АНАЛИЗИ

Как стигнахме дотук?

Published

8 years ago

October 2, 2018

Author

Да потърсим отговор на въпроса преди да сме овесили бялото знаме пред напиращите привърженици на Hate and War.

„Как стигнахме дотук?”, казва във филма „Патриотът” (в гл. роля Мел Гибсън) генерал Корнуолис. Той е главнокомандващ британската армия в Америка по време на революционната война, която губи и с нея губи Америка. И продължава (докато си изпраща сабята на американците като знак за капитулация): „Паплач… армия от селяни…”

И ние така. Ние – т.е. онези в цивилизования свят, които от ранна юношеска и дори детска възраст (през 1968 г. бях на 10) се подредиха зад лозунга Love and Peace. А днес, в зрялата си възраст, докъдето ни стига погледът, виждаме – ако не War, то Hate.

И, осъзнато или не, смятаме подкрепящите Борисов и Орбан, Путин и Тръмп, Льо Пен и Брекзит за селяндурска паплач, зацапваща с калните си копита метеното от такива като нас.

Как стигнахме дотук? – е въпрос, който Корнуолис е трябвало да си зададе още след първите няколко битки с американската „паплач”. А не в момента на капитулация. Да бъдем по-умни от него. Да потърсим отговор на въпроса преди да сме овесили бялото знаме пред напиращите привърженици на Hate and War. Защото, ако стигнем дотам, че да капитулираме, те няма да ни пуснат поживо-поздраво, както американците са направили с Корнуолис (който пък веднага след това става Вицекрал на Индия, дай Боже всекиму…).

В тази статия ще става дума най-вече за сферата на идеите и предимно – за тяхното проявление „на Запад”. Какво ни интересува това тук, в Бълария ли? Интересува ни, защото (колкото и да не им се иска на някои „патриотично” настроени персони) сме част от Запада. Онези идеи, които там произвеждат реалността, съществуват и тук, през цялото време, макар в „местен” вариант. Най-новата ни идейна история не е такава, каквато е, да речем, тази в Китай, Русия или Египет. Тя е такава, каквато е в „западния свят”.

Кучето, разбира се, е заровено в онова, което наричаме „Шейсетте години”. Според британския публицист и историк Андрю Мар ние постоянно се занимаваме с Шейсетте, защото те не са свършили: „просто непрекъснато ги повтаряме”, пише той през 2008 г.

Това изобщо не е така; и затова днес само новата „реакционна” десница обсесивно се занимава с тях. Шейсетте приключиха. Още през 2006 г. една от звездите на френската 1968-а, Даниел Кон-Бендит, пише: „Шейсетте свършиха. Живеем в друг исторически период”.

Вече не пишем бележки под линия към 1968-а; надявам се днес да не пишем бележки под линия към 1938-а (както често изглежда). Но Шейсетте, в които съм живял огромната част от живота си, наистина свършиха. А следователно могат да бъдат погледнати отстрани, трезво и аналитично. Можем и да проследим, какво се случи, та днес сме в толкова различно историческо време.

Основната тема на Шейсетте е единението – създаването на ново общество, което да не е разделено според тогавашните разделителни линии (класови, расови, полови), а съставено от равни помежду си индивиди, събрали се заедно на основата на принципи и ценности, различни от дотогавашните. Като основна тема в последвалите десетилетия постепенно се оформя точно обратното: сепаратизмът – все по-радикалното деление на хората на отделни, противостоящи си групи, събрани по признак, който не подлежи на промяна (бели, черни, мъже, жени, каталунци, шотландци, англичани, богати, бедни, образовани, необразовани, победители, жертви и пр.).

За да се стигне до съзнателно единение на основата на нови принципи, всички трябва да са еднакво свободни. Това е стартовата тема на Шейсетте: окончателното освобождаване на човека от наложените му условия и ограничения. Дотогава в историята се освобождават народи, нации или класи. Сега става дума за еманципация – за независимост от заварените условия – на индивида. И то не на малки, елитни групички индивиди, каквито опити има от края на XIX век в различни бохемски кръгове. Става дума за еманципацията на всички хора като индивиди.

За да се стигне до този момент, разбира се, всички трябва да могат да се включат; никой да не остава отвън поради някакви дискриминационни стени. Оттук и подкрепата, през Шейсетте, за еманципацията на определени, зле представени тогава групи като жените, черните, хомосексуалните. Намерението е, веднъж преодолели бариерите на дискриминацията, всички те да се включат наравно с останалите в качеството си на еманципирани от пречки индивиди, вземащи свободно решенията си.

Дори според консерватора Роджър Скрутън (станал „десен” точно в Париж, точно през 1968 година, напук на всички останали) ние сме „длъжни да уважаваме” онзи устрем към личностна еманципация. Все пак тя създава нови условия за рагръщане на потенциала на личността, за по-независим и отговорен живот. Но Скрутън предупреждава, че трябва да имаме предвид и риска: онова изчезване на общностите и онова разпадане на обществото на безпомощни изолирани индивиди, което състояние френския социолог Дюркем нарича „аномия”.

