БЛОГ

Родна стряха

Published

9 years ago

November 14, 2017

Author

“Царина пристъпи към входната врата на бабината къща. Пантите й бяха ръждясали. Натисна леко резето. С лека ръка и с чалъм, всяка врата се отваря, казваше баба й, и влезе. Плахо. Несигурно. Не като едно време, когато беше дете и нахлуваше в същият този дом като фурия.

– Като птиче си, момичето ми – смееше се тогава баба й и подаваше дебела филия с лютеница.

– Като какво птиче, бабо? – бузките й винаги бяха жарнати с лек загар от мартенското слънце навън.

– Като птиче, от тези, най-малките. – смееше се възрастната жена. – Стрелкаш се като лястовиче из двора и в градината. Обикаляш, обикаляш, а после пак в гнездото си се връщаш.

– Аз нямам гнездо, бабо. Аз имам дом. – отвръщаше Царина. – И теб имам.

Изяде остатъка от филията и замислена от мъдростта на седемте си години добави:

– Твоите ръце са моето гнездо, бабо. Както лястовичето след полета си ляга в своето, така и аз полягвам в ръцете ти, а те ме стоплят, докато ме галиш.

Насълзиха се очите на Цвета и тя се обърна към печката да ги скрие. Забрадката, която носеше от години, отново приласка с краищата си мъката в сърцето на старата жена, която винаги търсеше пролука от душата й.

– Не забравяй, детето ми, че когато лястовичетата укрепнат и станат самостоятелни, те напускат гнездото си и отлитат. Защото порастват и трябва да заживеят сами. И тогава майките им осиротяват.

– А какъв живот водят техните майки щом останат самички? – полюбопитства Царина.

– Опустял живот – въздъхна баба й. – Ничий, тъй да се каже. Останеш ли сам, всичко около теб губи цвета си, светлината си, смисъла…. След време и домът опустява и остава сам.

Малкото момиченце не доумяваше как цветната и китна градина на баба й и двора й, пълен с овошки и животинки можеше да опустее и да загуби светлината си и отново попита:

– А как разбираш, че един дом остава сам? Нали в него има толкова много неща?

– Когато пораснеш, ще разбереш, че един дом е опустял, когато на прага му отвориш вратата и тежко, протяжно проскърцване издава болката от самотата му. Когато съзреш паяжините, които с тънки и фини дантели са украсили ъглите. Старите семейни фотографии, пожълтели от тежестта на времето ще ти подсказват, че нечий живот е оставил своите следи чрез поколението си. Забележи, че краищата им винаги са намачкани и оръфани. Сякаш отлетелите години от мъка са загризали запечатаните спомени.

– А в такъв опустял дом аз как да открия спомена от теб? – упорстваше детето.

– Дори и да ме няма на този свят, аз винаги ще бъда в този дом, момичето ми. Запомни това. Виждаш ли това клонче, натопено в бурканче до прозореца? То е като мен. Сега седи и търпеливо чака да дойде пролетта. Живее от топлината на къщата ни, от слънцето, което наднича през прозореца и от силата, която му дава самото очакване. Та един ден и аз така ще бъда. Ще те очаквам, седнала до прозореца. Ще черпя живот от спомените и ще те чакам да се върнеш, когато отлетиш от гнездото си.

-А ако все пак умреш? – със страх попита детето. – Тогава как ще ме чакаш?

– Тогава душата ми ще те чака, момичето ми. Тя ще се прероди в това клонче. И винаги ще стои на прозореца в очакване.”

“Рошавите мисли на едно влюбено момиче”, Галя Кутулева

БЛОГ

🇧🇬🤔👎 „ПРИБИРАМЕ СЕ В БЪЛГАРИЯ. ЗАВИНАГИ.“

Published

2 months ago

September 1, 2026

Author

Преди няколко години това беше мечтата на много българи в чужбина. Днес обаче виждам нещо различно.

Хора, които се върнаха в България, започват отново да стягат куфарите. И причината не е просто „по-висока заплата“.

Когато си живял дълго в чужбина започваш да приемаш за нормално неща, които в България постепенно започват да ти липсват. Ред. Правила. Работещи институции. Сигурност.

Предвидимост. И най-вече започваш да гледаш по друг начин на парите.

Защото няма значение само колко получаваш. Важно е колко ти остава след наема, храната, сметките, горивото и всички останали разходи. А с поскъпването през последните години и преминаването към еврото усещането за много хора е едно и също: цените растат, а доходите не успяват да ги догонят.

И тогава идва неприятното сравнение: „Ако ще плащам почти европейски цени, защо да приемам българския стандарт на услуги, институции и сигурност?“ Това е моментът, в който човек започва да разбира нещо.

