КУЛТУРА

Българица, а не Кирилица

Published

7 years ago

May 26, 2019

Author

Азбуката е съставена 30 години след смъртта на Кирил от Климент Охридски по политическа поръчка на българския цар Симеон и баща му цар Борис. Създадена е от българи, в България, по поръчка на българи – българските царе. Тогава Българската империя противостои на най-великата сила в света, Римската империя. В продължение на повече от 500 години тези две сили играят на канадска борба – ту единият побеждава, ту другият. След падането на 1-то българско царство, ромеите добре разбирайки значението на езика, словото, писмеността, променят наименованието от българска на кирилица.
855 г. Кирил и Методий създават глаголицата, просъществувала 200-300 години. Но Симеон не използва тази азбука. Той я има в ръцете си, току-що свежо написана глаголица от Кирил и Методий и изведнъж му хрумва да поръча на Климент Охридски нова азбука. И тя бива написана от Климент и учениците му. Безусловно Климент е имал ноу-хауто, даровит последовател на Кирил. Така или иначе, тази азбука не е написана от Кирил, умрял 30 години преди това.
Как се нарича арменската азбука – арменска, как се нарича грузинската азбука – грузинска, как се нарича латинската азбука – латинска, как се нарича еврейската азбука – еврейска, как се нарича гръцката азбука – гръцка, как се нарича българската азбука – кирилица. Азбука написана от българи в България, платена от българи, се нарича кирилица! Отсъствието на това самочувствие и гордост виждаме в днешни дни. Никой не е отменял диелектическите закони. Светът, физически, човешки, материален и духовен, е подчинен на тези закони. В опитите си да реформираме едно общество, което беше твърде идеологизирано, ние отхвърлихме идеята за това, че идеализмът е твърде значим. Той е в основата на всеки прогрес. На всяка сила стои идеята, идеализмът. Ние се чудим как така българската армия през 1885 успява от турския фронт за 3 дни да стигне сръбския и да влезе директно в битка. Това ако трябва да го направи някой днес, няма да го направи, няма как да го направи. Представете си цяла армия, есенно време в калта, влачи обози, оръдия и успява да мине 400 километра за 3 дни. Как става това?! Имало е онзи източник на сила, който мобилизира десетки хиляди за постигането на победа. Победата е единствената истинска цел, която осмисля всяко съществуване.
Да се върнем към 9-ти век – две големи противопоставящи се сили – Римската и Българската империи. Единствената цел на съществуването на Симеон като владетел е държавата да преуспее във времето. Това не би било възможно, ако бихме продължили да функционираме, използвайки една чужда азбука, написана от ромеи и поръчана от ромеи. Фотий е осъзнавал прекрасно значението на това да има азбука, писана на езика, на който говори българското население. Тя е инструмент за въздействие. По това време Римската империя се превръща в Гръцка. Между 5 и 7 век Римската империя преминава от латински на гръцки. Писмеността се променя, езикът се променя, променя се и националната същност. Почват да наричат ромеите гърци – „гърците ни нападнаха”, „ние победихме гърците”. Тези умни владетели, ерудити, духовници прекрасно знаят колко важно е какъв е езика, каква е азбуката, каква е писмеността в съответната държава. Това е инструмент за въздействие. Симеон прекарва 10 години в Цариград. Той напълно познава идеологическата същност на управляващите в Римската империя. Те разчитат на глаголицата, като тяхна азбука. На Симеон не му е нужен инструмент за въздействие, който би пречил на пълноценното разгръщане на неговата империя. Поради което, той си поръчва собствена азбука. Поръчва я и я плаща, и я получава. След столетия неуспешни опити, ромеите най-сетне печелят войната. Срещу Самуил. Е, с какво ще се заемат тези умни мъже, ерудити, държавници? Те прекрасно знаят кои са движещите сили