КУЛТУРА
КРИВИЯТ КОМИН
Всичко започна след земетресението, което ни разлюля изневиделица. Отначало се появи някакво бучене. Постепенно се усили и не след дълго премина в трещене. Стените на къщата изведнъж се разтресоха и без да разбера как се озовах навън под кукдудякането на кокошките в курника. Завиха и кучетата. Под шума на падащите керемиди, скоро всичко наоколо замяза на сцена от бойно поле. Епичната сага приключи с падането на тухлите от комина, който отначало се разцепи, а после се раздели на две.
– Бива ли така? – изрекох на Всевишния – Цялата тази шумотевица заради един комин.
Всичко това добре, но пали ли се печка без комин? На сутринта обиколих майсторите из селото. Попитах този, после онзи. Свободен майстор така и не намерих. След злощастното земетресение, изведнъж бе настанала жътва за тях. Не след дълго осъзнах, че не запретна ли сам ръкави, топлина от печката няма и да видя. Тогава забърках малко кал и се озовах на покрива. Какво по-лесно от това? Няма нищо повече от кал в Делиормана.
С калта беше лесно. Мислите си че е много лесно да се зида комин, нали? Трябва да се ходи по наклонена повърхност. Във всеки един момент може да се подхлъзнете и да полетите надолу. Не стига другото, а и кофата с кал, която носите в ръка ще се захлюпи отгоре ви. Ако оживеете от падането, от кофата, която после ще ви връхлети, едва ли ще успеете. За неравната повърхност на керемидите дори няма да спомена. А си стъпил малко настрани и поредната керемида вече е счупена.
Но да ме уплашат мен трудности?
Не мина много време и изведнъж пред къщата ми замяза на Вселенски събор. А уж всички бяха заети и имаха работа.
– Вържи се с едно въже – подвикна ми някой отдолу.
– А бе, за къде да го върже това въже като няма комин? – веднага го апострофира втори.
– По ръбовете на керемидите стъпвай – обади се и друг.
– Не се изправяй, върви приведен.
– А бе, вие що не си гледате работата? – изправих се в цял ръст и аз, и веднага едва не залитнах.
Вълна на ужас премина сред насъбралите се.
Разговорите и обсъжданията им не секнаха през цялото време, докато зидах комина. Е, отне ми часове, но стана комин за чудо и приказ.
– Малко е кривичък – обади се махнаджия, веднага като слязох.
– Мен си ми харесва и така – не му останах длъжен.
– Да, ама е килнат наляво. Едно земетресение и…
– А, на ляво… На дясно е килнат. То, няма нужда от земетресение, едва ли ще устои на вятъра – намеси се и друг.
– Малко е усукан – не остана по-назад и трети.
Скоро се изреди цялото село, а коминът ми така и не се хареса на никой. Всеки намираше по някой кусур. Що творения на майстори съм виждал? Ама някой да е казал нещо? Тогава мълчат, защото е сътворено от майстори.
По едно време се примъкна и дервишът. Послуша разговорите, поседя малко и когато коментаторите се умориха да злословят, всички погледи се обърнаха към него.
– А печката запали ли? – обърна се тогава той към мен.
Изтичах веднага. В суматоха бях забравил, за какво бях се трудил почти цял ден. Сложих малко хартия, отгоре сухи съчки и драснах клечка. После изтичах навън.
– Е, коминът и крив да е, пушекът си излиза право нагоре – изрече дервишът и пое по своите си дела.
Тихомълком, всички се разотидоха.
Така е. Много често, загледани във външния вид, пропускаме работата, която вършат или не вършат нещата, сътворени от нас.
ПРИЯТНА МУЗИКА ЗА ФАШЕТО КАФЕНЕ, БАР, РЕСТОРАНТ, СЛАДКАНИЦА, ДОМ
ПОДХОДЯЩА МУЗИКА ЗА ЛЮБИТЕЛИТЕ НА ЙОГА
БАНКЕРЪ
КОЙ ЩЕ ОЦЕЛЕЕ
Залата беше затворена за външни лица.
Тежките завеси бяха спуснати, телефоните — изключени и оставени в метална кутия до входа. Двайсет и пет души седяха около дългата маса. Всеки от тях беше собственик или контролираше банка. Някои бяха милиардери. Други — хора, които от години стояха зад финансови групи, чиито имена никога не се появяваха публично.
Тази вечер обаче никой не се интересуваше от пари.