Контракултурата на Шейсетте заобикаля този риск, като на мястото на отречените стари общности (семейни, местни, религиозни) се опитва да оформи цяло ново „контраобщество”, основано върху „контракултура” – върху принципи, липсващи в обществото на родителите: обмен, основан не върху пари, а върху братство, солидарност и обич; вместо конкуренция – сътрудничество; вместо неравенство – равенство между расите, половете, класите, индивидите. Огромните рок фестивали и различните хипарски комуни са само върхът на този айсберг.

Както съобщават The Beatles, най-важните тогава посланици на Духа на времето, важните теми са: All You Need Is Love и Come Together. А в най-важния писмен документ на епохата, манифеста от Порт Хурон (1962) на американската организация Студенти за демократично общество, ни се предлага общество, основано върху „независимост”, „братство” и „обич”.

След края на контракултурата, през 70-те години се оформят по-малко амбициозни „алтернативни” (както бихме ги нарекли днес) общности. Те държат, поне в някаква степен, под контрол опасността от аномия. В обстановката на ненадейна икономическа криза, първата от 30 години, своето значение като убежище от бурята възстановяват и традиционни общности като семейство, род и дори – профсъюзи. Обществата обаче все пак стават по-фрагментирани; отпаднала е перспективата за появата на цялостно общество, основано върху братство между равно-еманципирани индивиди.

Първите признаци за фрагментацията се появяват в рок музиката. Дотогава стремяща се към сливане на стилове и жанрове, тя бързо се разделя на отделни, трудно общуващи помежду си жанрове (и техните последователи): прогресив, глам, хеви метал, реге, диско, пънк, ню уейв, арт-рок, фънк. А еманципиращите се социални групи, излезнали от Шейсетте – жени, черни, гейове – не дават признаци, че някой ден ще се съберат в едно голямо общество, вече като напълно еманципирани индивиди. Напротив, и тук, както в света на рока, се виждат наченките на бъдещ „сепаратизъм”: моята група няма нищо общо – и не иска да има нищо общо – с твоята.

Рискът „аномия” става реалност през 80-те и 90-те години – годините, в които „потребителството” окончателно се утвърждава като основна обществена перспектива. Според Андрю Мар „политиката (т.е. работата за общото благо) беше изместена от шопинга”, а според Роджър Озборн (автор на нашумялата книга „Цивилизацията”) вместо да следваме принципа на братството, предлаган от хипитата, „ние избрахме да пазаруваме”.

През 80-те икономическата криза от предното десетилетие е преодоляна. Човек отново може да има самочувствието да се отдели от своята група-убежище и да се впусне самостоятелно във водите на живота. Но този път, макар масовата култура да имитира онази на Шейсетте, липсва тогавашната идейна рамка.

Не се появява онзи „самоактуализиращ се човек”, за който пише в предходни години Ейбрахам Маслоу; и чиято поява би следвало да е крайната спирка на еманципацията на Шейсетте. Индивидът не става и „автор на живота си”, както започват през 80-те да пишат социалните антрополози. Преди края на века се появява друг тип еманципиран индивид, преодолял ограниченията на заварените условия: безогледно-алчният човек, описан от Джордан Белфорт в романа „Вълкът от Уолстрийт”.

Потребителството обаче е самотно занимание. Човек, освен че е животно, живеещо в общности, е и животно, живеещо според ценности, които подреждат света му и за които е готов на жертви. А ценностите не се раждат в самота, раждат се при общуването с други хора. Вън от подобно общуване, което е възможно само в рамките на що-годе трайна общност, човек е (по Аристотел) „или бог, или звяр; но не е човек”.

Трудно е да бъдеш бог, както предупреждават съветските писатели Аркадий и Борис Стругацки още в едноименната си повест от 1965 година. Затова, нагазили в джунглата на потребителството, хората стават зверове. „Принципът на удоволствието”, през 50-те години, взет назаем от Фройд и развит като позитивна програма за живот от мислителите на Франкфуртската школа – този принцип, свързван през Шейсетте с темите „братство” и „обич”, мутира в хищническо трупане на предмети и ресурси, вкл. на власт.

Потребителството не е само без-ценностно занимание. То е активно-покваряващо занимание. Изтърбушеното откъм ценности човешко същество започва да се пълни с… неща. Stuff. Точно с онова, което младите на Шейсетте презират у своите родители; и срещу което вдигат бунт в търсенето на духовни основания на живота си.

Трупайки, хората очакват рано или късно да стигнат до момента на щастието. По дефиниция обаче чрез трупане този момент никога не може да бъде постигнат. Изводът на самотния трупащ човек обаче е друг: все още нямам достатъчно, да натрупам още малко и ще стигна до щастието. Както подигравателно пише историкът Ерик Хобсбом в края на 90-те години: „Онзи, който умре с най-много играчки покрай себе си, печели надпреварата”.

През 90-те години обаче потребителят попада в още по-болезнен капан. В началото на следвоенния икономически бум – „Трийсетте славни години” – амбицията е „да не изоставаме от съседите”. Това е постижима амбиция. Жан от Поаси си купува ситроен, а после съседът му Пиер – и той. Ванката от Подуене си купува черно-бял телевизор „Опера”, съседът Пешо – и той.

През 90-те години обаче, когато в медиите политиката е подменена от клюки за известни хора, амбицията се преоформя: „Да не изоставаме от звездите”. Това е вече невъзможна амбиция. Кака Мара от Подуенската гара не може да се състезава с Мадона от Манхатън.

