КУЛТУРА

Малко истинска поезия срещу махмурлука, не само петъчен…

Published

5 years ago

November 7, 2021

Author

Понеже вчера стана дума за един, който получил академично звание – защото пише нещо или защото така някой е решил – днес реших да продължа темата. „Шампиона“ го оставяме на спокойствие, да носи гордо лавровия венец, заедно с вас, упорити читатели, да минем на друга вълна, ниво, класа – както искате го наречете.

Снощи препрочетох стихове на Борис Христов – онзи, дето се е заселил в Гоцеделчевското село Лещен. Там в Родопите е решил да прави… каквото е решил.

През 2010 г. в открито писмо до Министерския съвет, изпратено и до БТА, Борис Христов, пише, че е научил за предложение на правителството да бъде удостоен с високо държавно отличие, но отказва да го приеме.

Ето какво пише:

“Уважаеми дами и господа министри,

От медиите научавам, че на заседание от 26 май Министерският съвет е приел решение да бъда награден с орден “Св. Св. Кирил и Методий” – І степен – за заслуги в областта на културата.

Като оценявам вашето признание, уведомявам ви, че отказвам високото отличие, защото противоречи на моето решение от времето далеч преди промените в България – да не приемам държавни отличия, независимо от това коя политическа сила управлява страната.

С благодарност за разбирането: Борис Христов”.

Този отказ не е по силите на всеки.

Този отказ ни е нужен днес повече от всякога.

Борис Христов е автор на „Вечерен тромпет“ и „Честен кръст“, стихосбирки, писани във времето, когато управляваше Тодор Живков. Отказът от ордена е от началото на периода, когато да ни управлява се захвана, а ние допуснахме – Бойко Борисов.

Поезията и въобще творчеството нямат общо с тези двамата. Макар, че кой знае…

Автор е на романа “Бащата на яйцето” (1988), на новелите “Сляпото куче”, “Долината на обувките”, на книгите “Думи и графити” (1991), “Крилете на вестителя” (1991), “Смъртни петна” (1991), ” Думи върху други думи” (1992), “Каменна книга” (2006).

Написал е сценарии за игрални, анимационни и документални филми: “Корабът” (1980), “Смъртта на заека” (1982), “Сънувам музика” (1983), “Лабиринти”(1984), “Бащата на яйцето”(1991) и др.

Съставител е на сборници и антологии: “Български разкази на ХХ век” (1995), “Народни писмена” (1995), “Веда Словена” (1998).

СЪБОТА

Пак лети неуморната събота
с кречетало в ръка – ще събори стените.
И виенската люлка на въздуха
размотава звънливия смях на жените.

Пак прогизва от вино следобеда.
Даже старците влизат в дълбокото
и от свойте угаснали кораби
махат веслата, гледат с биноклите.

Само ти ли, поете, в зелената шума
на стиха като бръмбар се ровиш
и се блъскаш, и плачеш над думи,
и достигнал стената, се връщаш отново…

Остави пеперудата, нека играе –
карфицата тя сама ще намери…
И да тръгнем – отвънка трамвая
навива своята стара латерна.

Да се хвърлим в нощта, в тая мелница,
от звездите въртяна – нека ни смеле, –
като знаем колко малко живеем
и колко дълго ще бъдем умрели.

МОЛИТВА

Мъглата като балтон е провесила празни ръкави –
обличам балтона, направен по моята мярка.
И моля се – никого в тая нощ не забравяй,
господи, слязъл на пътя с колесницата бяла.

Дай на бедняка спокойствие – до обяд да подреме,
пари на глупака – да се ядосва, когато ги харчи,
помогни на джуджето от бъчвата мед да си вземе
и да намери в театъра своето място играча;

покани на вечеря поета – напълни му писалката
и овес дай на коня му, вместо да слуша стихове,
поседни до самотника в дългото негово чакане
и кихни зарад болния с най-сладкото кихане;

избери за палача някое друго призвание,
смачкай кърлежа, който кара жената да бяга,
затегни в самолета на децата коланите
и отведи до леглото стареца, който си ляга;

дай на мъртвия нощна шапка и хубава книга,
рай направи за дървото, което на ъгъла чака…
А на мен помогни в тая нощ у дома да пристигна
и да измия, господи, нозете на моята майка.

СТРАХ

Издъхва земята – остава без сили.
Като бик повален сред вселената.
Колач е човека – с брадва и шило,
дошъл на последното земно веселие.

Мирис на гнили треви и умряло
стига до тъмните ноздри на бога.
Слънцето ближе димящото тяло,
но един е езика, а раните много.

Да не бяха пастирите някакви луди,
а поети да водят човешкото паство,
нямаше да вали от небето барут и
да съска фитила към земното царство.

А каква е съдбата днес на словесния
мъченик и родител на стихове –
да се кланя на хора по-малки от лешника
и да трепери от тяхното кихане.

