като фактор, без това да има последствия.

Западът, който познавахме, беше противоречив, често лицемерен, често несправедлив. Но той имаше едно ключово качество – вярваше, че трябва да се оправдава пред собствените си общества. Дори когато лъжеше, дори когато манипулираше, дори когато провеждаше жестоки политики, той го правеше с усещането, че дължи обяснение, че трябва да убеждава, че легитимността не е даденост. Днешният Запад вече не вярва в това. Той управлява.

Тази промяна е дълбока и необратима. Властта вече не се възприема като служба, а като функция. Обществото не е партньор, а среда. Човекът не е цел, а ресурс. И когато тази логика стане доминираща, всяка форма на социален договор губи смисъл. Защото договор предполага взаимност. А тук взаимност няма.

Новият ред не обещава нищо. Той не предлага визия, не формулира бъдеще, не изгражда разказ, в който хората да се разпознаят. Той изисква адаптация, гъвкавост, търпение, жертви – но не дава насреща нищо, освен морално превъзходство и административна стабилност. Това не е обществен проект. Това е управление на разпада.

И тук стигаме до най-важното. Обществата могат да търпят много. Могат да търпят бедност. Могат да търпят неравенства. Могат да търпят дори поражения. Но има едно нещо, което не могат да търпят дълго – пълно безразличие. Усещането, че никой не се интересува дали ще оцелееш, дали ще имаш бъдеще, дали децата ти ще живеят по-добре от теб. Това усещане разяжда не бавно, а отвътре.

Точно това виждаме днес. Не бунт, не революция, не масов гняв. Виждаме оттегляне. Хората се оттеглят от политиката, от институциите, от общите каузи. Те престават да вярват, престават да очакват, престават да участват. Това е най-опасната форма на разпад, защото тя не създава видими конфликти. Тя създава празнота.

В тази празнота демокрацията се превръща в ритуал без съдържание. Изборите се провеждат, но не пораждат надежда. Политиката съществува, но не предлага избор. Обществото формално е там, но реално отсъства. А властта, лишена от нуждата да се оправдава, започва да се самовъзпроизвежда, затворена в собствените си структури и език.

Исторически това винаги е завършвало по един и същи начин. Не с внезапен срив, а с изчерпване. С момент, в който системата продължава да функционира, но вече няма какво да управлява, освен самата себе си. В този момент вече няма значение дали я наричаме демокрация, либерализъм или ред. Формата оцелява, съдържанието е изчезнало.

Най-голямата ирония е, че Западът сам унищожава онова, което го направи силен – връзката между власт и общество. Не външен враг, не конкурентна цивилизация, не военен удар. Само отказът да се поеме отговорност към собствените хора. Само убеждението, че управлението е достатъчно, че смисълът е излишен, че бъдещето може да бъде отложено безкрайно.

Но бъдещето не се отлага безкрайно. То или се изгражда, или се губи. И когато обществата усетят, че нямат място в него, те не се вдигат непременно на бунт. Те просто престават да бъдат общества.

Това е истинският край на Запада, който познавахме. Не като география, не като култура, не като институции, а като цивилизационно обещание. И когато това обещание изчезне, не остава нищо, което да оправдае властта, освен самата власт.

А тя никога не е била достатъчна.

*** Споделяйте такива текстове сред приятели и близки в социалните мрежи, защото Фейсбук ги ограничава по понятни причини!? От всички нас зависи да стигнат до повече хора и да променят ситуацията.

Споделете мнението си в коментарите! 👇

СЪВЕТО ЗА МАЙКИТЕ

ПРИКАЗКИ ЗА ДЕЦА

ПРИЯТНА МУЗИКА ЗА ВАШЕТО КАФЕНЕ, БАР, РЕСТОРАНТ, СЛАДКАРНИЦА, ДОМ

 

АНАЛИЗИ

НЕ СЕ ЗАИГРАВАЙТЕ С ЯДРЕНАТА РЕАЛНОСТ!

Published

on

By

НЕ СЕ ЗАИГРАВАЙТЕ С ЯДРЕНАТА РЕАЛНОСТ!

Нека за момент оставим настрана лозунгите и погледнем на думите на Зеленски като разумни хора.

