БЪЛГАРИЯ

С боклуците Ф-16, които купи Борисов за няколко милиарда можем само да плашим гаргите

Published

5 months ago

April 4, 2026

Author

Сега вече не е важно, кога ще благоволят да ни докарат останалите седем самолета – и един Ф-16 е достатъчен, за да придобие нужната помпозност парадът на Гергьовден.

Тия дни дочакахме доставката на първия самолет Ф-16 – от осемте, които купихме и платихме преди повече от пет години. Посрещнахме го като Спасител – само дето църковните камбани не биха – който ще ни отърве от всички беди, дето са ни налазили. Макар че от тях няма отърваване и 100 ескадрили да пристигнат – и дори ако, за по-голяма достоверност, показно бомбардират Граф Игнатиево.

Видимо екзалтиран беше министърът на отбраната Запрянов – и това, всъщност, не е лошо; в днешните времена по-добре е да имаш за военен министър човек, който лесно се оставя на емоциите си, отколкото някой, който мърмори под носа си и пресмята какво сме загубили от забавянето на доставката. Не ни трябват пресметливи мрънкачи, сополивите са по-подходящи за нас, особено ако не е ясно, за какво точно реват.

Между другото, в момента се сещам за един стар военен лаф – „Ако се оставиш на емоциите, лошите ще спечелят“ – но не е нужно точно сега да се вглеждаме прекалено в него и да си разваляме празника. Тъй или иначе, мънистото го връчиха на аборигените, беше си голяма радост.

Сега вече не е важно, кога ще благоволят да ни докарат останалите седем самолета – и един Ф-16 е достатъчен, за да придобие нужната помпозност парадът на Гергьовден. За това е целият зор – иначе е ясно, че с това, което великодушно наричаме „авиация“, можем да плашим само гаргите. И, в крайна сметка, далеч по-мъдро е да си изпипваме парадите, отколкото да се разправяме с някой руснак в небето, особено ако е закусил с няколко водки.

А един от деветима наши летци, обучени да подкарат Ф-16, се радваше, че „има вече на наша почва такъв самолет“. Някак странно закърпи той тази фраза – вместо да каже, че се радва в българското небе най-сетне да има такъв самолет, който, надяваме се, ще пори просторите, а няма да опознава и да се кипри по „почвата“ единствено на авиобазата в Граф Игнатиево.

Но да не придиряме толкова на човека – може би вълнението го бе накарало да погледне не нагоре, а надолу, в краката си. Освен това, ние отдавна и окончателно сме пленници на един напълно разхайтен език, който телевизиите налагат като норма. Непрекъснато чуваме невероятни дивотии, които обаче вече не смущават никого. Наскоро един го питаха, дали отново „ще се качи на волана“. И той спокойно отвърна, че щял да го направи.

Но, все пак, защо не гледаме нагоре към небесата, които трябва да се опазят, а се вглеждат в почвата, „в нашата почва“ – но все пак почва. Това не е ли някакъв унаследен навик, някакъв знак, че може би не е съвсем безопасно да гледаш нагоре – най-малкото може да си навехнеш врата. И как тогава Урсула ще наложи налудната си идея за превъоръжаване на ЕС, ако единствения ни свестен самолет е цъфнал тук за радост на почвата?

Не ми дава мира тази фраза за „почвата“. Тя пък лесно ще ни накара да се сетим, че ние открай време имаме навика да си навираме суратите надолу – а би трябвало да гледаме нагоре, в небето, или напред – в простора, да търсим хоризонта. Всъщност, има ли хоризонт някакъв за нещо от нашите работици, каквато и да е тя – след като и самата дума „хоризонт“ изчезна, изобщо не се споменава, сякаш е нещо срамно. Дори подозирам, че народецът се терзае от невъзможността да я употребява, няма повод да го прави – и това е нещо, действително обидно за него. Да изречеш гласно тази дума сякаш е равносилно да извършиш някакво прегрешение, което няма да ти простят – като онова да се взираш в собствения си хоризонт, да се откриваш в собствените си простори. Откъде-накъде ще се звериш в някакъв хоризонт, гледай си в краката и в калта, из която шляпаш.