Да живее раздиран от хиляди думи,
но да мълчи в тишината съсирена,
като свирка в ръката на лудия
и като Йона в корема на рибата.

Да седи в полумрака на своята стая
и да разплита небесната кошница,
или пък умрял – да отива към рая,
следван от дивото стадо доносници…

А когато затвори след него капака
тълпата свирепа, ноздри надула –
да гърмят небесата над гроба му, сякаш
боговете събарят вавилонската кула.

***

Потънали в национален махмурлук, оставаме слепи и глухи за думите – часовникът на съзнанието. Минахме през Съединението, Независимостта и Будителите – не помага. Опиване ли е, анестезия ли? Или нашенската заблуда, че животът е вечен и има време за всичко…

Огнян Стефанов

КУЛТУРА

Сенките на Държавна сигурност II: Невидимият играч на прехода

Published

1 month ago

June 7, 2026

Author

Когато България навлезе в 90-те години, обществото беше изпълнено с надежда. След падането на режима мнозина очакваха демокрацията да донесе свобода, справедливост и нови възможности. Но зад фасадата на промяната остана един стар призрак – Държавна сигурност. Макар формално закрита през 1990 г., тя продължи да диктува правилата чрез своите хора, връзки и методи.

Унищожаването на десетки хиляди досиета в началото на прехода беше като изтриване на паметта на обществото. Никой вече не можеше да проследи кой е бил агент, кой е доносничил, кой е дърпал конците. Така старите кадри спокойно се прехвърлиха в новите служби, в политиката, в бизнеса. Демокрацията се оказа фасада – избори имаше, партии имаше, но зад кулисите старите мрежи продължаваха да управляват.

Политическата сцена през 90-те беше белязана от хора, които имаха минало в ДС. Те не само заемаха ключови постове в новите институции, но и създаваха нови партии, които уж носеха демократични ценности. В действителност обаче тези партии често бяха контролирани от старите мрежи. Липсата на лустрация – системна проверка и отстраняване на кадри – позволи на бивши агенти да останат в управлението. Това забави демократичния процес и подкопа доверието в институциите.

В икономиката картината беше още по-брутална. Контрабандата, „скритият транзит“ и нелегалните схеми по време на ембаргото срещу Югославия превърнаха бившите структури на ДС в нови икономически елити. Приватизацията – уж шанс за модернизация – се оказа златна мина за хората с достъп до информация и връзки. Така се родиха олигарси, които концентрираха богатство и власт, докато обикновеният човек броеше стотинките за хляб.

През 90-те години България беше разтърсена от скандали, които показваха колко дълбоко ДС е вплетена в новата икономика. От контрабандата на горива и цигари до съмнителни приватизационни сделки – навсякъде се виждаше почеркът на старите служби. Те имаха информация, връзки и умения да действат в сивата зона между законното и незаконното. И го използваха безмилостно.

Последиците бяха тежки. Корупцията се превърна в норма. Новите икономически елити, родени от структурите на ДС, започнаха да диктуват политиката. Парите и властта се концентрираха в ръцете на малцина, докато обществото тънеше в криза. Демократизацията беше забавена, институциите – отслабени, а доверието в държавата – разрушено.

ДС остана невидим играч, който пренасочва ресурси, оформя нови елити и подкопава доверието в държавата. Преходът, който трябваше да донесе свобода и справедливост, се оказа белязан от сенките на миналото.

И до днес влиянието на ДС се усеща. Много от олигархичните кръгове, които се родиха през 90-те, продължават да имат власт и влияние. Те са продукт на един преход, който никога не беше напълно честен. Преход, в който старите структури намериха нови начини да оцелеят и да процъфтяват.

Историята на ДС през 90-те е история на пропуснати възможности. България можеше да тръгне по пътя на истинска демокрация и справедливост. Вместо това старите мрежи успяха да се адаптират и да запазят властта си. И това остави дълбок отпечатък върху съвременната история на страната.

Споделете мнението си в коментарите! 👇

СЪВЕТИ ЗА МАЙКИТЕ

ПРИКАЗКИ ЗА ДЕЦА

ПРИЯТНА МУЗИКА ЗА ВАШЕТО КАФЕНЕ, БАР, РЕСТОРАНТ, СЛАДКАРНИЦА, ДОМ

КУЛТУРА

Сянката на Държавна сигурност над българския преход

Published

2 months ago

June 6, 2026

Author

Когато се говори за провала на българския преход през 90-те години, най-често се посочват икономическата криза, политическата нестабилност, хиперинфлацията и разграбването на държавната собственост. По-рядко се задава въпросът кой разполагаше с необходимите ресурси, информация, международни контакти и организационен капацитет, за да се възползва от хаоса. За много изследователи, журналисти и участници в събитията отговорът води към бившите структури на Държавна сигурност.