На 28 август украинският президент постави нова задача пред военната индустрия: 1000 далекобойни дрона срещу цели в Русия всеки ден.

По собствените му думи в момента Украйна извършва средно над 300 такива далекобойни удара дневно, но „трябва да има повече“. Целта е 1000.

Това не е малка промяна.

Това е опит войната да бъде изнесена на съвсем друго ниво.

Но тук идва въпросът, който политиците рядко задават публично:

Какво ще последва?

Да бъдем честни — Киев отдавна е подложен на руски ракетни и безпилотни атаки. Следователно не е коректно да се твърди, че войната досега е била „само на фронта“.

Но има огромна разлика между отделни далекобойни операции и поставянето на официална цел от 1000 удара дневно дълбоко на руска територия.

При достигане на подобен мащаб вече говорим за системна кампания срещу руската инфраструктура, енергетика, промишленост и военни обекти.

И тогава идва неизбежният въпрос:

Как ще отговори Москва?

Никой разумен човек не може да гарантира, че руският отговор ще остане ограничен до същия тип цели.

Москва вече предупреди Великобритания, че заради използването на британски далекобойни оръжия при удари по руска територия може да разглежда британското участие като все по-пряко и дори да предприеме действия срещу британски военни обекти във и извън Украйна.

Това не е доказателство, че утре Москва ще „изравни Киев със земята“.

Но е доказателство за нещо много по-важно:

рисковете от ескалация вече се увеличават.

А сега да погледнем реалността без емоции.

Украйна може да произведе повече дронове. Западът може да предостави технологии. Великобритания и Франция могат да увеличат военната си помощ. Европа може да продължи да финансира Киев.

Но нито Берлин, нито Париж, нито Лондон могат да гарантират, че Москва няма да отговори с ескалация.

И точно тук започва разликата между политическата реторика и военната реалност.

Да кажеш:

„Ще достигнем 1000 удара дневно“

е политическо заявление.

Да можеш да поддържаш 1000 далекобойни удара ежедневно, да осигуриш производство, разузнаване, навигация, бойна ефективност и преодоляване на руската противовъздушна отбрана — това вече е съвсем друг въпрос.

И дори това да бъде постигнато, остава най-важният въпрос:

Каква ще бъде цената на руския отговор?

Защото войната има една жестока закономерност:

Когато едната страна увеличава мащаба и дълбочината на ударите, другата страна обикновено не седи и не чака.

Тя търси начин да отговори.

Затова думите на Зеленски не трябва да бъдат посрещани нито с възторг, нито с подигравка.

Те трябва да бъдат разглеждани като сигнал за нов етап на войната.

А най-опасната илюзия е да се вярва, че можеш безкрайно да увеличаваш ударите по противника, без това да промени неговото поведение.

Войната не е компютърна игра.

Няма бутон „ескалация само за другия“.

И ако Киев наистина достигне 1000 далекобойни дрона дневно, въпросът вече няма да бъде:

„Може ли Украйна да удря Русия?“

А:

„Какво ще направи Русия, когато тези удари се превърнат в ежедневна норма?“

Точно този въпрос трябва да си зададат европейските лидери, преди да аплодират следващата стъпка към ескалацията.

Защото в тази война най-опасни не са думите, които звучат силно.

Най-опасни са решенията, чиито последствия никой вече не може да контролира.

Споделете мнението си в коментарите! 👇

СЪВЕТИ ЗА РОДИТЕЛИТЕ

ПРИКАЗКИ ЗА ДЕЦА

ПЕСНИ ЗА ДЕЦА

ПРИЯТНА МУЗИКА ЗА ВАШЕТО КАФЕНЕ, БАР, РЕСТОРАНТ, СЛАДКАРНИЦА, ДОМ

Continue Reading

АНАЛИЗИ

“Кратката екскурзия“ на Тръмп се превърна във война без изход

Published

on

By

“Кратката екскурзия“ на Тръмп се превърна във война без изход

На 28 февруари започна това, което за Вашингтон вероятно трябваше да бъде бърза и решителна операция срещу Иран.