Дори властниците-комуняги, за които днес непрекъснато ни напомнят още по-тъпите им синчета-късни демократи – говореха за петилетки, ломотеха и за нов строй, бяха готови да говорят и за други магии, сякаш бяха най-сръчните илюзионисти. Измислиха и думата „Преход“ – най-фалшивата дума, която изобщо не може да изрази позорът и проклятието, скрили се зад нея.

Всъщност, знае ли се кой е бащата на думата „преход“, кой я пусна в обръщение? Сега никой вече не говори за тия неща, разправиите са все около днешния ден. Държавата сякаш съществува ден за ден, дори Паметта също се захранва ден за ден, колкото запомни – толкова. Постепенно изключиха и Миналото от безразборно осакатения колективен разговор – видя се, че псувните срещу него предизвикват единствено още по-сочни псувни по адрес на текущите властници.

Миналото се оказа опасно за тях, какво да говорим тогава за Бъдещето – тази дума също е изхвърлена от езика им. За тях Истината сякаш е стаена единствено в днешната кал, която газим – затова суратите надолу, търсете истината там! Дори не са в състояние някак да го обговорят Бъдещето, макар и с фалша на бруталните лъжи.

Сега се лигавят край самолета, който ни подхвърлиха след пет години на свенливи очаквания – такива са днешните български радости. Непосилно е за властниците ни Бъдещето да бъде провидяно, макар и в някаква незначителна степен – а и това не се полага за анемични консуматори като тях. Те се хранят ден за ден със залци от Настоящето, до които успеят да се доберат. Но и най-едрите залци не са в състояние да открият смисъла на случващото се. Колкото са наясно с някакъв смисъл ония специално обучени прасета, които търсят и откриват много ценените и пословично скъпи трюфели.

Интересно, когато не са толкова приповдигнати и са извън предпочитания от тях притворен режим, дали екзалтираните посрещачи на Ф-16 биха си признали, че ние, всъщност, сме прошляците на НАТО? Предани до безбожие – което обаче няма да ни позволи да преглътнем горчивия факт, че предаността не ни осигурява никакво предимство. Ако сравним въоръжеността на страната ни с тази на Гърция, примерно, дали ще имаме куража да се запитаме, защо сме се докарали до ролята на ентусиазирани прошляци? И защо Алианса не се тревожи от нашето безсилие, което, до голяма степен, сам продуцира. Резултат на недоверие ли е това – или на нещо още по-неприятно?

Ако решим още повече да усложним картината, може да се запитаме и друго: дали българските властници от 89-а година насам съзнателно не са поддържали армията ни в това състояние. И последният дурак от НАТО знае, че голият ентусиазъм изобщо не е достатъчен, за да участваме в някой конфликт като руско-украинския – ние освен гвардейският оркестър и марша „Велик е нашият войник“ друго под ръка нямаме. Е, от няколко дни се надуваме и с един Ф-16, който обаче е вперил поглед в „българската почва“.

Една черна хипотеза: удобни ли сме да ни превърнат в „домакин“ на някакъв бъдещ, нарочно предизвикан конфликт – при нашата овча преданост и непремерено гостоприемство това не бива да се изключва. Имаме красива земя – и все ще се намери някой да се „пошегува“ като руския поет-дисидент, нобеловия лауреат Бродски: „Най-добрият изглед към Москва по здрач е от кабината на бомбардировач!“

Имаме и фукливи военни песнички, както и един Ф-16, който все ще разплаква от умиление висшите ни военни, дори ако не мръдне от калта.