Формално ДС беше разформирована през 1990 г. На практика обаче голяма част от нейните кадри, агентурни мрежи и неформални връзки оцеляха и се адаптираха към новите условия. Вместо да бъдат подложени на мащабна лустрация, както в някои други държави от Източна Европа, бивши служители и сътрудници на службите запазиха позиции в държавната администрация, икономиката и зараждащия се частен сектор. Според редица анализи именно тези мрежи са играли съществена роля в преразпределението на икономическата власт през първото десетилетие на прехода.

Особено показателен е процесът на приватизация. Докато голяма част от обществото наблюдаваше как държавните предприятия губят стойност или фалират, определени кръгове разполагаха с информация, контакти и достъп до финансови ресурси, които им позволиха да придобият значителни активи при изключително изгодни условия. В общественото съзнание именно тогава се формира убеждението, че преходът не създава свободен пазар, а нова олигархия, изградена върху старите мрежи на властта.

В политиката влиянието се проявяваше по различен начин. След 1989 г. партиите формално се конкурираха помежду си, но зад кулисите често се говореше за общи зависимости, икономически групировки и неформални центрове на влияние. Според критиците на прехода част от тези структури произлизат именно от средите на бившата ДС и използват натрупания през десетилетията ресурс, за да влияят върху ключови политически решения независимо от това коя партия е на власт.

Не по-малко важна е ролята на службите във външнотърговските операции на комунистическия режим. Още преди 1989 г. определени структури на ДС участват в дейности извън традиционното разузнаване, включително международни икономически операции и контрабандни канали. След рухването на режима част от тези контакти и механизми не изчезват, а се превръщат в основа за нови икономически мрежи в условията на слаб контрол и институционален вакуум.

Това не означава, че всяко икономическо или политическо развитие през 90-те години може да бъде обяснено единствено чрез Държавна сигурност. Преходът беше резултат от множество фактори – международна среда, грешки на правителствата, липса на опит с пазарната икономика и дълбоки структурни проблеми. Но би било трудно да се разбере историята на този период без анализ на ролята на старите служби и техните наследници.

Три десетилетия по-късно въпросът остава актуален. Причината е проста: когато едно общество не успее да прекъсне връзката между старите мрежи на власт и новите демократични институции, миналото продължава да определя настоящето. Именно затова дебатът за Държавна сигурност не е спор за историята, а спор за характера на българската демокрация и за произхода на значителна част от политическия и икономическия елит на прехода.

Споделете мнението си в коментарите! 👇

СЪВЕТИ ЗА МАЙКИТЕ

ПРИКАЗКИ ЗА ДЕЦА

ПРИЯТНА МУЗИКА ЗА ВАШЕТО КАФЕНЕ, БАР, РЕСТОРАНТ, СЛАДКАРНИЦА, ДОМ

LIFE

Домашна баница със сирене и кисело мляко

Published

2 months ago

May 25, 2026

Author

Ако има вкус, който олицетворява традиционната българска сутрин, това без съмнение е ароматът на прясно изпечена баница.

Тази рецепта залага на класическата технология с готови кори, но с няколко малки хитрини за постигане на максимална пухкавост и сочност – точно както я правеха бабите ни.

Необходими продукти:
1 пакет (500 г) фини кори за баница
4-5 големи яйца
350-400 г българско бяло саламурено сирене
1 кофичка (400 г) гъсто кисело мляко (по възможност с по-висока масленост)
1 ч.л. сода бикарбонат
100 г разтопено масло (или смес от масло и олио)
100 мл газирана вода (тайната за допълнителен обем)

Начин на приготвяне:
В дълбока купа разбийте яйцата. В киселото мляко добавете содата и изчакайте 1-2 минути да “шупне” добре, след което го прибавете към яйцата. Натрошете сиренето на едри парчета вътре и разбъркайте леко.

Вземете една кора, поръсете я с малко от разтопеното масло и разпределете няколко лъжици от яйчената смес. Навийте кората на руло по дължина, а след това я свийте на охлюв в центъра на предварително намаслена тава. Повторете процедурата с останалите кори, като ги подреждате около центъра.

Ако ви е останала част от плънката, смесете я с газираната вода и малко масло, след което залейте баницата отгоре. Ако плънката е свършила, просто полейте с газираната вода и останалото масло между гънките. Внимателно разклатете тавата, за да попие течността навсякъде.

Печете в предварително загрята фурна на 180°C за около 35-40 минути, докато баницата хване апетитна, златисто-кафява коричка и се надуе.

След като я извадите от фурната, напръскайте я леко със студена вода и я покрийте веднага с чиста кърпа за 10 минути. Така коричката ще омекне и баницата ще стане невероятно сочна.

Сервирайте с айрян. За любителите на сладко-соления вкус, поднесете гарнирана с лъжичка домашен мед или сладко от горски плодове.