Тръмп говореше за „свободата“ на иранците, а американската и израелската военна мощ трябваше да нанесат съкрушителен удар, … да разклатят властта в Техеран и да дойде политическа промяна.

Само че днес, шест месеца по-късно картината е съвсем различна.

Военната мощ на САЩ и Израел беше демонстрирана, но “военната победа” не се превърна в политическа победа.

Иранската държавна система оцеля.

Ръководството беше променено, но режимът не рухна.
Вместо очаквания вътрешен срив Техеран се адаптира, а ролята на силовите структури и Корпуса на гвардейците на Ислямската революция стана още по-голяма.

Защото … можеш да унищожиш военни обекти, но не можеш с ракети да наложиш политическа промяна.

А когато …. бързата война не донесе желания резултат, Вашингтон започна да сменя оръжието.

„Operation Epic Fury“ постепенно отстъпи място на „Operation Economic Outcast“ – икономическа кампания за задушаване на Иран чрез санкции и натиск върху държавите и компаниите, които продължават да търгуват с Техеран.

Или войната вече не е само въпрос на ракети и самолети, а
се превърна в битка за петрол, транспорт, банки, търговия и световната икономика.

А Иран има свой отговор … и той е …. Ормуз.

Светът много бързо разбра колко опасно е едно географско място да се превърне в оръжие.
И така много бързо усетихме последствията, които не останаха в Персийския залив, а стигнаха до цената на петрола, транспорта, инфлацията и до джоба на всеки обикновен човек.

И някак си тази „кратката екскурзия“ започва да изглежда все повече като капан.

Шест месеца война.
Без падане на иранската система.
Без капитулацията на Техеран.
Без устойчиво политическо решение и все по-висока икономическа и политическа цена.

И сега …. гледайки към “Великата Америка” се питаме всички… какво всъщност постигна тази война?

Защото една война не се измерва само с броя на изстреляните ракети, а и с цената, която плащаме всички.

А цифрите са достатъчно красноречиви….

Най-малко 7 900 души са загинали от началото на конфликта, като сред тях са хилядите жертви в Иран, Ливан и държавите от Персийския залив, както и американски и израелски военнослужещи.
Пентагонът съобщава също и за 757 ранени американски военнослужещи.

Но войната продължава…. тя вече се прехвърли върху световната икономика.

Петролът е поскъпнал с около 22%, а през стратегическия Ормузки пролив преминават едва около 7 кораба дневно и това е огромен проблем… Защото Ормуз не е просто някакъв тесен морски проход,
а една от най-важните артерии на световната енергетика.

И когато Иран използва Ормуз като коз, последствията не остават в Техеран или във Вашингтон…. Те стигат и до Европа, а и САЩ също трупат огромни разходи, като цената на войната за Вашингтон вече достига 37,5 милиарда долара.

И най-големият парадокс е, че се започна се с обещанието за бърза операция…. но получихме шест месеца война.
Започна се с идеята за решителен военен натиск…. но получихме икономическа блокада.
Започна се с надеждата за промяна в Техеран, а получихме един Иран, който продължава да държи един от най-важните стратегически лостове в света – Ормуз.

А сега Вашингтон и Техеран продължават да си мерят силите, докато дипломатическият изход остава далеч.
Защото войните са лесни за започване, но много по-трудно е да бъдат спрени, когато вече са въвлекли армия, икономика, петрол, търговски маршрути и геополитически интереси.

Преди шест месеца можеше да изглежда като „кратка екскурзия“, но днес сметката е огромна…
Говорим за война, която започва да живее собствен живот и най-страшното е, че никой все още не знае как ще приключи всичко това.
—————
Росица Калинова

Споделете мнението си в коментарите! 👇

СЪВЕТИ ЗА РОДИТЕЛИТЕ

ПРИКАЗКИ ЗА ДЕЦА

ПЕСНИ ЗА ДЕЦА

ПРИЯТНА МУЗИКА ЗА ВАШЕТО КАФЕНЕ, БАР, РЕСТОРАНТ, СЛАДКАРНИЦА, ДОМ

Continue Reading

АНАЛИЗИ

Кой дърпа конците на столицата?