Споделете мнението си в коментарите! 👇

СЪВЕТИ ЗА МАЙКИТЕ

ПРИКАЗКИ ЗА ДЕЦА

ПРИЯТНА МУЗИКА ЗА ВАШЕТО КАФЕНЕ, БАР, РЕСТОРАНТ, СЛАДКАРНИЦА, ДОМ

Related Topics:#thesofiatimes featured trending българия измама конспирация корупция кражба лъжа

Up Next

По бедни от вчера, нови цени, стари заплати

Don't Miss

Войната и газът натискат цените, сметките скачат!

БЪЛГАРИЯ

Помолихте ни да проследиме историята с Георги Семерджиев и какво се случва с него до днес.

Published

1 month ago

August 2, 2026

Author

Помолихте ни да проследиме историята с Георги Семерджиев и какво се случва с него до днес.

На 5 юли 2022 година София вижда една от онези катастрофи, които няма как да бъдат забравени.

Бул. „Черни връх“.

Георги Семерджиев кара мощен Audi Q7.

Скоростта, установена по делото, е 166 км/ч.

В града.

При ограничение 50 км/ч.

Минава на червен светофар.

Кара без необходимата правоспособност.

След употреба на наркотични вещества.

С фалшиви регистрационни табели.

С включена полицейска лампа.

Автомобилът удря такси, след това се блъска в асансьора на метростанцията и се разцепва на две.

На тротоара са 21-годишната Хариет Стефанович и 26-годишната Христина Дилева.

И двете загиват на място.

Не са били в друга кола.

Не са участвали в гонка.

Не са направили нарушение.

Просто са били на тротоара.

И са попаднали на пътя на човек, който се движи със 166 км/ч през София.

След катастрофата Семерджиев не остава на място.

Бяга.

И точно тук започва втората част от историята.

Историята, която вече не е само за един човек зад волана.

А за системата около него.

По разследването излиза името на полицайката Симона Радева.

След катастрофата Семерджиев няма ключове за жилището си.

Според установеното по делото той се свързва с Радева.

Тя му носи метална стълба.

С тази стълба той успява да влезе в дома си.

И да се укрие.

На следващия ден е задържан там.

И тук ми идва първият въпрос.

Как стигаме до момент, в който човек, който трябва да представлява закона, помага на издирван човек да се скрие от него?

Какво точно трябва да се счупи в една система, за да се случи това?

После започват да излизат и още данни.

Че Семерджиев не е бил някакъв неизвестен шофьор, който за първи път попада в полезрението на полицията.

Напротив.

Имал е история.

Нарушения.

Проблеми с книжката.

Фалшиви документи.

Наркотици.

Фалшиви номера.

Полицейска лампа.

И въпреки всичко това на 5 юли 2022 година той отново е зад волана.

И този път цената е два човешки живота.

След случая вътрешна проверка в МВР установява десетки служители, които по различен начин са имали отношение към негови нарушения и проверки през годините.

И тук вече въпросът е много по-голям от Семерджиев.

Как един човек може толкова дълго да трупа нарушения и въпреки това да продължава?

Колко пъти трябва някой да покаже, че няма намерение да спазва закона, преди системата най-накрая да го спре?

Трябва ли винаги да чакаме трупове?

Следват делата.

Семерджиев е признат за виновен по няколко обвинения.

За катастрофата.

За управление след употреба на наркотични вещества.

За използване на фалшива шофьорска книжка.

За фалшивите регистрационни табели.

За държането на наркотични вещества.

За бягството след катастрофата.

На 21 май 2025 година Върховният касационен съд потвърждава окончателно присъдата му.

20 години затвор.

Решението е окончателно.

Освен това е осъден да плати и обезщетения на близките на загиналите.

И тук може да се каже нещо, което в България не го казваме често.

Този път делото не се влачи десетилетие.

От катастрофата до окончателната присъда минават малко под три години.

Това е важно.

Защото показва, че когато институциите искат, съдебната система може да стигне до финал сравнително бързо.

Но остава въпросът:

Защо трябваше първо да загинат Хариет и Христина, за да бъде спрян човек, който според данните по делото отдавна е давал сигнали, че е опасен на пътя?