Освен ако всеки не стане звезда поне за 15 минути, както пророкува Анди Уорхол още в края на 60-те. Но тъй като и това е все пак невъзможно за повечето хора, развитите общества влизат в XXI век самотни и тъжни, с разбити мечти, пръснати ценности и разтурени връзки помежду хората.

След финансовата криза от 2008 година тъгата прераства в ярост – яростта на излъганите. Започва търсенето на виновник, което определя идейната атмосфера, в която става възможно Англия да гласува за напускане на ЕС (в голяма степен рожба на Чърчил), Тръмп да стане президент на САЩ (макар да застава срещу самата идея, породила Америка), а скучният дребен диктатор Путин да стане популистка икона, макар да прави точно онова, което правят скучните и дребни дикатори – скришно да убива, докато видимо присвоява.

Яростта на XXI век не е единствено породена от провала на проекта „чрез потребление към щастие”. Както посочва Иван Кръстев в книгата си „След Европа”, яростта е породена и от провала на меритократическия проект за устройство на обществото. Според този проект в модерните общества хората се издигат – т.е. стигат до статут и получават признание от останалите – чрез собствени усилия. А не, да речем, чрез връзки, познанства, пари или произход. В сърцето на меритократичната идея стои убедеността, че всеки човек – стига да е свободен в решенията си и да има прилично образование – има някакъв свой талант. И когато разбира в какво точно е истински добър, тръгва по този път и започва да катери статусната стълбица. Формулата е: Заложби + Усилие = Успех.

В началото на XXI век това допускане се оказва погрешно. Не всеки има някакъв талант. Дори да го има, не всеки има достъп до съответното обрзование. А дори и да има и талант, и образование, че и усилия да полага, в началото на века ситуацията е такава, че този човек може просто да не успее да се класира за стартовата линия. Защото междувременно обществото е станало много по-неравно (т.е. на много повече хора е закрит пътят напред и нагоре), доходите на средната класа трайно намаляват, а на мястото на що-годе сигурните работни места в индустрията се появяват несигурните (и неквалифицирани) работни места в сферата на услугите. Отново, както в XIX век, става по-важно да имаш връзки, пари или правилен произход, отколкото – да полагаш усилия, развивайки заложбите си.

Проектът на Шейсетте е общество, съставено от равни, свободни и еманципирани индивиди, живеещи заедно на нови основания. След неуспеха на този именно проект тръгват проектите „потребление” и „меритокрация”. И двата продължават да поставят в основата си хипотезата за равни и свободни индивиди, които произвеждат своята съдба. Само че и двата проекта са частична, дори карикатурна версия на Шейсетте. В тях индивидът е самотен и гол. Неговите усилия не формират нито общество, нито дори общност. Едииственото, което би накарало хората трайно да участват в тези два частични проекта би била убедеността за гарантиран успех „на изхода”. Това не се случва. И двата проекта рухват, а хората, следвали техните рецепти и накрая останали с пръст в устата, се чувстват излъгани и употребени.

И изоставят самата базисна концепция: че всеки човек е свободен и равен с другите индивид. Да си индивид се оказва да стоиш на студа и да те брули вятърът. Затова хората се отказват от това, да са индивиди, справящи се сами с живота си и така постигащи признание. Тръгват да търсят убежище в някакви групи, в които да получават признание не защото са постигнали нещо, а просто защото са част от групата. Принадлежат по право, а не според постигнатото.

В неотдавнашна статия в сп. „Форбс” Нийл Хау пише следното за родените през 1990-те и 2000-те години: „…тяхната цел не е като целта на техните родители през Шейсетте. Те не искат да разтурят системата, за да освободят индивида. Те искат да възстановят и подсилят системата така, щото тя да може да пази индивида и да се грижи за него”.

Бягството на хората от индивидуалната свобода в търсене на колективно убежище удря и вляво, и вдясно. Вляво се ражда „политиката на идентичност”. В нейната сърцевина е залегнала идея, която е точно обратното на Шейсетте. Човек не е онова, което върши и което постига като индивид; нему признание не се дължи за неговите дела. Човек е предопределен да е този, който се е родил: бял или черен, мъж или жена, в добро семейство или в разбито семейство. Какво си направил няма значение. Има значение към коя групова „идентичност” принадлежиш. Ако си бял мъж – лошо. Твоята идентичност е да си колонизатор и насилник на жени. Няма значение, че точно ти нито колонизраш, нито насилваш. Признание не ти се дължи за това, което вършиш като индивид – а за това, какви групови черти са ти приписани.

В основата на този начин на мислене лежи убеждението, че нито една такава „идентичностна” група не може да общува с друга. Това не е възможно да се случи, тъй като всяка група има толкова специфичен „опит”, че отвън той няма как да бъде разбран. Така се разрушава допускането, че хората са равни и си дължат един другиму солидарност – допускане, което е в самата основа на демокрацията. Вместо равенство получаваме от идеолозите на „идентичността” все по-сложни схеми на вродено (и непреодолимо) неравенство между хората.