Published

on

By

Анализ на публични регистри очертава група участници, в чиито дружества фигурира европейско финансиране за над 8,2 млрд. €.

Увод

Този материал описва мрежа от свързани лица и дружества, съставена от публично достъпни данни към 3 август 2026 г. Източниците са Търговският регистър, списъкът на длъжниците на НАП, регистърът на обществените поръчки и публичните регистри на европейско и национално финансиране.

Извадката включва само лица с три или повече дружествени участия. Връзка между две лица се отчита при две или повече общи дружества. Тези прагове определят кои лица и връзки влизат в анализа. Лица с по-малко участия и по-редки съвпадения остават извън обхвата и не са отразени в числата по-долу.

Обща картина

Извадката съдържа 327 лица и 940 уникални дружества. От дружествата 891 са действащи, а 49 са заличени или прекратени — дял от 5,2%. Регистрирани са 1 526 дружествени участия. Средно на дружество се падат 1,62 участници от извадката. Лицата са разпределени в три групи: 20 „ключови“ с общо 267 участия, 87 „активни“ с 522 участия и 220 „участници“ с 737 участия.

Публичните задължения към НАП възлизат на 2 899 672 € и са концентрирани в 28 от 940 дружества (3,0%), които засягат 23 от 327 лица. Обществените поръчки са на стойност 140 535 000 € в 32 дружества с 47 лица. Европейското финансиране е с най-голям обем — 8 253 118 693 € в 236 дружества с 224 лица. Държавен фонд „Земеделие“ фигурира с 274 953 853 € в 31 дружества, а грантовете — с 18 647 470 € в 18 дружества.

По типологията мрежата клони към структура, ориентирана към публично финансиране (категория Г). Обемът на европейските средства и на средствата от ДФЗ е водещата величина, докато публичният дълг е нисък като дял и разпръснат. Едновременно с това е налице и елемент от категория В, тъй като обществени поръчки фигурират в над тридесет дружества. Профилът е смесен по източник на средства, но с ясно доминиране на публичното финансиране пред дълга.

Ключови фигури
Николай Ганчев Михайлов участва в 6 дружества, всички действащи. В тях фигурира европейско финансиране от 3 131 421 714 € — най-големият обем на ниво участник в извадката. Отделно участва в дружества с поръчки за 7 500 000 € и с 2 733 197 € от ДФЗ. Няма отчетени връзки към други лица.

Теодор Иванов Захов участва в 8 действащи дружества с европейско финансиране от 828 580 116 € и грантове от 5 095 571 €. Свързан е с две лица, сред които чрез структурни връзки.

Иво Георгиев Прокопиев [Ключов] фигурира в 13 дружества, от които 12 действащи. В тях фигурира европейско финансиране от 843 440 039 €, поръчки за 11 000 € и грантове от 4 488 030 €. Има 5 връзки, най-силната от които е с Юри Богомилов Катанов чрез 12 общи дружества.

Кънчо Марков Стойчев [Ключов] е с най-голям брой участия — 19 дружества, всички действащи. В тях фигурира европейско финансиране от 1 737 118 € и поръчки за 303 000 €. Свързан е със 7 лица, включително с Андрей Венцелов Райчев чрез 12 общи дружества.

Любомир Борисов Лозанов [Активен] участва в 7 действащи дружества с 177 783 128 € от ДФЗ — най-големият обем от този източник на ниво участник — и с 4 790 047 € европейско финансиране. Няма отчетени връзки.

Сергей Милчов Лозанов [Участник] фигурира в 3 действащи дружества, в които са вписани непогасени публични задължения от 612 394 € в 3 дружества — сред най-високите стойности по дълг на ниво участник. Няма отчетени връзки. Отделно Трайчо Димитров Борисов участва в дружества с публичен дълг от 1 598 446 € в едно дружество.

Как функционира
Мрежата е рядка. Плътността ѝ е 0,0044, а връзките са 236 при 327 лица. От тях 141 лица нямат нито една връзка към друг участник, а 186 имат поне една. Това означава, че данните не описват единна структура, а множество отделни групи и голям брой несвързани участници. Значителна част от лицата се появяват със своите дружества, без да споделят участия с останалите.