А какво стана със Симона Радева?

И тук историята вече също има окончателен край.

През 2025 година Софийският районен съд я осъжда на 5 години затвор за лично укривателство.

Присъдата е обжалвана.

На 19 юни 2026 година Софийският градски съд постановява окончателно:

3 години и 6 месеца затвор.

Ефективно.

При първоначален общ режим.

Съдът приема, че Радева е действала умишлено и е имала намерение да прикрие действията на Семерджиев.

Решението не подлежи на обжалване.

На 26 юни 2026 година тя е задържана.

След това е конвоирана в затвора в Сливен, където започва да изтърпява присъдата си.

Така че днес, през 2026 година, картината е ясна.

Георги Семерджиев – 20 години затвор.

Симона Радева – 3 години и 6 месеца затвор.

И двамата с окончателни присъди.

Но за мен това не е история само за две присъди.

Това е история за предупрежденията преди тях.

За всички онези моменти, в които някой е можел да каже:

„Дотук.“

За всички нарушения, които са били известни.

За всички проверки.

За всички хора в системата, които са виждали какво се случва.

За всички възможности тази история да приключи преди 5 юли 2022 година.

Защото правосъдието след смъртта е необходимо.

Но превенцията преди смъртта е още по-важна.

Хариет и Христина не могат да бъдат върнати.

Никакви 20 години.

Никакви 3 години и 6 месеца.

Никакви обезщетения.

Никакви дисциплинарни проверки.

Нищо от това няма да върне две млади жени, които просто са стояли на тротоара.

И точно затова този случай трябва да се помни.

Не само като „делото Семерджиев“.

А като въпрос към държавата:

Колко сигнала са достатъчни?

Колко нарушения?

Колко фалшиви документи?

Колко полицейски услуги?

Колко пъти трябва един човек да покаже, че не се страхува от закона, преди законът най-после да започне да се страхува за хората около него?

Защото когато системата не спира навреме един опасен човек, накрая някой невинен плаща цената.

В този случай цената има две имена.

Хариет.

И Христина.

Споделете мнението си в коментарите! 👇

СЪВЕТИ ЗА РОДИТЕЛИТЕ

ПРИКАЗКИ ЗА ДЕЦА

ПЕСНИ ЗА ДЕЦА

ПРИЯТНА МУЗИКА ЗА ВАШЕТО КАФЕНЕ, БАР, РЕСТОРАНТ, СЛАДКАРНИЦА, ДОМ

БЪЛГАРИЯ

Мамините синчета – част 3

Published

1 month ago

August 1, 2026

Author

Вече два пъти говорихме за „мамините синчета“.
За млади мъже, около които има пари, известни семейства, скъпи автомобили, нарушения и онова опасно усещане, че зад волана могат повече от останалите.
Днес продължаваме.
Този път с две имена.
Двама млади мъже.
Две тежки катастрофи.
Двама загинали.
И един и същ въпрос – защо някой трябва да плаща с живота си за чужда самоувереност?

