КУЛТУРА

КОРОНИ ЗА ГЛАВИТЕ НА ГЛУПАЦИТЕ

Published

6 years ago

November 15, 2020

Author

Когато дядо Велико за втори пореден ден не се появи в селския магазин, Тодор – мъжа на продавачката се побара по небръснатата брада и изръмжа:
– Не ми харесва тая работа! Трябва да мина да видя стареца! Нещо може да е пострадал! Нали е сам завалията, няма кой да се погрижи за него!
– Да не го е хванал Ковида? – обади се баба Станка, прибирайки току що купените продукти в пазарската си чанта.
– Сакън! Не споменавай за тая простотия, че ще те изгоня от магазина! – тросна се Тодор и като заръча на жена си да се обади на доставчиците за олио, напусна магазина.
Старата „УАЗ“ – ка дрънчеше отвсякъде, но по разбитите селски пътища, особено през зимата вървеше перфектно. Тодор изкачи малкия баир до последната селска къща, обърна обратно и спря пред портата. Слезе и като си запасваше панталона извика:
– Бай Великооо! Тука ли си, бе?
Никой не отговори, а вързаното на синджир куче започна да лае, колкото може по-силно. Тодор взе от колата парче сух хляб и влезе в двора. Видяло хляба в ръцете му, кучето заскимтя и започна да върти опашка.
– Май не са те хранили отдавна, Шино? – подаде хляба на животното мъжът, а то на две – три хапки го изгълта.
Тодор бутна вратата на къщата и влезе вътре. Прекоси малкото антре и влезе в ниска, варосана стая, на пода в която лежеше извит на една страна стареца.
– Кво става, бай Велико? – клекна до него Тодор.
– Ох! – само изпъшка старецът – Боли! Не мога да мръдна!
– Къде те боли?
– Тук, долу!
– Аааа, простата значи? Свило те е, щото в неделя застудя! И хич ли не можеш да станеш, бе старец?
– Опитах! Не става! На няколко пъти губих свяст от болка! До сега не се бе случвало такова нещо!
– Ха! – прокара длан през брадата си Тодор и поклати глава – Няма как, ще те карам в града! Само кажи къде ти е здравно осигурителната книжка, да я взема!
– В горното чекмедже на бюфета! – едва прошепна старецът.
Час и половина по-късно, омърляната „УАЗ“ – ка се завъртя по тесните улички край болницата. Навсякъде беше задръстено от коли, а когато разбра, че на частния паркинг таксуваха колите по два лева на час, Тодор изпсува:
– Че аз за пет – десет лева държа магазина на село цял ден отворен, бе ахмаци! Нямате наяждане, ей!
Той провря колата в края на един паркинг, като две от колелата се качиха на тротоара. Спрял по този начин той не пречеше на никого. Взе на ръце стареца и го понесе към болницата. Дядо Велико се опъваше и сърдито мърмореше:
– Пусни ме, човече! Не ме прави за резил на стари години! Да не съм мома, да ме носиш на ръце!
– Трай, старче! Вече стигнахме!
Спешното отделение бе претъпкано от болни хора. Имаше няколко циганина, край които се суетяха целите им фамилии. Те шумно разговаряха и всичко наоколо приличаше повече на пазар, отколкото на болница. Един охранител, облечен в черна униформа, на гърба на когото бе написано „Security”, се опита да прогони роднините на циганите навън, но те се развикаха още по-силно и той гузно се скри зад гърба на записващата сестра. След малко един млад лекар излезе и започна да пита всеки болен, от какво се оплаква. Независимо различните оплаквания, той насочваше всички да си правят ПСР – тестове за Корона вирус. Когато каза същото и на дядо Велико, старецът стисна зъби и се надигна:
– Връщай ме обратно в къщи, Тошко! Това не са доктори!
– Чакай, старче! Дошли сме до тук! Да питаме поне, какво лекарство да вземем!
– Не виждаш ли, че те искат да уморят хората, а не да им помогнат? Намерил Ковид празните им глави!
След младия доктор вървеше възрастна медицинска сестра и записваше нещо в една тетрадка. Разбрала за болката на стареца, тя се огледа и прошепна:
– Купете от аптеката аналгитици или нещо за успокояване на болката!
– А билки някакви няма ли? – запита дядо Велико.
– Има! – въздъхна сестрата – Сигурно ти е малка пенсията? Търси ветрогон и бабини зъби! Прави си чай от тях! Но сега вземете аналгин, за успокояване!
– Благодаря, сестро! – рече Тодор и като подхвана стареца през кръста, излязоха от спешното отделение.
На двора имаше две аптеки, една до друга. На малка пейка пред едната аптека се надигна млад мъж с гипсиран крак, за да седне стареца.
– Стой си, момче! – не се съгласи дядо Велико, но младежът се засмя:
– Нищо ми няма на мене! Ще се подпра на патерицата и готово! Сядай, че като те гледам как си се превил…!
Тодор намести стареца на пейката и влезе в аптеката за лекарства. След десетина минути се върна с няколко опаковки, които подаде на дядо Велико:
– Глътни първо една – две ампули течен аналгин! После ще видим другите илачи!
С пресъхнало гърло, старецът глътна горчивото лекарство и се облегна на пейката. Младежът с гипсирания крак посочи към него и се засмя:
– Вижте, той веднага заспа!
– Трябва да го е отпуснало! – отвърна Тодор и седна до стареца на пейката.
След половин час дядо Велико отвори очи и се размърда. Жълто по-рано, сега лицето му бе порозовяло, а очите блестяха дръзко:
– Ставай да си ходим, Тодоре! Нищо ми няма вече!
– Сигурен ли си?
– Щом ти казвам, слушай!
Двамата се надигнаха, а пред тях застанаха две жени.
– Свободна ли е пейката? – запита по-младата.
– Сядайте! – посочи с жест Тодор, а дядо Велико загледа по-старата:
– Гино, ти ли си, ма?
Възрастната жена подсмръкна, изтри с кърпа носа си и поклати глава:
– Аз съм, зер! Пострадахме май, Велико! Дъщерята ме доведе, да правим тест за Ковид! Излезе положителен! Сега ще купуваме антибиотици, а дали ще ни стигнат парите, не знам! Пусто опустяло и вирусите, и намярата им! Пари за хляб няма, а сега и за лекарства!
Старицата седна на пейката, а дъщеря и влезе в аптеката. Дядо Велико изсумтя сърдито:
– Какъв те Ковид намерил, Гино?! Хванал те е грип наверно!
– То също като грип, наистина! Боли ме гърлото, кашлям и ми тече носа! Обаче, нали съобщиха по телевизията, да се пазим! Виждаш, че сега всеки го хваща Ковида! Сутринта по новините казаха, че минали шест хиляди заразените!
– От какво се пазиш ти, ма сестро? – повиши глас дядо Велико – От мизерия не можеш да си вдигнеш главата! Ами то, смъртта е за предпочитане пред тая агония! Не разбираш ли, че ни лъжат с тая пандемия?! Даваме си последните левчета за нещо, което го няма! Ей, прост народ, бе!
– Всеки ден по телевизора казват, Велико! Не е шега туй!
Старецът дръпна Тодор за ръкава:
– Тръгвай да си ходим, Тодоре! От смъртта можем да избягаме, от простотията не!
Стигнали до „УАЗ“ – ката те видяха поставена жълта, метална скоба на едното колело. На предното стъкло имаше бележка, че са нарушили правилника за паркиране. Тодор започна невъздържано да псува. Дядо Велико го потупа по рамото:
– Не се ядосвай! Аз ще ти дам парите за глобата!
– Защо, бе?! Защо ще пият кръв от най-бедните, бе?! Тия хора ли са изобщо, тяхната гнусна мамица?!
Той се обади по телефона и след малко пристигна служебна кола с двама, облечени в сигнално жълто жилетки мъже. Написаха му акт и след като Тодор го плати, се обади дядо Велико:
– Гледам ви, млади, здрави мъже! Няма ли толкоз работа в тоя голям град, че сте тръгнали да рекетирате хората, бе? Ами, туй дето го правите е гнусно! Жива кражба си е! Не ви ли е срам?
Единият от мъжете отиде да махне скобата, а другия отвърна:
– Има си правила! Като не ги спазвате, глоба! Всичко е законно, дори да му казвате кражба!
– Но това е болница тук, бе! Поне тук трябва да се спира безплатно! Вие за човещина чували ли сте?
Мъжът се ухили гузно и преди да влезе в служебната кола, рече:
– Човещината не се яде и не се пие, старче! С нея не можеш си купи нищо от магазина!
Прибрал металната скоба и другия мъж влезе в колата. Преди да потеглят, старецът почука по прозореца му. Стъклото се спусна плавно, а дядо Велико каза:
– Няма да мине много време и градът ще опустее! Къде с Ковид, къде от безработица и глад, къде с глоби за паркиране, ще прогоните хората! Улиците ви ще са пусти, а магазините и кръчмите празни! Ще ви остане само едната алчност! Ще ходите заедно с кмета си, да дирите някой да паркира дори безплатно, но няма да намерите никого! Ще изядете другите, а накрая ще се самоизядете сами! Помнете какво ви казвам, момчета! Тая сиромашка кръв, дето я пиете сега, ще ви застигне! Невинно пролятата кръв не прощава, да знаете!
Без да вдигне прозореца, служителя натисна рязко газта и колата превъртя предните си колела. Понесе се бясно по улицата, като за малко не блъсна един пресичащ платното човек. Тодор прегърна през рамото стареца и каза:
– Ей затова те харесвам аз! Говориш малко, ама право в сърцето! Ще си ходим ли сега?
– Да тръгваме, Тошко! Не искам и минута повече да стоя в това свърталище на злодеи!
– По-добре ли си вече?
– Ами, аз съм перфектен, в сравнение с тия наоколо! Те до един са изгнили отвътре! Едните премрели от страх заради вирус дето го няма, другите от алчност ще си прегризат сами гърлата…! Че тя моята простата, царска болест, бе! А този вирус слага корона на всеки глупак, на главата! На нас простите шапки ни стигат! Леле, майкоооо…! Докъде я докарахме!
– Ти остави нас! – засмя се Тодор – Да знаеш в по-големите държави, как са се насрали от страх! И аз едва сега разбрах, че много прост народ има по земята, бай Велико! И струва ми се, ние сме мааалко по-добре от тях! Ще мине време и всеки с корона на празната глава, ще умре или от страх, или от някоя друга болест! Светът ще се очисти от глупаци! Аз си мисля, че затуй са го измислили тоя фалшив вирус! А? Какво ще кажеш?
– Какво да кажа? – тросна се стареца – Много време отделихме за една гнусна лъжа! Да тръгваме, че да знаеш каква черничева ракия имам в малкото буре! Ти ще донесеш от оная, редената туршия, дето я прави жена ти, а от мен ракията! Ще му пийнем с мерак! Опустели им и болестите, и простотията хорска!
Старата „УАЗ“ – ка изръмжа и се заклати надолу по улицата. Ниски, черни облаци бяха надвиснали над града и процеждаха ситни капки, подобно сълзите на болните от страх и безчовечие граждани.
Красимир Бачков