Вдясно също се появяват групи-убежища. Те са по-традиционни: нация, етнос, вяра, държава. Ефектът обаче е същият: съдят те не по това какво вършиш, а по това към коя група можеш да бъдеш определен. Именно в тази схема „Европа” вече не е отворен терен на свободно развитие на равни индивиди. Тя е затворена крепост, на входа на която пише: „Само за (бели) християни”. И тук, както и при левите, не иде реч за солидарност между хората, тъй като се предполага, че отделните групи са враждебни една на друга.

В България върху това връзваме допълнителна, наша си фльонга – политика на идентичност, основана върху приписвана идеология. За „антокомунистите” всеки син или дъщеря на ”комунист” подлежи на „лустрация”. Внуците – също. Защото: идентичността им е комунистическа и нищо, което правят като индивиди, не може да промени това. За „новите консерватори” всеки, който вярва в равенство и солидарност между хората е „либерал” и е по дефиниция скрит пропагандатор на „третия пол”. Защото идентичността му е такава, че не може да не е поне малко „джендър”.

Така стигнахме до положението войната по света да е обичаен инструмент на политиката, а отношенията между хората, някога основани върху добронамереността, да бъдат заменени с отношения, основани върху омразата. Затова днес все по-често изглежда, че тъй като не пишем бележки под линия към 1968-а, пишем бележки под линия към 1938-а.

Напред има два пътя. Първият – 1938-а да премине в 1939-а с известните ни резултати. Другият – да положим усилия да възстановим поне някаква програма-минимум на Шейсетте. Можем да не се обичаме, нито да чувстваме другия като брат. Но трябва да възстановим онова равенство, при което всеки човек е съден по делата, не по „идентичността” си. Или, както още през Шейсетте казва Мартин Лутър Кинг в реч, която днес е анатема и за новолевите, и за новодесните:

„Имам мечтата моите четири малки деца един ден да живеят в нация, в която те няма да бъдат съдени по цвета на кожата си, а по това, което са като хора” (I have a dream that my four little children will one day live in a nation where they will not be judged by the color of their skin, but by the content of their character).

Без базисната презумпция за равенство ние не разполагаме с онзи мост, който ни позволява да комуникираме един с друг. И Hate and War остава единствената алтернатива.

Related Topics:българия коментар скандал

Up Next

Пребиха справедливо лъжеца Порожанов

Don't Miss

Нинова е Борисов в собствената си партия

АНАЛИЗИ

Световният тероризъм в подем

Published

7 days ago

June 5, 2026

Author

Публицистът и анализатор Александър Роджърс обсъжда удара по Запорожката АЕЦ, атаката с дрон в Румъния, оттеглянето на САЩ от преговорите, срива на помощта за Украйна, петролната криза и защо безумният страх на Киев води до неизбежно разрушение.

Изминалата седмица беше значима по няколко начина. Първо, изявленията на Путин след посещението му в Казахстан, където той очерта доста твърда линия както по отношение на Украйна, така и на Армения, както и желанието на Пашинян да напусне Евразийския икономически съюз.

Изявленията на Пашинян бяха съпроводени с нагледна демонстрация, че Росселхознадзор може да открие ябълкови молци не само в арменски плодове и зеленчуци (95% от които се изнасят за Русия), но дори в коняк и минерална вода.

И на Европа беше напомнено, че всяка точка, от която е атакувана Русия, е легитимна цел за руските въоръжени сили, независимо от териториалната ѝ принадлежност.

Украйна организира провокация с дрон, който се разби в Румъния. След това глобалистите обвиниха Русия (въпреки че не представиха доказателства, че това е бил нашият дрон). И, както обикновено, заявиха своята „решимост да продължат да подкрепят Украйна“.

В действителност, не само на думи, девет от 18-те държави, участващи в чешката инициатива за закупуване на боеприпаси за Украйна, организирана от сваления пилот Павел, се оттеглиха. А на срещата на върха на външните министри на ЕС в Лимасол, както съобщава Junge Welt, се проведоха затворени дискусии за възможността за пълно спиране или драстично намаляване на финансовата помощ за Украйна. Много страни от ЕС, особено тези на юг и запад, все по-често изразяват умора от необходимостта да се отпускат милиарди евро.

На този фон и с постоянно влошаващата се ситуация на фронта, Украйна предприе атака с дрон срещу Запорожката атомна електроцентрала. Украинският дрон удари турбинната зала на 6-ти блок на Запорожката атомна електроцентрала. Дронът беше управляван чрез оптични влакна, което изключваше възможността за случайно попадение. Ударът на дрона върху турбинната зала на 6-ти блок на Запорожката атомна електроцентрала бележи първата в историята целенасочена атака срещу основното оборудване на централата. Подозирам, че марионетната МААЕ, както обикновено, ще се престори, че не е забелязала.

Киевският режим, предчувствайки предстоящата си гибел, прибягва до все по-отчаяни провокации – кървави (като в Старобелск), опити да превърне локален конфликт в глобална война (като удара с дрон в Румъния) и/или да предизвика голяма катастрофа (като удара в атомната електроцентрала). Водени от безумен страх, те напълно и окончателно са загубили ориентир.

Съединените щати, на които някои възлагаха надежди за мирно разрешаване на конфликта, се оттеглиха от преговорния процес (и, съдейки по другите им действия, не са способни да водят ефективни преговори). В момента те са изправени пред сериозни проблеми с Иран, чиято агресия им се обръща срещу тях.