в развитието на човешкото общество. Удрят там, където ще си гарантират устойчивостта на тази трудно извоювана тяхна победа. Удрят в духовността, в самочувствието – подменят ти азбуката. Вместо да бъде наричана Българица и светът днес да говори за българизация на Интернет, защото 300 милиона говорят български, чуваме за нищо не значещата кирилизация, още повече е и фактически невярно. Статуите на Кирил и Методий, държащи свитъка с А Б В са фактическа лъжа. Това твърдение е вредно за България и трябва да бъде преустановено използването на това понятие. Използването на правилното понятие Българица води до невероятно препозициониране на България в исторически и геополитически план.
Това днес е издевателство над истината. 10-ти век да създадеш азбука е колосален труд. Построени са стотици манастири, поръчани от българския цар за хилядите монаси, където да преписват свещените книги на български език на кожи от 20 милиона овце. Тази колосална инвестиция води до резултат, какъвто по конкурентна значимост спрямо другите държави днес не можем да постигнем. Какъвто ни даряват, изпращат от миналото нашите велики владетели Борис, Симеон и Петър и след тях. А именно – България е единствената държава в света, която разпространява своя цивилизационен код по мирен начин, без да пролее капка кръв и да постигне цивилизационно покритие с планетарен мащаб – да се говори на български от Триест до Владивосток. Опитват се да противопоставят България на Русия и преобръщат зависимостите. Русия е функция на България. Русия е най-голямата българска държава. Какава е целта на всяка цивилизационна същност, на всяко живо същество, ако щете? Да продължи себе си. Когато говорим за държави, за цивилизации, тяхната цел е абсолютно същата, да продължат себе си, своята цивилизационна същност. Как ние я продължаваме – като разпространяваме езика и културата си. Чрез писмеността, създадена от българите. Ние им подаряваме азбуката и по този начин те възприемат и нашия език, възприемат и нашата същност. Има една много интересна теория на Сапир-Уорф, според която човек променя своето мислене и своята същност според езика, чрез който общува. Ние се чудим защо сме толкова близки, еднакви с руския народ и си мислим, че е от руското влияние върху нас. А то е точно противоположното. Ние сме тези, които сме въздействали върху формирането на тази цивилизация, на тази държава, на тази гигантска културна общност, каквато е Русия.
Има 4 цивилизации, успели да осъществат цивилизационна експанзия:
· Латините преди 2000 години с изключително дълбока и всеобхватна експанзия, но с цената на неимоверно количество убийства, насилия и кръв;
· Испанците също успяват да постигнат голямо планетарно разширение, но на каква цена. Латинска Америка говори на испански. И опитайте се на испанците да кажете нещо спрямо езика на който говорят – ще ви вдигнат на ура. Те ревностно си поддържат институти като „Сервантес”, защото много добре разбират колко важен е този инструмент за съхранение на влиянието. Да, колониалната система рухна отдавна, загубиха своите владения, не ги управляват директно с декрети, а използват меката сила, част от която е езикът и писмеността;
· Ами британците, които потопиха планетата в кръв, за да осъществят днешното състояние, в което светът говори на английски;
· И Българската – как днес светът говори българдки и защо светът говори български? Изготвил съм списък с думи и базовите, ключовите понятия, които изграждат мировозрението на един народ. Които са в основата на неговата космогония, ако щете. Между български и руския. Те са идентични. Бог, душа, надежда, любов, безсмъртие, дълг, чест, война, победа, ура. И вие ще ми кажете, че това е друг народ?
Нека да си спомним думите на Симеон Велики – „Една вяра, един език, един народ!” – това е била неговата мечта за България.
Текстът е на Александър Димитров.