Въпросът беше един:
Кой ще оцелее?
Последните месеци бяха превърнали държавата в място, където законът и страхът все по-трудно се различаваха.
От БНБ идваха проверки след проверки. Министерството на финансите намекваше за „необходимост от стабилизиране“. Прокуратурата започваше производства по сигнали, които вчера никой не беше чувал. А междувременно по улиците хора, които всички познаваха, но никой не назоваваше, започваха да определят кой бизнес ще работи и кой — не.
Имаше и друго.
Телефонни обаждания.
Анонимни предупреждения.
„Внимавай.“
„Не пътувай с децата си.“
„Знаем къде е жена ти.“
Един от банкерите беше получил снимка на къщата си, направена от улицата предишната вечер.
Друг беше намерил куршум върху предния капак на автомобила си.
Трети вече не водеше децата си на училище.

А най-страшното беше, че никой не знаеше кой стои зад всичко това.
Или по-точно — всички имаха своите предположения.
— Това вече не е държавен натиск — каза тихо един от мъжете. — Това е система.
— Система? — изсмя се друг. — Система беше преди. Сега е война.
Някой спомена прокуратурата.
Друг — БНБ.
Трети заговори за чужди служби, които се опитвали да влияят върху финансовия сектор.
После разговорът се насочи към нещо, което всички избягваха.
Мафията.
Не онази от старите вестници. Не мутрите с анцузи и дебели вратове.
Новата.
С костюми.
С адвокати.
Със свои хора в институциите.
С влияние върху полиция, прокуратура, спорт и бизнес.
— Вече управляват и мачовете — каза един от банкерите. — „Черното тото“ не е просто някаква далавера. Там се въртят пари, влияние и хора.
Никой не отговори.
Всички знаеха, че това е само върхът.
Тогава се обади Емо.
Той притежаваше двадесет и седем процента от една от банките. Беше бивш служител на силовите структури и през годините беше изградил репутация на човек, който не обича да пита.
Баща му също бил човек с влияние в старата система.
Емо беше преживял прехода по свой начин.
Той не говореше много.
Но когато говореше, хората обикновено мълчаха.
Тази вечер обаче направи грешка.
— Трябва да направим това — каза той.
Няколко души се спогледаха.
— Кое „това“? — попита един.
Емо се наведе напред.
— Казах какво трябва да направим. Всеки от вас да осигури хората си. Контактите си. Ресурсите си. И никой да не предприема нищо самостоятелно.
Тонът му беше заповеднически.
— Емо — прекъсна го някой, — ние не сме ти подчинени.
— Не съм казал това.
— Именно така звучиш.
В залата се появи напрежение.
Емо се облегна назад.
— Ако някой има по-добра идея, да я каже.
Мълчание.
Тогава се обади човекът, който седеше до него.
Неговият приятел от двадесет години.
Човекът, който притежаваше 98% от собствената си банка.
Двамата бяха почти неразделни. Ходеха заедно на почивки с приятелки, пътуваха по света, вечеряха почти всяка седмица. Познаваха се почти от деца. Ходеха заедно по гаджета.
Но тази вечер приятелството не можеше да промени едно нещо:
Всеки от тях беше собственик.
Равен на останалите.
— Емо — каза той спокойно, — не говори така.
Емо го погледна.
— Как?
— Като че ли командваш всички.
— Аз просто казвам какво трябва да направим.
— Не. Казваш какво ти смяташ, че трябва да направим.
Няколко души наведоха глави.
— Нека чуем останалите — продължи приятелят му. — Тук има двадесет и пет души. Всеки има собствена информация. Всеки има свои контакти. Всеки има семейство, служители и интереси. Не можеш да влезеш в тази стая и да започнеш да раздаваш заповеди.
Емо се усмихна студено.
— Добре. Слушай.
— Слушам те от двайсет години.
Този път усмивката изчезна.
За няколко секунди никой не каза нищо.
После разговорът продължи.
Говориха за ликвидност.
За сигурност.
За охрана.
За резервни канали.
За това кои хора могат да бъдат подкупени и кои — не.
За това кои институции все още могат да бъдат използвани законно.
И кои вече не трябва да бъдат докосвани.
В един момент Емо отново се намеси.
— Ако чакаме всеки да си каже мнението, ще ни няма, преди да сме взели решение.
— А ако вземем грешно решение? — попита някой.
Емо не отговори.
Срещата продължи още почти час.
Накрая хората започнаха да стават.