Те не само са изразходвали лъвския пай от боеприпасите си за цяла гама от артикули (от нападателни ракети до боеприпаси за противовъздушна отбрана), но в резултат на това призивите на Зеленски за „Дайте ни малко PEP“ остават без отговор, тъй като просто няма какво повече да се даде. Опитите за преговори с Иран отново стигнаха до задънена улица, а обещаните от Тръмп напредък, отстъпки и Сделка, както обикновено, не се материализираха.

Междувременно ситуацията с доставките на петрол се влошава и, както съобщава CNBC, Exxon Mobil предупреждава, че запасите от петрол ще достигнат опасно ниски нива през следващите две до три седмици, което ще доведе до рязко покачване на цените – до 150-160 долара за барел суров петрол Brent.

Влошаващата се енергийна криза ще засегне както самата американска икономика, така и европейските планове да се въоръжат за война с Русия. И аз вярвам в Тръмп; неговият чудесен принцип TACO (Тръмп винаги отстъпва) би могъл да помогне иранската криза в крайна сметка да тласне колективния Запад на колене, когато петролните запаси се изчерпят и икономиките им се сринат.

АНАЛИЗИ

СЛЕД УКРАЙНА: КОЙ ЩЕ ПЛАТИ СМЕТКАТА НА НОВИЯ РЕД

Published

1 week ago

June 4, 2026

Author

Първата фаза на войната е за територия. Втората – за технологично надмощие. Днес навлизаме в третия пласт: светът започва да калкулира следвоенното преразпределение на активи, пазари и институции, докато фронтът все още е активен.

Цифрите и дипломатическите ходове от последните седмици показват ясно едно: голямата политика вече не се интересува от идеали, а от договори. Търгът за бъдещия световен ред е официално открит.

1. „МИР ДО ЗИМАТА“ НЕ Е ПРОГНОЗА, А ПОЛИТИЧЕСКИ ИНСТРУМЕНТ

Когато украинският клоун Зеленски заявява пред американската мрежа CBS, че дипломатическо решение е необходимо до началото на зимата, това не е израз на слабост. Зеленски категорично опровергава информациите за „още 2-3 години война“, наричайки ги дезинформация.

ФАКТИТЕ: Целта на този срок не е календарна, а стратегическа. Това е директен сигнал към Вашингтон за засилване на санкциите и натиска, преди студът отново да бъде използван като оръжие. Украйна се опитва да капитализира моментното си предимство — установяването на огневи контрол над логистиката в прифронтовите зони (като пътя Мариупол-Крим), преди Русия да реорганизира енергийния шантаж през зимата.

2. ТЕХНОЛОГИЧНАТА АСИМЕТРИЯ В ЦИФРИ

Тезата, че Русия печели войната на изтощение, се сблъсква с твърдата военна статистика. Макар Москва да атакува с масирани рояци (като удара с 265 дрона в началото на юни, при който са поразени жилищни сгради в Одеса и Харков), ефективността на сухопътните ѝ операции спада драстично.

ФАКТИТЕ: Данните на Института за изследване на войната (ISW) са категорични. От началото на годината до 26 май Русия овладява едва 104 кв. км украинска територия. За същия период на предходната година тази площ е 1619 кв. км — СПАД ОТ НАД 15 ПЪТИ. На този фон, според западни анализатори, руските загуби възлизат на 30 000 – 35 000 войници месечно. Технологичното предимство на Запада буквално блокира руския демографски мащаб.

3. ГОРИВОТО КАТО ОСНОВЕН ФРОНТ

Украинските атаки по руската енергийна инфраструктура не са просто психологически натиск. Те дават конкретен икономически резултат, който принуждава Кремъл да взима спешни мерки.

ФАКТИТЕ: Доказателство за това е безпрецедентното решение на руското правителство да наложи временна забрана за износ на авиационен керосин до 30 ноември, след като по-рано ограничава и износа на бензин. Въпреки твърденията на Министерството на транспорта, че дефицит няма, експертите посочват ударите по руските НПЗ като основна причина за срива. Изводът: Украйна успешно лишава Русия от горивото, нужно за водене на войната, оскъпявайки всеки следващ ден от конфликта.

4. ГЕРМАНСКИЯТ КАПИТАЛ СЕ ВРЪЩА НА ТЕРЕНА

Докато политиците в Брюксел гласуват санкции, едрият бизнес вече се позиционира за следвоенната икономическа реалност. Капиталът не търпи вакуум.

ФАКТИТЕ: За първи път от началото на инвазията германски предприемачи официално присъстват на Международния икономически форум в Санкт Петербург. Изявлението на Матиас Шеп (председател на Руско-германската външнотърговска камара) е показателно: „Западът не трябва завинаги да отказва достъп до руския пазар и суровини в полза на Азия“. Европейският бизнес вече изчислява как да си върне контрола върху евтините ресурси, преди те да бъдат окончателно абсорбирани от Китай.

5. АРМЕНИЯ: СТРЕС-ТЕСТЪТ ЗА МАЛКИТЕ ДЪРЖАВИ

Случаят с Армения е перфектната геополитическа лаборатория. Той показва какво се случва, когато малка държава се опитва да смени орбитата си във време на глобален сблъсък.