Повече само на сайта??????

Снимка Росен Коларов

БАНКЕРЪ

КОЙ ЩЕ ОЦЕЛЕЕ

Published

2 months ago

July 22, 2026

Author

Залата беше затворена за външни лица.

Тежките завеси бяха спуснати, телефоните — изключени и оставени в метална кутия до входа. Двайсет и пет души седяха около дългата маса. Всеки от тях беше собственик или контролираше банка. Някои бяха милиардери. Други — хора, които от години стояха зад финансови групи, чиито имена никога не се появяваха публично.

Тази вечер обаче никой не се интересуваше от пари.

Въпросът беше един:

Кой ще оцелее?

Последните месеци бяха превърнали държавата в място, където законът и страхът все по-трудно се различаваха.

От БНБ идваха проверки след проверки. Министерството на финансите намекваше за „необходимост от стабилизиране“. Прокуратурата започваше производства по сигнали, които вчера никой не беше чувал. А междувременно по улиците хора, които всички познаваха, но никой не назоваваше, започваха да определят кой бизнес ще работи и кой — не.

Имаше и друго.

Телефонни обаждания.

Анонимни предупреждения.

„Внимавай.“

„Не пътувай с децата си.“

„Знаем къде е жена ти.“

Един от банкерите беше получил снимка на къщата си, направена от улицата предишната вечер.

Друг беше намерил куршум върху предния капак на автомобила си.

Трети вече не водеше децата си на училище.

А най-страшното беше, че никой не знаеше кой стои зад всичко това.

Или по-точно — всички имаха своите предположения.

— Това вече не е държавен натиск — каза тихо един от мъжете. — Това е система.

— Система? — изсмя се друг. — Система беше преди. Сега е война.

Някой спомена прокуратурата.

Друг — БНБ.

Трети заговори за чужди служби, които се опитвали да влияят върху финансовия сектор.

После разговорът се насочи към нещо, което всички избягваха.

Мафията.

Не онази от старите вестници. Не мутрите с анцузи и дебели вратове.

Новата.

С костюми.

С адвокати.

Със свои хора в институциите.

С влияние върху полиция, прокуратура, спорт и бизнес.

— Вече управляват и мачовете — каза един от банкерите. — „Черното тото“ не е просто някаква далавера. Там се въртят пари, влияние и хора.

Никой не отговори.

Всички знаеха, че това е само върхът.

Тогава се обади Емо.

Той притежаваше двадесет и седем процента от една от банките. Беше бивш служител на силовите структури и през годините беше изградил репутация на човек, който не обича да пита.

Баща му също бил човек с влияние в старата система.

Емо беше преживял прехода по свой начин.

Той не говореше много.

Но когато говореше, хората обикновено мълчаха.

Тази вечер обаче направи грешка.

— Трябва да направим това — каза той.

Няколко души се спогледаха.

— Кое „това“? — попита един.

Емо се наведе напред.

— Казах какво трябва да направим. Всеки от вас да осигури хората си. Контактите си. Ресурсите си. И никой да не предприема нищо самостоятелно.

Тонът му беше заповеднически.

— Емо — прекъсна го някой, — ние не сме ти подчинени.

— Не съм казал това.

— Именно така звучиш.

В залата се появи напрежение.

Емо се облегна назад.

— Ако някой има по-добра идея, да я каже.

Мълчание.

Тогава се обади човекът, който седеше до него.

Неговият приятел от двадесет години.

Човекът, който притежаваше 98% от собствената си банка.

Двамата бяха почти неразделни. Ходеха заедно на почивки с приятелки, пътуваха по света, вечеряха почти всяка седмица. Познаваха се почти от деца. Ходеха заедно по гаджета.

Но тази вечер приятелството не можеше да промени едно нещо:

Всеки от тях беше собственик.

Равен на останалите.

— Емо — каза той спокойно, — не говори така.

Емо го погледна.

— Как?

— Като че ли командваш всички.

— Аз просто казвам какво трябва да направим.

— Не. Казваш какво ти смяташ, че трябва да направим.

Няколко души наведоха глави.

— Нека чуем останалите — продължи приятелят му. — Тук има двадесет и пет души. Всеки има собствена информация. Всеки има свои контакти. Всеки има семейство, служители и интереси. Не можеш да влезеш в тази стая и да започнеш да раздаваш заповеди.

Емо се усмихна студено.

— Добре. Слушай.

— Слушам те от двайсет години.

Този път усмивката изчезна.

За няколко секунди никой не каза нищо.

После разговорът продължи.

Говориха за ликвидност.

За сигурност.

За охрана.

За резервни канали.

За това кои хора могат да бъдат подкупени и кои — не.

За това кои институции все още могат да бъдат използвани законно.

И кои вече не трябва да бъдат докосвани.

В един момент Емо отново се намеси.