Не се връщаш в чужбина само заради парите. Връщаш се заради начина на живот, към който вече си свикнал. Не защото не обичаш България. А защото след години в чужбина започваш да имаш друга представа какво означава нормален живот. И когато веднъж си свикнал с това, връщането назад понякога се оказва много по-трудно, отколкото си си представял.”

Споделете мнението си в коментарите! 👇

СЪВЕТИ ЗА РОДИТЕЛИТЕ

ПРИКАЗКИ ЗА ДЕЦА

ПЕСНИ ЗА ДЕЦА

ПРИЯТНА МУЗИКА ЗА ВАШЕТО КАФЕНЕ, БАР, РЕСТОРАНТ, СЛАДКАРНИЦА, ДОМ

БЛОГ

Страхотно си беше

Published

2 months ago

August 28, 2026

Author

София, октомври 1985 г.

Ех, какви времена настанаха!

Карам си Ладата из София, касетофонът дъвче една презаписана касетка, а аз съм тръгнала към „Петте кьошета“ все едно лично ме чакат там.

Облеклото, разбира се, е контрабанден внос. Не питайте откъде. Подплънките на якето са подсилени допълнително — при по-рязък завой първо влизат те, после аз.

Кожената гривна ми я направиха по поръчка. Такава няма в ЦУМ, няма в Кореком, няма и да има.

Косата — захарна вода, тупиране и вяра в бъдещето. Стои като бетон. Вятърът не я мести. Само дъждът може да я свали от власт.

Коланът е задължителен, погледът — все едно слушам нещо, което още не са разрешили по радиото.
Само едно ме притеснява: да не завали и да няма пчели наблизо.

При толкова захар в косата до „Петте кьошета“ мога да пристигна с цял кошер.
Иначе за октомври си е доста топло.

Айде, че трябва да връщам касетката. Записана е от приятел на приятел и утре я чакат още трима.

Споделете мнението си в коментарите! 👇

СЪВЕТИ ЗА РОДИТЕЛИТЕ

ПРИКАЗКИ ЗА ДЕЦА

ПЕСНИ ЗА ДЕЦА

ПРИЯТНА МУЗИКА ЗА ВАШЕТО КАФЕНЕ, БАР, РЕСТОРАНТ, СЛАДКАРНИЦА, ДОМ

БЛОГ

Никога не влизайте в конфликт с хора около петдесет.

Published

2 months ago

August 23, 2026

Author

Никога не влизайте в конфликт с хора около петдесет.

Те са от друго тесто.

Семействата им ги научиха на почти всичко необходимо, още преди да са тръгнали на училище. На пет години мнозина вече носеха ключ от вкъщи на врата си. На седем можеха сами да си приготвят истинско ядене, а на девет бяха напълно самостоятелни. Всяка лятна сутрин изчезваха навън веднага след изгрев и се прибираха чак когато светнат уличните лампи.

Пиеха вода директно от градинския маркуч, ядяха плодове, без да ги мият, скитаха из горите и някак винаги намираха пътя към дома без GPS, мобилни телефони или споделяне на локация. Знаеха как да запалят огън, да пекат картофи или царевица в жарта, да превържат ожулено коляно с каквото намерят наоколо, да си ремонтират велосипеда сами и да изкарат целия следобед с един сандвич, увит в хартия.

Състезаваха се с велосипеди без каски, строяха рампи от шперплат, играеха на “ръбче” по тротоарите, футбол по улиците, “шмайзер”, “Стражари и апаши”, фунийки и още десетки игри. Катереха се по дърветата и решаваха споровете си лице в лице, без нужда от групови чатове.

Четяха истински книги – от онези с хартиени страници, които нямат нужда от зареждане на батерия.

Те все още могат да смятат наум, помнят телефонни номера, поправят вещите си, вместо веднага да ги изхвърлят, мислят критично и стигат до изводи, без да гледат видео с инструкции. Ние сме последните, които можем едновременно да върнем рутера към фабрични настройки, да запалим печка с мокри дърва и да намерим адрес само по обяснението: „След старата фурна, втората пряка вдясно.“

Обучени сме да оцеляваме без интернет, инструкции, психологическа подкрепа и батерия над 20% 😁 Наистина опасно поколение. Пазете се!

Атанас Ленков

Споделете мнението си в коментарите! 👇

СЪВЕТИ ЗА РОДИТЕЛИТЕ

ПРИКАЗКИ ЗА ДЕЦА

ПЕСНИ ЗА ДЕЦА

ПРИЯТНА МУЗИКА ЗА ВАШЕТО КАФЕНЕ, БАР, РЕСТОРАНТ, СЛАДКАРНИЦА, ДОМ