ФАКТИТЕ: Правителството на Никол Пашинян суспендира участието си в ОДКБ и посреща европейски лидери (включително Зеленски) в Ереван, опитвайки се да интегрира страната към Запада. Отговорът на Русия е строго икономически: след забраната за внос на арменски лимонади, руският Росселхознадзор блокира и експорта на арменска риба. Малките държави са изправени пред брутален избор: или успяват бързо да изградят нови партньорства, или икономиките им биват смазани от бившия хегемон чрез директен търговски натиск.

6. ФАЛИТЪТ НА ООН И КРАЯТ НА СТАРИЯ РЕД

Най-красноречивият факт за разпада на следвоенната архитектура не са ракетите, а счетоводните баланси на институциите, създадени да пазят мира.

ФАКТИТЕ: Според The Wall Street Journal, ООН е на ръба на банкрута с недостиг от над 4 МИЛИАРДА ДОЛАРА. Двата най-големи спонсора – САЩ и Китай – задържат плащанията си. За да оцелее, организацията съкращава рекордните 3000 длъжности, намалява смените на преводачите и дори спира ескалаторите в централата си.

Символът на този институционален колапс е абсурдът, при който ръководството опитва да спести 700 000 долара чрез затваряне на един от охраняемите входове, но ДИПЛОМАТИТЕ ПРОТЕСТИРАТ и входът се отваря отново след 2 дни. Докато бюрокрацията брани собствения си комфорт, липсата на средства води до реален ръст на глада и спиране на ваксинациите в зависимите региони. Старият ред вече буквално не може да си плати сметките.

7. БЛИЗКИЯТ ИЗТОК И ВЕРИЖНИТЕ КРИЗИ

Украйна не съществува във вакуум. Геополитиката днес функционира като система от скачени съдове, където кризата на единия континент мигновено детонира другия.

ФАКТИТЕ: Тримесечната блокада на Ормузкия проток от страна на Иран директно удря световните енергийни пазари и логистиката. Дипломацията е в пълна задънена улица – споразумението за прекратяване на огъня реално е блокирано от американския президент Доналд Тръмп, след което Иран официално прекратява преговорите със САЩ заради продължаващите израелски удари по Газа и Ливан.

В същото време вътрешната стабилност на самия Израел деградира. В Йерусалим се отчита рязък скок на нападенията срещу християни (включително от униформени войници), които биват публично оправдавани от крайнодесни фигури като министъра на националната сигурност Итамар Бен-Гвир. Резултатът: 50% ОТ ХРИСТИЯНИТЕ ПОД 45 ГОДИНИ ОБМИСЛЯТ ЕМИГРАЦИЯ.

Един провален договор във Вашингтон или бомбардировка в Ливан моментално оскъпява войната в Европа и разтяга военните ресурси на Запада.

ЗАКЛЮЧЕНИЕ ЗА БЪЛГАРИЯ

Фактологията е безмилостна. Русия губи военна инициатива и териториално темпо, но се окопава. Украйна методично разрушава горивната логистика на противника. Германският бизнес чертае планове за руските суровини, Близкият изток парализира глобалните доставки, а старият ред в лицето на ООН е в технически фалит.

В този свят на сурови цифри и директен икономически натиск, малките държави нямат време за геополитическа романтика. Примерът с Армения показва, че всеки опит за нерешително маневриране се наказва с тежки икономически удари.

За да оцелее и просперира, България трябва да превърне своята география от пасивна територия в защитена, високотехнологична и логистично интегрирана система. Защото новият ред няма да се договаря въз основа на международното право, а въз основа на това КОЙ КОНТРОЛИРА РЕСУРСИТЕ, ИНФРАСТРУКТУРАТА И КАПИТАЛА.

АНАЛИЗИ

НИКОЯ ВОЙНА НЕ СТРУВА СМЪРТТА НА ЕДНО ДЕТЕ

Published

1 week ago

June 4, 2026

Author

Възможно ли е един ден стара Западна Европа да се освободи от американското господство?

Това е напълно невъзможно. Пламенните васални държави, които Съединените щати въведоха в ЕС с право на вето върху решенията на „истинска“ Европа – Полша, Румъния, България, Латвия, Литва, Естония, Чехия, Словакия и Словения – са изпълнители на безспорната и необратима американска власт в Европа.

Никое „решение“ от тези страни никога няма да противоречи на волята на техния господар.

от Олег Нестеренко, март 2026 г.

На снимката: 14-месечната внучка на аятолах Хаменей, убит от Съединените щати заедно със семейството си.
—————————–
Преди четири години, през март 2022 г., седмица преди първите мирни преговори между Русия и Украйна, споделих статия в LinkedIn. Представям я тук, точно както беше написана, без да променям нито един ред. Убеден съм, че посланието ѝ остава изцяло актуално през март 2026 г., след четири години война в Украйна и само дни от началото на агресията на Иран.

Никоя война не струва смъртта на едно-единствено дете.

Като баща, преживял смъртта на едно от тези четири деца, като човек, който е видял войната от първа ръка – аз съм в добра позиция да кажа това.

За тези, които трудно виждат отвъд образа, които не могат да видят ясно под потопа от продължаваща пропаганда, и за тези, които не знаят достатъчно за историята, ето малко пренареждане на идеите за истинските виновници за хаоса в света, от които последните събития в Украйна са само последният пример от дълъг списък и със сигурност не са последният.