Започваме през 2020 година.
19 април.
Великден.
София.
22-годишният Кристиан Николов управлява Audi Q7 по бул. „Черни връх“.
Пред него, на червен светофар, чака автомобилът на журналиста Милен Цветков.
Милен не се движи.
Не изпреварва.
Не участва в гонка.
Просто чака на светофара.
Audi-то се врязва в автомобила му с близо 100 км/ч.
Ударът е жесток.
Милен Цветков умира.
По делото е установено, че Николов е управлявал след употреба на наркотични вещества.
Върховният касационен съд окончателно го признава за виновен и му налага 9 години лишаване от свобода.
Освен това той остава без право да управлява автомобил за 10 години.
Кристиан Николов е син на бизнесдамата Десислава Николова.
Няма да твърдя, че произходът му е повлиял на делото.
Няма да говоря за „чадъри“, за които нямам доказателства.
Фактите и без това са достатъчно тежки.
Един човек е спрял на червен светофар.
И никога повече не се е прибрал.
Девет години затвор.
След тях Кристиан Николов ще продължи живота си.
Милен Цветков няма тази възможност.
И стигаме до 11 ноември 2023 година.
Пътят София – Варна край Велико Търново.
Начо Пантелеев управлява автомобил със 165 км/ч при разрешени 90 км/ч.
Сто шестдесет и пет.
Следва катастрофа с автомобила на футболния треньор Ферарио Спасов.
Ферарио Спасов загива.
Пантелеев е млад водач.
Но последвалото дело не говори за една случайна грешка.
Съдът отчита системно неспазване на правилата за движение.
Първоначално Начо Пантелеев получава 5 години затвор.
Апелативният съд увеличава наказанието на 9 години.
На 24 октомври 2025 г. Върховният касационен съд окончателно оставя деветгодишната присъда в сила.
Той е лишен и от право да управлява автомобил за 11 години.
И тук отново няма нужда да измисляме „чадъри“ или да обвиняваме роднините му.
Има съдебно установени факти.
165 км/ч при разрешени 90.
Системно неспазване на правилата.
И един загинал човек.
Кристиан Николов – 9 години.
Начо Пантелеев – 9 години.
А отсреща?
Милен Цветков – мъртъв.
Ферарио Спасов – мъртъв.
Различни години.
Различни градове.
Различни автомобили.
Но отново виждаме нещо познато.
Млади мъже.
Скъпи и мощни автомобили.
Висока скорост.
Наркотични вещества в единия случай.
И хора, които плащат окончателната цена.
Нямам нищо против човек да има богати родители.
Нямам нищо против на 20 и няколко години да кара автомобил, за който други работят цял живот.
Нямам нищо против човек да има десет коли, стига да са придобити законно.
Но в момента, в който излезеш на обществен път, фамилията ти няма значение.
Парите ти нямат значение.
Колата ти няма значение.
Правилата трябва да бъдат едни и същи за всички.
Защото физиката не знае кой е баща ти.
Червеният светофар не знае коя е майка ти.
А човекът в другата кола със сигурност не е длъжен да плати с живота си за нечие самочувствие.
И точно това е причината да пиша тази поредица.
Не за да обвинявам родители за действията на пълнолетните им деца.
Не за да измислям връзки и протекции.
А за да задавам един много по-прост въпрос.
Колко нарушения, колко катастрофи и колко погребения са необходими, преди да започнем да спираме опасния водач преди трагедията, а не да го наказваме след нея?
Защото след катастрофата вече е късно.
Тогава започват експертизите.
Делата.
Присъдите.
Обжалванията.
Но някъде другаде вече има семейство, което чака човек, който никога няма да отвори вратата.
И колкото и години да получи виновният, едно нещо никога не се променя.
За него присъдата има край.
За близките на жертвата – няма.

Споделете мнението си в коментарите! 👇

СЪВЕТИ ЗА РОДИТЕЛИТЕ

ПРИКАЗКИ ЗА ДЕЦА

ПЕСНИ ЗА ДЕЦА

ПРИЯТНА МУЗИКА ЗА ВАШЕТО КАФЕНЕ, БАР, РЕСТОРАНТ, СЛАДКАРНИЦА, ДОМ

БЪЛГАРИЯ

Оттеглянето на Борислав Сарафов не е реформа

Published

2 months ago

July 24, 2026

Author

Оттеглянето на Борислав Сарафов не е реформа – реформа ще е, когато начинът на работа на прокуратурата е различен и тя търси справедливостта.

Надявам се прокуратурата да се реформира отвътре. Премахването на Сарафов от поста – нещо непостижимо дълго време, показва, че хората, които стояха зад гърба му и го задължаваха да остане на поста, за да ги пази, са изгубили влиянието си. Българските прокурори трябва да осъзнаят, че този модел на завладяната държава е нетърпим. Това заяви вътрешният министър Иван Демерджиев пред bTV.