— Ако чакаме всеки да си каже мнението, ще ни няма, преди да сме взели решение.

— А ако вземем грешно решение? — попита някой.

Емо не отговори.

Срещата продължи още почти час.

Накрая хората започнаха да стават.

Столовете се отдръпваха един по един. Някои си подаваха ръце. Други само кимаха.

Емо остана до масата.

Приятелят му също.

За първи път от двайсет години между тях стоеше нещо невидимо.

Не беше кавга.

Не беше омраза.

Беше усещането, че светът около тях се разпада и никой вече не знае на кого може да вярва.

— Емо — каза тихо приятелят му.

— Да?

Той го погледна право в очите.

После се изправи.

— Стига бе, Емо. Дай да видиме кой ще оцелее.

Емо замълча.

Вратата на залата се затвори.

А отвън, в тъмния коридор, вече чакаха шофьорите.

Никой не знаеше дали ще се върнат отново в тази зала.

И никой не знаеше кой от тях ще бъде там следващия път.

Защото в държава, в която властта, парите и страхът вече се бяха преплели толкова силно, въпросът вече не беше:

Кой е най-богат?

Не беше и:

Кой има най-голяма банка?

Въпросът беше много по-прост.

Кой ще оцелее?

КУЛТУРА

Сенките на Държавна сигурност II: Невидимият играч на прехода

Published

3 months ago

June 7, 2026

Author

Когато България навлезе в 90-те години, обществото беше изпълнено с надежда. След падането на режима мнозина очакваха демокрацията да донесе свобода, справедливост и нови възможности. Но зад фасадата на промяната остана един стар призрак – Държавна сигурност. Макар формално закрита през 1990 г., тя продължи да диктува правилата чрез своите хора, връзки и методи.

Унищожаването на десетки хиляди досиета в началото на прехода беше като изтриване на паметта на обществото. Никой вече не можеше да проследи кой е бил агент, кой е доносничил, кой е дърпал конците. Така старите кадри спокойно се прехвърлиха в новите служби, в политиката, в бизнеса. Демокрацията се оказа фасада – избори имаше, партии имаше, но зад кулисите старите мрежи продължаваха да управляват.

Политическата сцена през 90-те беше белязана от хора, които имаха минало в ДС. Те не само заемаха ключови постове в новите институции, но и създаваха нови партии, които уж носеха демократични ценности. В действителност обаче тези партии често бяха контролирани от старите мрежи. Липсата на лустрация – системна проверка и отстраняване на кадри – позволи на бивши агенти да останат в управлението. Това забави демократичния процес и подкопа доверието в институциите.

В икономиката картината беше още по-брутална. Контрабандата, „скритият транзит“ и нелегалните схеми по време на ембаргото срещу Югославия превърнаха бившите структури на ДС в нови икономически елити. Приватизацията – уж шанс за модернизация – се оказа златна мина за хората с достъп до информация и връзки. Така се родиха олигарси, които концентрираха богатство и власт, докато обикновеният човек броеше стотинките за хляб.

През 90-те години България беше разтърсена от скандали, които показваха колко дълбоко ДС е вплетена в новата икономика. От контрабандата на горива и цигари до съмнителни приватизационни сделки – навсякъде се виждаше почеркът на старите служби. Те имаха информация, връзки и умения да действат в сивата зона между законното и незаконното. И го използваха безмилостно.

Последиците бяха тежки. Корупцията се превърна в норма. Новите икономически елити, родени от структурите на ДС, започнаха да диктуват политиката. Парите и властта се концентрираха в ръцете на малцина, докато обществото тънеше в криза. Демократизацията беше забавена, институциите – отслабени, а доверието в държавата – разрушено.

ДС остана невидим играч, който пренасочва ресурси, оформя нови елити и подкопава доверието в държавата. Преходът, който трябваше да донесе свобода и справедливост, се оказа белязан от сенките на миналото.

И до днес влиянието на ДС се усеща. Много от олигархичните кръгове, които се родиха през 90-те, продължават да имат власт и влияние. Те са продукт на един преход, който никога не беше напълно честен. Преход, в който старите структури намериха нови начини да оцелеят и да процъфтяват.