Столовете се отдръпваха един по един. Някои си подаваха ръце. Други само кимаха.
Емо остана до масата.
Приятелят му също.
За първи път от двайсет години между тях стоеше нещо невидимо.
Не беше кавга.
Не беше омраза.
Беше усещането, че светът около тях се разпада и никой вече не знае на кого може да вярва.
— Емо — каза тихо приятелят му.
— Да?
Той го погледна право в очите.
После се изправи.
— Стига бе, Емо. Дай да видиме кой ще оцелее.
Емо замълча.
Вратата на залата се затвори.
А отвън, в тъмния коридор, вече чакаха шофьорите.
Никой не знаеше дали ще се върнат отново в тази зала.
И никой не знаеше кой от тях ще бъде там следващия път.
Защото в държава, в която властта, парите и страхът вече се бяха преплели толкова силно, въпросът вече не беше:
Кой е най-богат?
Не беше и:
Кой има най-голяма банка?
Въпросът беше много по-прост.
Кой ще оцелее?
КУЛТУРА
Сенките на Държавна сигурност II: Невидимият играч на прехода
Когато България навлезе в 90-те години, обществото беше изпълнено с надежда. След падането на режима мнозина очакваха демокрацията да донесе свобода, справедливост и нови възможности. Но зад фасадата на промяната остана един стар призрак – Държавна сигурност. Макар формално закрита през 1990 г., тя продължи да диктува правилата чрез своите хора, връзки и методи.
Унищожаването на десетки хиляди досиета в началото на прехода беше като изтриване на паметта на обществото. Никой вече не можеше да проследи кой е бил агент, кой е доносничил, кой е дърпал конците. Така старите кадри спокойно се прехвърлиха в новите служби, в политиката, в бизнеса. Демокрацията се оказа фасада – избори имаше, партии имаше, но зад кулисите старите мрежи продължаваха да управляват.
Политическата сцена през 90-те беше белязана от хора, които имаха минало в ДС. Те не само заемаха ключови постове в новите институции, но и създаваха нови партии, които уж носеха демократични ценности. В действителност обаче тези партии често бяха контролирани от старите мрежи. Липсата на лустрация – системна проверка и отстраняване на кадри – позволи на бивши агенти да останат в управлението. Това забави демократичния процес и подкопа доверието в институциите.

В икономиката картината беше още по-брутална. Контрабандата, „скритият транзит“ и нелегалните схеми по време на ембаргото срещу Югославия превърнаха бившите структури на ДС в нови икономически елити. Приватизацията – уж шанс за модернизация – се оказа златна мина за хората с достъп до информация и връзки. Така се родиха олигарси, които концентрираха богатство и власт, докато обикновеният човек броеше стотинките за хляб.
През 90-те години България беше разтърсена от скандали, които показваха колко дълбоко ДС е вплетена в новата икономика. От контрабандата на горива и цигари до съмнителни приватизационни сделки – навсякъде се виждаше почеркът на старите служби. Те имаха информация, връзки и умения да действат в сивата зона между законното и незаконното. И го използваха безмилостно.
Последиците бяха тежки. Корупцията се превърна в норма. Новите икономически елити, родени от структурите на ДС, започнаха да диктуват политиката. Парите и властта се концентрираха в ръцете на малцина, докато обществото тънеше в криза. Демократизацията беше забавена, институциите – отслабени, а доверието в държавата – разрушено.
ДС остана невидим играч, който пренасочва ресурси, оформя нови елити и подкопава доверието в държавата. Преходът, който трябваше да донесе свобода и справедливост, се оказа белязан от сенките на миналото.
И до днес влиянието на ДС се усеща. Много от олигархичните кръгове, които се родиха през 90-те, продължават да имат власт и влияние. Те са продукт на един преход, който никога не беше напълно честен. Преход, в който старите структури намериха нови начини да оцелеят и да процъфтяват.
Историята на ДС през 90-те е история на пропуснати възможности. България можеше да тръгне по пътя на истинска демокрация и справедливост. Вместо това старите мрежи успяха да се адаптират и да запазят властта си. И това остави дълбок отпечатък върху съвременната история на страната.