Това са фактите за основните жертви на Русия? Не – за основните жертви на „демокрацията“ на американската държава (да не се бърка с народа), заедно с коментари относно ситуацията с възмущението от „цивилизования свят“, съпътстващо кланетата.

За да избегна прекаленото многословие, ще дам само няколко кратки примера, започвайки от края на Втората световна война. Няма да обсъждам над 65 000 убити френски цивилни и над 100 000 ранени от бомби, взривени в САЩ между 1941 и 1945 г. Няма да обсъждам и големите „демократични“ постижения на Съединените щати преди 1941 г., като например близо 12 000 000 смъртни случая от геноцида на коренното население на Америка от 1492 до 1900 г., в който американците са допринесли значително.

Цитираните от мен цифри не включват смъртта на бойци, нито десетките милиони ранени, осакатени и разселени цивилни. Цифрите показват само броя на труповете, без да разкриват пълния мащаб на бедствието, причинено от глобалната дестабилизация на районите, посетени от самопровъзгласилите се защитници на „ценностите на цивилизования свят“.

Корея и Китай / 1950-1953:
Близо 3 000 000 убити цивилни.
Къде беше възмущението на „цивилизования свят“? Никъде.

Гватемала / 1954-1996:
Повече от 40 години гражданска война, организирана и поддържана от Съединените щати, са довели до смъртта на над 250 000 души.
Къде беше възмущението на „цивилизования свят“? Никъде.

Индонезия / 1958-1966:
Американските бомбардировки през 1958 г. доведоха само до неколкостотин смъртни случая на цивилни – „обикновена дреболия“, така да се каже – но продължителното поддържане на гражданската война от Съединените щати от 1958 до 1966 г. доведе до повече от 23 000 000 смъртни случая.
Къде беше възмущението на „цивилизования свят“? Никъде.

Виетнам / 1955-1975:
Повече от 430 000 убити цивилни.
Къде беше възмущението на „цивилизования свят“? Никъде.

Камбоджа / 1969-1975:
Близо 150 000 души бяха убити, предимно от масивни бомбардировки от страна на САЩ.
Къде беше възмущението на „цивилизования свят“? Никъде.

Ирак / 1990-1991:
Сред 100 000 убити цивилни, предимно деца.
Къде беше възмущението на „цивилизования свят“? Никъде.

Босна / 1994-1995:
Близо 50 000 убити цивилни.

Къде беше възмущението на „цивилизования свят“? Никъде.

Сърбия / 1999 г.:
Близо 3000 цивилни бяха убити. За 78 дни въздушни бомбардировки върху сърбите бяха хвърлени 22 000 тона бомби. Една трета от училищата в страната бяха разрушени.
Къде беше възмущението на „цивилизования свят“? Никъде.

Ирак / 2003-2022:
Най-„оптимистичните“ западни оценки включват 130 000 убити цивилни. Истинската цифра за всички американски агресии срещу тази страна е над 1 000 000 цивилни жертви, включително приблизително 500 000 смъртни случая на деца.

Къде беше възмущението на „цивилизования свят“? Никъде.

Афганистан / 2014-2022:
Според най-скромните оценки са убити над 50 000 цивилни.
Къде беше възмущението на „цивилизования свят“? Никъде.

Сирия / 2014-2021:
Повече от 1000 цивилни бяха убити директно от бомби, извършени от американците и техните васали.
Къде беше възмущението на „цивилизования свят“? Никъде.

Украйна / 06.04.2014-23.03.2022:
Повече от 3500 цивилни са убити в Източна Украйна, в Донбас.
Къде беше възмущението на „цивилизования свят“? Никъде.

Официалният знаменател на клането в Донбас: „ОАТ“ – Антитерористична операция. От 2014 г. насам 15% от украинците, живеещи в Донбас, са класифицирани като терористи от властите в Киев.

Тези „терористи“, включително повече от 150 деца, са убивани предимно не от „конвенционални“ войски, съставени от „нормални“ мъже, а от ултранационалистически и истински неонацистки войски (полк „Азов“, милиция „Десен сектор“, батальон „Донбас“ и др.), чието съществуване се дължи на непоколебимата толерантност на последователните украински власти от февруари 2014 г. насам.

Защо такава толерантност? Просто е: именно членовете на тези структури, съставени от утайката на украинското общество, бяха тези, които ръководеха свалянето на „проруското“ украинско правителство през 2014 г. Тези маргинали от вчерашния ден са новата „дълбока държава“ на Украйна днес.

Беше твърде опасно за горкия Зеленски (който, между другото, беше избран с програмата си за регулиране на ситуацията в Донбас и установяване на мир) да атакува тези изпълнители на създаването от Съединените щати, с „логистичната“ подкрепа на техния васал, ЕС, на днешната нова украинска държава.

Важен момент: наистина Съединените щати и техният васал, ЕС, настояха (под масата, разбира се) тази паравоенна формация „батальон „Азов“** да бъде интегрирана в украинската армия като редовен полк.