БАНКЕРЪ

КОЙ ЩЕ ОЦЕЛЕЕ

Published

2 months ago

July 22, 2026

Author

Залата беше затворена за външни лица.

Тежките завеси бяха спуснати, телефоните — изключени и оставени в метална кутия до входа. Двайсет и пет души седяха около дългата маса. Всеки от тях беше собственик или контролираше банка. Някои бяха милиардери. Други — хора, които от години стояха зад финансови групи, чиито имена никога не се появяваха публично.

Тази вечер обаче никой не се интересуваше от пари.

Въпросът беше един:

Кой ще оцелее?

Последните месеци бяха превърнали държавата в място, където законът и страхът все по-трудно се различаваха.

От БНБ идваха проверки след проверки. Министерството на финансите намекваше за „необходимост от стабилизиране“. Прокуратурата започваше производства по сигнали, които вчера никой не беше чувал. А междувременно по улиците хора, които всички познаваха, но никой не назоваваше, започваха да определят кой бизнес ще работи и кой — не.

Имаше и друго.

Телефонни обаждания.

Анонимни предупреждения.

„Внимавай.“

„Не пътувай с децата си.“

„Знаем къде е жена ти.“

Един от банкерите беше получил снимка на къщата си, направена от улицата предишната вечер.

Друг беше намерил куршум върху предния капак на автомобила си.

Трети вече не водеше децата си на училище.

А най-страшното беше, че никой не знаеше кой стои зад всичко това.

Или по-точно — всички имаха своите предположения.

— Това вече не е държавен натиск — каза тихо един от мъжете. — Това е система.

— Система? — изсмя се друг. — Система беше преди. Сега е война.

Някой спомена прокуратурата.

Друг — БНБ.

Трети заговори за чужди служби, които се опитвали да влияят върху финансовия сектор.

После разговорът се насочи към нещо, което всички избягваха.

Мафията.

Не онази от старите вестници. Не мутрите с анцузи и дебели вратове.

Новата.

С костюми.

С адвокати.

Със свои хора в институциите.

С влияние върху полиция, прокуратура, спорт и бизнес.

— Вече управляват и мачовете — каза един от банкерите. — „Черното тото“ не е просто някаква далавера. Там се въртят пари, влияние и хора.

Никой не отговори.

Всички знаеха, че това е само върхът.

Тогава се обади Емо.

Той притежаваше двадесет и седем процента от една от банките. Беше бивш служител на силовите структури и през годините беше изградил репутация на човек, който не обича да пита.

Баща му също бил човек с влияние в старата система.

Емо беше преживял прехода по свой начин.

Той не говореше много.

Но когато говореше, хората обикновено мълчаха.

Тази вечер обаче направи грешка.

— Трябва да направим това — каза той.

Няколко души се спогледаха.

— Кое „това“? — попита един.

Емо се наведе напред.

— Казах какво трябва да направим. Всеки от вас да осигури хората си. Контактите си. Ресурсите си. И никой да не предприема нищо самостоятелно.

Тонът му беше заповеднически.

— Емо — прекъсна го някой, — ние не сме ти подчинени.

— Не съм казал това.

— Именно така звучиш.

В залата се появи напрежение.

Емо се облегна назад.

— Ако някой има по-добра идея, да я каже.

Мълчание.

Тогава се обади човекът, който седеше до него.

Неговият приятел от двадесет години.

Човекът, който притежаваше 98% от собствената си банка.

Двамата бяха почти неразделни. Ходеха заедно на почивки с приятелки, пътуваха по света, вечеряха почти всяка седмица. Познаваха се почти от деца. Ходеха заедно по гаджета.

Но тази вечер приятелството не можеше да промени едно нещо:

Всеки от тях беше собственик.

Равен на останалите.

— Емо — каза той спокойно, — не говори така.

Емо го погледна.

— Как?

— Като че ли командваш всички.

— Аз просто казвам какво трябва да направим.

— Не. Казваш какво ти смяташ, че трябва да направим.

Няколко души наведоха глави.

— Нека чуем останалите — продължи приятелят му. — Тук има двадесет и пет души. Всеки има собствена информация. Всеки има свои контакти. Всеки има семейство, служители и интереси. Не можеш да влезеш в тази стая и да започнеш да раздаваш заповеди.

Емо се усмихна студено.

— Добре. Слушай.

— Слушам те от двайсет години.

Този път усмивката изчезна.

За няколко секунди никой не каза нищо.

После разговорът продължи.

Говориха за ликвидност.

За сигурност.

За охрана.

За резервни канали.

За това кои хора могат да бъдат подкупени и кои — не.

За това кои институции все още могат да бъдат използвани законно.

И кои вече не трябва да бъдат докосвани.