По тип връзките се разпределят на 110 структурни, 121 смесени и само 5 финансови. Структурните и смесените връзки преобладават — те отразяват съвместно вписване в едни и същи дружества, придружено в част от случаите с наличие на публични средства в тези дружества. Финансовите връзки са изключение.

Там, където има концентрация, тя е локална. Групи като Кънчо Стойчев, Андрей Райчев и Марчела Веселинова Желева споделят дружества с поръчки за 303 000 €. Отделна плътна група обединява лица като Емануил Янков Манолов, Иван Тотев Радев, Ива Емилова Иванова, Светослав Тотев Радев, Данаил Емилов Иванов и Тодор Трифонов Александров чрез множество общи дружества, в част от които фигурира европейско финансиране от 9 500 702 €. Тези струпвания са отделни едно от друго и не образуват обща верига през цялата извадка.

Какво остава извън обхвата
Анализът е ограничен от праговете на извадката: лица с по-малко от три участия и връзки под две общи дружества не са включени. Данните не показват дяловото разпределение в дружествата, реалното усвояване на посочените средства, нито ролята на всяко лице извън вписаното. Сумите на ниво участник описват дружествата, в които лицето фигурира, и не се събират помежду си. Възможни са непълноти и промени в първичните регистри.

Уточнение
Настоящият материал е анализ на публично достъпни данни от Търговския регистър, публикуваните от НАП списъци на длъжници и официалните регистри на обществените поръчки и на публичното финансиране.

Описаните връзки представляват съвместно участие в търговски дружества и нищо повече. Те не са твърдение за съгласувани действия, за договорка или за съвместна дейност извън вписаното в регистъра.

Наличието на лице в този анализ не е обвинение в престъпление или в друго нарушение. Непогасените публични задължения са гражданско обстоятелство, вписано в публичен регистър, и не представляват констатация за виновно поведение. Получаването на публично финансиране е резултат от регламентирани процедури.

Данните отразяват състоянието към посочената дата и може да са се променили. Възможни са непълноти и грешки в първичните регистри.

Мрежа на взаимовръзките
Интерактивната мрежа изисква JavaScript. Данните под нея са пълни и четими и без него.
Посочи или кликни върху участник, за да видиш данните му и с кого е свързан. Възлите могат да се влачат, а мрежата се приближава с колелцето или с бутоните долу вляво.

Обобщени данни
1 526 участия · 49 заличени
Фин: 5 · Смес: 121 · Стр: 110
Сумите в горните полета са изчислени по уникална фирма — всяко дружество се брои по веднъж, независимо от броя участници в него. Сумите в таблиците по-долу са на ниво участник и отразяват общия обем на дружествата, в които лицето участва; те не се събират.

Топ участници
По НАП дълг
Участник Група Дълг (€) Фирми
Трайчо Димитров Борисов Участник 1 598 446 € 1
Сергей Милчов Лозанов Участник 612 394 € 3
Иван Петров Иванов Участник 194 619 € 2
Йордан Николов Христов Активен 167 897 € 1
Нелко Георгиев Начев Активен 120 670 € 1
Георги Иванов Георгиев Участник 120 670 € 1
Даниел Георгиев Александров Ключов 65 746 € 2
Михаил Иванов Михайлов Участник 55 382 € 1
По обществени поръчки
Участник Група Поръчки (€) Фирми
Тамаш Хак Ковач Участник 92 800 000 € 1
Боян Филипов Стефов Участник 92 800 000 € 1
Петя Георгиева Николова Участник 10 800 000 € 1
Васка Александрова Пенкова Ключов 9 600 000 € 2
Николай Ганчев Михайлов Активен 7 500 000 € 1
Данаил Парашкевов Монов Участник 3 491 000 € 2
Иван Луков Гарчев Участник 3 000 000 € 1
Велко Събов Петкански Участник 3 000 000 € 1
По европейско финансиране
Участник Група Еврофондове (€)
Николай Ганчев Михайлов Активен 3 131 421 714 €
Иво Георгиев Прокопиев Ключов 843 440 039 €
Теодор Иванов Захов Активен 828 580 116 €
Николай Георгиев Тотов Участник 800 233 506 €
Цветанка Георгиева Минчева Активен 304 035 815 €