Да не забравяме: говорим главно за ерата преди Тръмп, когато почти цялото не само население на ЕС, но и правителствата на последните живееха с безумната увереност, че Съединените щати не мислят и никога не са мислили, освен за собствените си интереси, и бяха сигурни, че американските лозунги съвпадат идеално с реалността.

Украйна / 24.03.2022:
Къде е възмущението на „цивилизования свят“?
.
Тя е тук! Най-накрая.
.
И това беше така още преди появата на жертви сред цивилното население.

Това напълно променя всичко за „цивилизования свят“, веднага щом възникне конфликт, който не е част от кланетата, извършени директно от Съединените щати.

Това, което се случва в момента в Украйна, е, съвсем просто казано, „джакпотът на века“ за силните отвъд Атлантика. Ако така наречените мирни преговори между 2014 и 2022 г. не донесоха абсолютно нищо, това по никакъв начин не се дължи на инициативата на марионетките в Киев, които бяха пряко контролирани от правителството във Вашингтон. Истинските мирни преговори, започващи утре, биха били истинска геополитическа и финансова катастрофа за американското правителство. Следователно последното ще направи всичко възможно, за да гарантира, че този конфликт ще продължи възможно най-дълго.
.
За да се обяснят подробно многото елементи на този „Джакпот на века“, е необходима отделна голяма глава.
.
Накратко, говорих само за 12-те големи престъпления срещу човечеството, извършени от последователни правителства на САЩ.

Не съм говорил за толкова много други „официални“ „доброжелателни“ операции, включващи директни бомбардировки на цивилни от Съединените щати по света, като например в Куба през 1959-1961 г., в Конго през 1964 г., в Лаос през 1964-1973 г., в Гренада през 1983 г., в Ливан през 1983 г., в Ел Салвадор през 1980-1990 г., в Никарагуа през 1980-1990 г., в Иран през 1987 г., в Панама през 1989 г., в Кувейт през 1991 г.; в Сомалия през 1993 г., през 2007-2008 г., през 2011-2022 г.; в Судан през 1998 г.; в Йемен през 2002, 2009 г. и 2011-2022 г.; в Пакистан от 2007 до 2015 г.; в Либия от 2011 до 2015-2019 г. И дори не съм споменал многобройните „тайни“ операции, извършвани масово по целия свят със същата благородна цел за защита на „американските интереси“.
.
В 250-годишната история на Съединените щати е имало само приблизително 20 години, през които страната не е водила война извън границите си. Останалата част от това време – 230 години – е белязана от кланета извън границите ѝ. От 2014 г. насам дойде ред на Украйна.
.
Франция, наред с много други, васална държава на Съединените щати в продължение на повече от 50 години, с изключение на няколко малки „бунта“, които са просто незначителни неуспехи за покорената нация, винаги е била непоколебима в подкрепата си на усилията за „демократизация“, предприети от нейния господар. Почти всички гореспоменати „демократични“ действия в даден момент са били гледани много благосклонно от различните последователни администрации на Елисейския дворец.
.
Възмущението на „цивилизования свят“ НЕ СТРУВА НИЩО.
.
Ако имаме глобален поглед върху света от последните 70 години, а не истеричната слепота от последните няколко дни – днешното възмущение изглежда почти нездравословно и перверзно, защото е напълно откъснато от контекста на реалността на това, което се случва всеки ден по света в продължение на толкова десетилетия.
.
Възможно ли е един ден стара Западна Европа да се освободи от американското господство? Това е напълно невъзможно. Пламенните васални държави, които Съединените щати въведоха в ЕС с право на вето върху решенията на „истинска“ Европа – Полша, Румъния, България, Латвия, Литва, Естония, Чехия, Словакия и Словения – са изпълнители на безспорната и необратима американска власт в Европа. Никое „решение“ от тези страни никога няма да противоречи на волята на техния господар.
.
Но в никакъв случай не съм наивен: предвид нивото на широко разпространена индоктринация и степента на непроницаема местна пропаганда, напълно осъзнавам, че мнозинството от западните читатели на това писмо имат съвсем различно, предварително замислено мнение по темата. Това изобщо не ме притеснява.
.
Населението на западните страни от НАТО винаги е имало много сериозни трудности да разбере, че високите принципи и ценности, прилагани в рамките на собствените им граници, нямат абсолютно нищо общо, дори отдалечено, с тези, провъзгласени от въоръжените сили на „цивилизования свят“ извън техните територии.
.
Това, на което Западът е свидетел през последния месец и за което е бил напълно сляп през осемте последователни години, предшестващи този последен месец, не е началото на нова война. Това е просто разширяване на бойната зона, която вече е нараснала от 3% от територията на Украйна (населена с 15% от жителите на страната) до 15% от територията.
.
Разликата между вас и руснаците: руснаците са свидетели на бомбардировките на градове, разрушаването на гражданската инфраструктура, труповете на деца, военните престъпления и масовото напускане на страната на бежанците от 95 месеца, а вие – от 30 дни.
.
автор Олег Нестеренко
———————
П.С.: Днес е ред на Иран. Чий ред е утре?
.
** Терористични и екстремистки организации, забранени в Руската федерация
.
* Тази статия датира от 23 март 2022 г., дори преди началото на първите мирни преговори, които се проведоха между Русия и Украйна в Истанбул от 28 до 30 март 2022 г.
——————–
Krasimira Filcheva