В един момент Емо отново се намеси.

— Ако чакаме всеки да си каже мнението, ще ни няма, преди да сме взели решение.

— А ако вземем грешно решение? — попита някой.

Емо не отговори.

Срещата продължи още почти час.

Накрая хората започнаха да стават.

Столовете се отдръпваха един по един. Някои си подаваха ръце. Други само кимаха.

Емо остана до масата.

Приятелят му също.

За първи път от двайсет години между тях стоеше нещо невидимо.

Не беше кавга.

Не беше омраза.

Беше усещането, че светът около тях се разпада и никой вече не знае на кого може да вярва.

— Емо — каза тихо приятелят му.

— Да?

Той го погледна право в очите.

После се изправи.

— Стига бе, Емо. Дай да видиме кой ще оцелее.

Емо замълча.

Вратата на залата се затвори.

А отвън, в тъмния коридор, вече чакаха шофьорите.

Никой не знаеше дали ще се върнат отново в тази зала.

И никой не знаеше кой от тях ще бъде там следващия път.

Защото в държава, в която властта, парите и страхът вече се бяха преплели толкова силно, въпросът вече не беше:

Кой е най-богат?

Не беше и:

Кой има най-голяма банка?

Въпросът беше много по-прост.

Кой ще оцелее?

КУЛТУРА

Сенките на Държавна сигурност II: Невидимият играч на прехода

Published

3 months ago

June 7, 2026

Author

Когато България навлезе в 90-те години, обществото беше изпълнено с надежда. След падането на режима мнозина очакваха демокрацията да донесе свобода, справедливост и нови възможности. Но зад фасадата на промяната остана един стар призрак – Държавна сигурност. Макар формално закрита през 1990 г., тя продължи да диктува правилата чрез своите хора, връзки и методи.

Унищожаването на десетки хиляди досиета в началото на прехода беше като изтриване на паметта на обществото. Никой вече не можеше да проследи кой е бил агент, кой е доносничил, кой е дърпал конците. Така старите кадри спокойно се прехвърлиха в новите служби, в политиката, в бизнеса. Демокрацията се оказа фасада – избори имаше, партии имаше, но зад кулисите старите мрежи продължаваха да управляват.

Политическата сцена през 90-те беше белязана от хора, които имаха минало в ДС. Те не само заемаха ключови постове в новите институции, но и създаваха нови партии, които уж носеха демократични ценности. В действителност обаче тези партии често бяха контролирани от старите мрежи. Липсата на лустрация – системна проверка и отстраняване на кадри – позволи на бивши агенти да останат в управлението. Това забави демократичния процес и подкопа доверието в институциите.

В икономиката картината беше още по-брутална. Контрабандата, „скритият транзит“ и нелегалните схеми по време на ембаргото срещу Югославия превърнаха бившите структури на ДС в нови икономически елити. Приватизацията – уж шанс за модернизация – се оказа златна мина за хората с достъп до информация и връзки. Така се родиха олигарси, които концентрираха богатство и власт, докато обикновеният човек броеше стотинките за хляб.

През 90-те години България беше разтърсена от скандали, които показваха колко дълбоко ДС е вплетена в новата икономика. От контрабандата на горива и цигари до съмнителни приватизационни сделки – навсякъде се виждаше почеркът на старите служби. Те имаха информация, връзки и умения да действат в сивата зона между законното и незаконното. И го използваха безмилостно.

Последиците бяха тежки. Корупцията се превърна в норма. Новите икономически елити, родени от структурите на ДС, започнаха да диктуват политиката. Парите и властта се концентрираха в ръцете на малцина, докато обществото тънеше в криза. Демократизацията беше забавена, институциите – отслабени, а доверието в държавата – разрушено.

ДС остана невидим играч, който пренасочва ресурси, оформя нови елити и подкопава доверието в държавата. Преходът, който трябваше да донесе свобода и справедливост, се оказа белязан от сенките на миналото.

И до днес влиянието на ДС се усеща. Много от олигархичните кръгове, които се родиха през 90-те, продължават да имат власт и влияние. Те са продукт на един преход, който никога не беше напълно честен. Преход, в който старите структури намериха нови начини да оцелеят и да процъфтяват.