Ивайло Русинов Главчовски Участник 303 466 564 €
Мартин Бойчев Ганев Участник 290 324 630 €
Цветелина Бориславова Карагьозова Активен 289 470 736 €
По Държавен фонд Земеделие
Участник Група ДФЗ (€)
Любомир Борисов Лозанов Активен 177 783 128 €
Даниел Георгиев Александров Ключов 27 215 026 €
Нели Пенчева Запрянова Участник 27 215 026 €
Пламен Белчев Пенчев Участник 23 840 847 €
Христо Борисов Цветанов Активен 14 507 599 €
Динко Димитров Динев Ключов 12 036 963 €
Йордан Димитров Динев Ключов 12 036 963 €
Валентин Нойчев Вълков Участник 8 007 775 €
По грантове
Участник Група Грантове (€)
Росица Георгиева Панчева Участник 5 402 706 €
Теодор Иванов Захов Активен 5 095 571 €
Иво Георгиев Прокопиев Ключов 4 488 030 €
Ирина Каменова Недева Участник 2 325 790 €
Димитър Георгиев Димитров Активен 1 839 993 €
Крум Янков Хаджигеоргиев Участник 1 839 993 €
Мартин Бойчев Ганев Участник 938 073 €
Цветелина Бориславова Карагьозова Активен 618 620 €
Топ 15 по брой фирмени участия
Участник Група Общо Активни Заличени НАП дълг Поръчки Еврофондове Грантове
Кънчо Марков Стойчев Ключов 19 19 0 — 303 000 € 1 737 118 € —
Петър Нейчев Нейчев Ключов 18 16 2 — — 13 020 440 € —
Даниел Георгиев Александров Ключов 17 16 1 65 746 € — 93 144 € —
Иво Евгениев Евгениев Ключов 16 16 0 — — 3 592 379 € 22 669 €
Никола Алексов Зикатанов Ключов 15 15 0 — — 193 755 € —
Динко Димитров Динев Ключов 15 15 0 — — 323 313 € —
Васка Александрова Пенкова Ключов 14 14 0 — 9 600 000 € 4 330 437 € —
Румен Нейчев Ралчев Ключов 14 14 0 — 43 000 € 75 927 € —
Йордан Димитров Динев Ключов 14 14 0 — — 318 201 € —
Радослав Маринов Карабоиков Ключов 13 11 2 28 612 € — — —
Юри Богомилов Катанов Ключов 13 11 2 — 11 000 € 15 293 329 € —
Иво Георгиев Прокопиев Ключов 13 12 1 — 11 000 € 843 440 039 € 4 488 030 €
Андрей Венцелов Райчев Ключов 13 13 0 — 303 000 € 1 692 232 € —
Данета Ангелова Желева Ключов 11 10 1 — — 2 450 313 € —
Пламен Симеонов Русев Ключов 11 11 0 — 179 000 € 8 626 101 € —
Най-силни взаимовръзки
Участник А Участник Б Общи фирми Тип НАП дълг Поръчки Еврофондове
Иво Георгиев Прокопиев Юри Богомилов Катанов 12 Смесена — 11 000 € 15 293 329 €
Динко Димитров Динев Йордан Димитров Динев 12 Смесена — — 318 201 €
Андрей Венцелов Райчев Кънчо Марков Стойчев 12 Смесена — 303 000 € 1 692 232 €
Вълко Стоянов Вълев Стефан Господинов Господинов 9 Структурна — — —
Даниел Георгиев Александров Спас Тошев Шопов 8 Структурна — — —
Венелин Красимиров Йорданов Петър Нейчев Нейчев 8 Смесена — — 86 277 €
Емануил Янков Манолов Иван Тотев Радев 7 Смесена — — 9 500 702 €
Иво Евгениев Евгениев Спас Тошев Шопов 7 Структурна — — —
Даниел Георгиев Александров Иво Евгениев Евгениев 7 Структурна — — —
Светослав Тотев Радев Ива Емилова Иванова 7 Смесена — — 9 500 702 €
Иван Тотев Радев Светослав Тотев Радев 7 Смесена — — 9 500 702 €
Емануил Янков Манолов Ива Емилова Иванова 7 Смесена — — 9 500 702 €
Емануил Янков Манолов Светослав Тотев Радев 7 Смесена — — 9 500 702 €
Иван Тотев Радев Ива Емилова Иванова 7 Смесена — — 9 500 702 €
Данаил Емилов Иванов Ива Емилова Иванова 7 Смесена — — 9 500 702 €
Детелина Иванова Атанасова Любен Силвиев Белов 7 Смесена — — 5 113 €
Данаил Емилов Иванов Светослав Тотев Радев 7 Смесена — — 9 500 702 €
Илияна Николаева Георгиева Стефан Господинов Господинов 7 Структурна — — —
Вълко Стоянов Вълев Илияна Николаева Георгиева 7 Структурна — — —
Данаил Емилов Иванов Емануил Янков Манолов 7 Смесена — — 9 500 702 €
Пълен списък на участниците
Всички 327 участника в ядрото, подредени по брой фирмени участия. Включени са само лица с ≥ 3 участия.