„Петьо Петров се издирва, но начина, по който подхожда прокуратурата, е непонятен за мен. Гарантирам, че страницата не е затворена. В МВР ще направим всичко, за да стигнем до истината. Ако прокуратурата иска да си върне част от доверието, нека не затваря тази страница. Децата на Пепи Еврото трябва да разглеждат делата на Пепи Еврото.

За казуса с незаконния град във Варна и на въпрос къде е Олег Невзоров, той уточни: „Имаме данни, които проверяваме, вероятно не е в България. Търсят се за разпит всички с касателство към случая. Най-важното обаче е как се стигна до тази ситуация.“.

„Няма друг случай в историята на ДАНС – да се издаде заповед и да се оттегли от създателя си дни по-късно. Не е приемливо, когато говорим за национална сигурност, да няма обяснение. Ако някой убеждава обществеността, че не е знаел за случващото се във Варна, това е абсурдно. Институциите трябва да обяснят бездействието си. Допустимо ли е в една правова държава, членка на ЕС и НАТО, да се случва нещо подобно – някой да създаде територия, на която да създаде собствени правила“, категоричен е той.

Това е само най – смрадливата част. Под тях има още 2 – 3 дузини безполезни идиота.

За случая „Петрохан” той коментира: „Правя всичко необходимо, за да се запозная с извършените до момента действия. Странно е как основни свидетели са разпитани и са буквално изпратени да отидат в Мексико. Има сериозни съмнения дали е събрана цялата информация в пълен обем. След проверката ще уведомя обществеността. Прокуратурата минимум е неглижирала този случай – имало е подадени сигнали, за мен е необяснимо защо няма сериозна работа.

На майките на Калушев и Златков той обеща, че ще се срещне с тях: „Трябва обаче да са наясно, че когато говорим за материали по разследването, това е изцяло на терена на прокуратурата. Ще опитаме да стигнем до ключови свидетели и да се работи с тях.“

За задържането на Васил Михайлов, министърът уточни: „Да не забравяме, че се посегна на наш служител. Михайлов е опасен за околните, направихме всичко необходимо, не беше лесно. След трудно преследване се стигна до задържането му. Той и кръгът около него се стараеха да не се стигне дотам. Получавал е помощ не толкова за служители на МВР. Имаме информация за теч на информация, но основно са помагали други хора. Действията им бяха много професионални.“

Относно трагедията след наркопарти в Благоевград, Демерджиев обърна внимание, че проблемът е сериозен и случилото се е симптом.

„Мотивирани сме да спасим всеки живот, който можем. Проблемът е неглижиран от години. Трябва превенция, която обаче отдавна отсъства в страната, работа с наркозависими. За три седмици свършихме доста работа, работим активно и с хора от неправителствения сектор. За първи път от много време се опитваме да изградим комплексна стратегия, не просто да провеждаме акциите си. Радвам се, че държавата се събуди. Ако обединим усилията си и ако обществеността ни подкрепи, ще имаме добри резултати“, каза още той.

„Кметът на Кърджали се разследва за няколко случая. Единият е по сигнал за изнудвани от кмета дружества. Конкретният случай е за нередности по поръчка за кучешки приют. Разпитът на кмета следва действията по събиране на документи чрез претърсване и изземване“, коментира също така Демерджиев.

„Хамид Хамид ме пита с писмо вярно ли е, че проверяваме Делян Пеевски. Да, проверяваме Пеевски, както и всеки друг гражданин на България. Никой не трябва да се чувства специален, законът е еднакъв за всички. Има немалко данни за Пеевски“, обяви той.

Споделете мнението си в коментарите! 👇

СЪВЕТИ ЗА РОДИТЕЛИТЕ

ПРИКАЗКИ ЗА ДЕЦА

ПЕСНИ ЗА ДЕЦА

ПРИЯТНА МУЗИКА ЗА ВАШЕТО КАФЕНЕ, БАР, РЕСТОРАНТ, СЛАДКАРНИЦА, ДОМ