Историята на ДС през 90-те е история на пропуснати възможности. България можеше да тръгне по пътя на истинска демокрация и справедливост. Вместо това старите мрежи успяха да се адаптират и да запазят властта си. И това остави дълбок отпечатък върху съвременната история на страната.

Споделете мнението си в коментарите! 👇

СЪВЕТИ ЗА МАЙКИТЕ

ПРИКАЗКИ ЗА ДЕЦА

ПРИЯТНА МУЗИКА ЗА ВАШЕТО КАФЕНЕ, БАР, РЕСТОРАНТ, СЛАДКАРНИЦА, ДОМ

КУЛТУРА

Сянката на Държавна сигурност над българския преход

Published

3 months ago

June 6, 2026

Author

Когато се говори за провала на българския преход през 90-те години, най-често се посочват икономическата криза, политическата нестабилност, хиперинфлацията и разграбването на държавната собственост. По-рядко се задава въпросът кой разполагаше с необходимите ресурси, информация, международни контакти и организационен капацитет, за да се възползва от хаоса. За много изследователи, журналисти и участници в събитията отговорът води към бившите структури на Държавна сигурност.

Формално ДС беше разформирована през 1990 г. На практика обаче голяма част от нейните кадри, агентурни мрежи и неформални връзки оцеляха и се адаптираха към новите условия. Вместо да бъдат подложени на мащабна лустрация, както в някои други държави от Източна Европа, бивши служители и сътрудници на службите запазиха позиции в държавната администрация, икономиката и зараждащия се частен сектор. Според редица анализи именно тези мрежи са играли съществена роля в преразпределението на икономическата власт през първото десетилетие на прехода.

Особено показателен е процесът на приватизация. Докато голяма част от обществото наблюдаваше как държавните предприятия губят стойност или фалират, определени кръгове разполагаха с информация, контакти и достъп до финансови ресурси, които им позволиха да придобият значителни активи при изключително изгодни условия. В общественото съзнание именно тогава се формира убеждението, че преходът не създава свободен пазар, а нова олигархия, изградена върху старите мрежи на властта.

В политиката влиянието се проявяваше по различен начин. След 1989 г. партиите формално се конкурираха помежду си, но зад кулисите често се говореше за общи зависимости, икономически групировки и неформални центрове на влияние. Според критиците на прехода част от тези структури произлизат именно от средите на бившата ДС и използват натрупания през десетилетията ресурс, за да влияят върху ключови политически решения независимо от това коя партия е на власт.

Не по-малко важна е ролята на службите във външнотърговските операции на комунистическия режим. Още преди 1989 г. определени структури на ДС участват в дейности извън традиционното разузнаване, включително международни икономически операции и контрабандни канали. След рухването на режима част от тези контакти и механизми не изчезват, а се превръщат в основа за нови икономически мрежи в условията на слаб контрол и институционален вакуум.

Това не означава, че всяко икономическо или политическо развитие през 90-те години може да бъде обяснено единствено чрез Държавна сигурност. Преходът беше резултат от множество фактори – международна среда, грешки на правителствата, липса на опит с пазарната икономика и дълбоки структурни проблеми. Но би било трудно да се разбере историята на този период без анализ на ролята на старите служби и техните наследници.

Три десетилетия по-късно въпросът остава актуален. Причината е проста: когато едно общество не успее да прекъсне връзката между старите мрежи на власт и новите демократични институции, миналото продължава да определя настоящето. Именно затова дебатът за Държавна сигурност не е спор за историята, а спор за характера на българската демокрация и за произхода на значителна част от политическия и икономическия елит на прехода.

Споделете мнението си в коментарите! 👇

СЪВЕТИ ЗА МАЙКИТЕ

ПРИКАЗКИ ЗА ДЕЦА

ПРИЯТНА МУЗИКА ЗА ВАШЕТО КАФЕНЕ, БАР, РЕСТОРАНТ, СЛАДКАРНИЦА, ДОМ