Зареди всички (327) ▾
# Участник Група Общо Активни Заличени % Заличени НАП дълг (€) Поръчки (€) Еврофондове (€) ДФЗ (€) Грантове (€)
1 Кънчо Марков Стойчев Ключов 19 19 0 0% — 303 000 € 1 737 118 € — —
2 Петър Нейчев Нейчев Ключов 18 16 2 11% — — 13 020 440 € —

3 Даниел Георгиев Александров Ключов 17 16 1 6% 65 746 € — 93 144 € 27 215 026 € —
4 Иво Евгениев Евгениев Ключов 16 16 0 0% — — 3 592 379 € — 22 669 €
5 Никола Алексов Зикатанов Ключов 15 15 0 0% — — 193 755 € 605 588 € —
6 Динко Димитров Динев Ключов 15 15 0 0% — — 323 313 € 12 036 963 € —
7 Васка Александрова Пенкова Ключов 14 14 0 0% — 9 600 000 € 4 330 437 € — —
8 Румен Нейчев Ралчев Ключов 14 14 0 0% — 43 000 € 75 927 € — —
9 Йордан Димитров Динев Ключов 14 14 0 0% — — 318 201 € 12 036 963 € —
10 Радослав Маринов Карабоиков Ключов 13 11 2 15% 28 612 € — — — —
↓ Свали фактологията
Суровите данни, върху които е изготвен анализът — текстов файл с пълните числа за всяко лице и всяка връзка.

Споделете мнението си в коментарите! 👇

СЪВЕТИ ЗА РОДИТЕЛИТЕ

ПРИКАЗКИ ЗА ДЕЦА

ПЕСНИ ЗА ДЕЦА

ПРИЯТНА МУЗИКА ЗА ВАШЕТО КАФЕНЕ, БАР, РЕСТОРАНТ, СЛАДКАРНИЦА, ДОМ

 

Continue Reading

БЪЛГАРИЯ

БЪЛГАРИЯ1 month ago

Помолихте ни да проследиме историята с Георги Семерджиев и какво се случва с него до днес.

Помолихте ни да проследиме историята с Георги Семерджиев и какво се случва с него до днес. На 5 юли 2022...

БЪЛГАРИЯ1 month ago

Мамините синчета – част 3

Вече два пъти говорихме за „мамините синчета“. За млади мъже, около които има пари, известни семейства, скъпи автомобили, нарушения и...

БЪЛГАРИЯ2 months ago

Оттеглянето на Борислав Сарафов не е реформа

Оттеглянето на Борислав Сарафов не е реформа – реформа ще е, когато начинът на работа на прокуратурата е различен и...

БЪЛГАРИЯ2 months ago

Агент провокатори продължават да ни тласкат към война

СЦЕНАРИЯТ “България във война с Русия” активиран от агент-провокаторите Чамова, Йотова и Васил Терзиев. – Алея “Героите на Украйна” пред...

БЪЛГАРИЯ2 months ago

Какво да направите, ако изгубите личните си документи в чужбина

Слънце, море и дългоочаквана почивка – но загубата или кражбата на лични документи могат бързо да превърнат приятната ваканция в...