Историята на ДС през 90-те е история на пропуснати възможности. България можеше да тръгне по пътя на истинска демокрация и справедливост. Вместо това старите мрежи успяха да се адаптират и да запазят властта си. И това остави дълбок отпечатък върху съвременната история на страната.

Споделете мнението си в коментарите! 👇

СЪВЕТИ ЗА МАЙКИТЕ

ПРИКАЗКИ ЗА ДЕЦА

ПРИЯТНА МУЗИКА ЗА ВАШЕТО КАФЕНЕ, БАР, РЕСТОРАНТ, СЛАДКАРНИЦА, ДОМ

КУЛТУРА

Сянката на Държавна сигурност над българския преход

Published

3 months ago

June 6, 2026

Author

Когато се говори за провала на българския преход през 90-те години, най-често се посочват икономическата криза, политическата нестабилност, хиперинфлацията и разграбването на държавната собственост. По-рядко се задава въпросът кой разполагаше с необходимите ресурси, информация, международни контакти и организационен капацитет, за да се възползва от хаоса. За много изследователи, журналисти и участници в събитията отговорът води към бившите структури на Държавна сигурност.

Формално ДС беше разформирована през 1990 г. На практика обаче голяма част от нейните кадри, агентурни мрежи и неформални връзки оцеляха и се адаптираха към новите условия. Вместо да бъдат подложени на мащабна лустрация, както в някои други държави от Източна Европа, бивши служители и сътрудници на службите запазиха позиции в държавната администрация, икономиката и зараждащия се частен сектор. Според редица анализи именно тези мрежи са играли съществена роля в преразпределението на икономическата власт през първото десетилетие на прехода.

Особено показателен е процесът на приватизация. Докато голяма част от обществото наблюдаваше как държавните предприятия губят стойност или фалират, определени кръгове разполагаха с информация, контакти и достъп до финансови ресурси, които им позволиха да придобият значителни активи при изключително изгодни условия. В общественото съзнание именно тогава се формира убеждението, че преходът не създава свободен пазар, а нова олигархия, изградена върху старите мрежи на властта.

В политиката влиянието се проявяваше по различен начин. След 1989 г. партиите формално се конкурираха помежду си, но зад кулисите често се говореше за общи зависимости, икономически групировки и неформални центрове на влияние. Според критиците на прехода част от тези структури произлизат именно от средите на бившата ДС и използват натрупания през десетилетията ресурс, за да влияят върху ключови политически решения независимо от това коя партия е на власт.

Не по-малко важна е ролята на службите във външнотърговските операции на комунистическия режим. Още преди 1989 г. определени структури на ДС участват в дейности извън традиционното разузнаване, включително международни икономически операции и контрабандни канали. След рухването на режима част от тези контакти и механизми не изчезват, а се превръщат в основа за нови икономически мрежи в условията на слаб контрол и институционален вакуум.

Това не означава, че всяко икономическо или политическо развитие през 90-те години може да бъде обяснено единствено чрез Държавна сигурност. Преходът беше резултат от множество фактори – международна среда, грешки на правителствата, липса на опит с пазарната икономика и дълбоки структурни проблеми. Но би било трудно да се разбере историята на този период без анализ на ролята на старите служби и техните наследници.

Три десетилетия по-късно въпросът остава актуален. Причината е проста: когато едно общество не успее да прекъсне връзката между старите мрежи на власт и новите демократични институции, миналото продължава да определя настоящето. Именно затова дебатът за Държавна сигурност не е спор за историята, а спор за характера на българската демокрация и за произхода на значителна част от политическия и икономическия елит на прехода.

Споделете мнението си в коментарите! 👇

СЪВЕТИ ЗА МАЙКИТЕ

ПРИКАЗКИ ЗА ДЕЦА

ПРИЯТНА МУЗИКА ЗА ВАШЕТО КАФЕНЕ, БАР, РЕСТОРАНТ, СЛАДКАРНИЦА, ДОМ