Споделете мнението си в коментарите! 👇
СЪВЕТИ ЗА МАЙКИТЕ
ПРИКАЗКИ ЗА ДЕЦА
ПРИЯТНА МУЗИКА ЗА ВАШЕТО КАФЕНЕ, БАР, РЕСТОРАНТ, СЛАДКАРНИЦА, ДОМ
КУЛТУРА
Сянката на Държавна сигурност над българския преход
Когато се говори за провала на българския преход през 90-те години, най-често се посочват икономическата криза, политическата нестабилност, хиперинфлацията и разграбването на държавната собственост. По-рядко се задава въпросът кой разполагаше с необходимите ресурси, информация, международни контакти и организационен капацитет, за да се възползва от хаоса. За много изследователи, журналисти и участници в събитията отговорът води към бившите структури на Държавна сигурност.
Формално ДС беше разформирована през 1990 г. На практика обаче голяма част от нейните кадри, агентурни мрежи и неформални връзки оцеляха и се адаптираха към новите условия. Вместо да бъдат подложени на мащабна лустрация, както в някои други държави от Източна Европа, бивши служители и сътрудници на службите запазиха позиции в държавната администрация, икономиката и зараждащия се частен сектор. Според редица анализи именно тези мрежи са играли съществена роля в преразпределението на икономическата власт през първото десетилетие на прехода.
Особено показателен е процесът на приватизация. Докато голяма част от обществото наблюдаваше как държавните предприятия губят стойност или фалират, определени кръгове разполагаха с информация, контакти и достъп до финансови ресурси, които им позволиха да придобият значителни активи при изключително изгодни условия. В общественото съзнание именно тогава се формира убеждението, че преходът не създава свободен пазар, а нова олигархия, изградена върху старите мрежи на властта.

В политиката влиянието се проявяваше по различен начин. След 1989 г. партиите формално се конкурираха помежду си, но зад кулисите често се говореше за общи зависимости, икономически групировки и неформални центрове на влияние. Според критиците на прехода част от тези структури произлизат именно от средите на бившата ДС и използват натрупания през десетилетията ресурс, за да влияят върху ключови политически решения независимо от това коя партия е на власт.
Не по-малко важна е ролята на службите във външнотърговските операции на комунистическия режим. Още преди 1989 г. определени структури на ДС участват в дейности извън традиционното разузнаване, включително международни икономически операции и контрабандни канали. След рухването на режима част от тези контакти и механизми не изчезват, а се превръщат в основа за нови икономически мрежи в условията на слаб контрол и институционален вакуум.
Това не означава, че всяко икономическо или политическо развитие през 90-те години може да бъде обяснено единствено чрез Държавна сигурност. Преходът беше резултат от множество фактори – международна среда, грешки на правителствата, липса на опит с пазарната икономика и дълбоки структурни проблеми. Но би било трудно да се разбере историята на този период без анализ на ролята на старите служби и техните наследници.
Три десетилетия по-късно въпросът остава актуален. Причината е проста: когато едно общество не успее да прекъсне връзката между старите мрежи на власт и новите демократични институции, миналото продължава да определя настоящето. Именно затова дебатът за Държавна сигурност не е спор за историята, а спор за характера на българската демокрация и за произхода на значителна част от политическия и икономическия елит на прехода.
Споделете мнението си в коментарите! 👇
СЪВЕТИ ЗА МАЙКИТЕ
ПРИКАЗКИ ЗА ДЕЦА
ПРИЯТНА МУЗИКА ЗА ВАШЕТО КАФЕНЕ, БАР, РЕСТОРАНТ, СЛАДКАРНИЦА, ДОМ
-
ИСТОРИЯ4 years ago
Вълчан войвода изключително образован човек, перфектно владеел бойните изкуства
-
БЛОГ4 years ago
ВЕЛИКАТА ЦИВИЛИЗАЦИЯ, СИМВОЛЪТ НА ПРОГРЕСА РУХНА ПРЕД ОЧИТЕ МИ, САМО ЗА ДВЕ СЕДМИЦИ!
-
LIFE5 years ago
Защо да не гоните котка, ако се гали в краката ви
-
БЛОГ4 years ago
Помагам на майка ми финансово, но жена ми и тъща ми са категорично против, как да постъпя
-
LIFE4 years ago
Лора Крумова показа сина си за сефте от бебе
-
АНАЛИЗИ5 years ago
Кеворк я разкости: ПКП, вместо да се скрие в Джендема, сипе заплахи
-
ИСТОРИЯ4 years ago
Как създават Съветския съюз – Ленин срещу Сталин
-
СВЯТ4 years ago
Марионетното правителство в Германия с упорито усърдие унищожава промишлеността