СВЯТ

СВЯТ1 month ago

Русия изпрати на Великобритания дълбоководно послание.

Руското външно министерство периодично отправя предупреждения към страните, уморили се от еволюцията и копнеещи да се върнат при динозаврите, но...

СВЯТ1 month ago

🇷🇺🇪🇺”Санкциите работят!”: Русия е ПЪРВА икономика в Европа по PPP – МВФ

Според данни на Международния валутен фонд (МВФ) и Световната банка, Русия заема четвърто място в света по брутен вътрешен продукт,...

СВЯТ1 month ago

Странно е държанието на НАТО

Има нещо интересно в последните новини от Москва. Не защото директорът на ЦРУ Джон Ратклиф е решил да разгледа Кремъл....

СВЯТ1 month ago

Западът целува ръка

ТОВА Е ПОЛОЖЕНИЕТО – Западът целува ръка (и други органи) на Путин! Отчаяни са, Украйна пада, Европа е затънала до...

СВЯТ1 month ago

Изпратиха британският премиер-жалкар Анди Бърнам на килимчето в Киев

Британският премиер-жалкар Анди Бърнам пристигна тази сутрин в Киев на първото си пътуване в чужбина, откакто встъпи в длъжност Говорителят...

ПОЛИТИКА

ПОЛИТИКА1 month ago

Руската ЦИК покани наблюдатели от над 100 държави за изборите за Държавна дума

Руската ЦИК покани наблюдатели от над 100 държави за изборите за Държавна дума Централната избирателна комисия на Русия е изпратила...

ПОЛИТИКА2 months ago

КОЛЕДАТА ПОДРАНИ В БАНКЯ! Вашингтон подписа присъдата на Борисов, време е ГЕРБ да му отреже главата!

Гледам ги гербаджийските структури по места – паника, глътнати езици и треперещи ръце държат телефоните, докато четат американския документ от...

ПОЛИТИКА2 months ago

Чутовен политически идиотизъм е ГЕРБ и ПП

🎪Чутовна политическа глупост е ГЕРБ и ПП да внасят жалба до Конституционния съд за държавния бюджет за 2026г. Не знам...

ПОЛИТИКА2 months ago

Западния агент Пашинян обяви оставката си като министър-председател на Армения.

Цялото арменско правителство ще подаде оставка тази неделя, обяви премиерът Никол Пашинян. Неговите думи бяха излъчени от информационната агенция Арменпрес...

ПОЛИТИКА2 months ago

БОРИСОВ СЕ ОБАДИ НА РАДЕВ СЛЕД ПРОУЧВАНЕТО НА “ГАЛЪП”

Подзаглавие:Лидерът на ГЕРБ е в паника след като социолозите дадоха на “Прогресивна България” 86 мандата и само 70 на ГЕРБ!...

ВОЙНА

ВОЙНА1 month ago

Започна операция “Нощно Бинго”

Само да знаете-вече 80 часа руските сили бият по Украйна без прекъсване. Ето ви днешното заглавие на военния кореспондент Албександър...

ВОЙНА1 month ago

Тази новина ми се видя много хубава! Не интересна-хубава е., весела някак си….

Тази новина ми се видя много хубава! Не интересна-хубава е., весела някак си…. На снимката в далечинагта се виждат облаците...

ВОЙНА1 month ago

🇷🇺 Русия унищожи 90% от складовата логистика в Украйна

Руската армия практически напълно парализира тиловото снабдяване на противника, спечелвайки победа в така наречената «война на складовете», пишат военните кореспонденти....

ВОЙНА1 month ago

От снощи руската мрежова верига “Рассвет” е започнала да заглушава Илонмъсковата “Старлинк”.

За това съобщава днес испанския Ел Мундо. В едно от авторитетните английски издания има тревога,че отсега нататък тежките английски дронове,изстрелвани...

ВОЙНА1 month ago

Поредната огнена вълна над Украйна

Горящи цистерни и камиони с газ: Зеленски поздрави с „Деня на независимостта“. Граница в пламъци – Молдова също е разтърсена...

Trending