Стоим с майка ми пред английското посолство в София. Аз съм на 17.

И единственото в главата ми е: не ми се ходи никъде.

Приятели, купони, целият ми свят, всичко е тук.

Майка ми знае, че пуша, но никога не съм палил пред нея. И докато гледам посолството, ми идва най-зрялата мисъл, на която е способен 17-годишен: „Мамка му. Дадат ли ми визата, заминавам. Значи трябва да пропуша пред майка ми.“

Това ми беше големият философски проблем. Келеш, който си няма идея какво го чака.
Е дадоха ми визата, явно щом пиша тези неща сега 🙂

Лондон ме посрещна с урок по реалност. По онова време беше трудно с квартирите. Озовах се в къща с три спални, в която живеехме осем души. В моята стая бяхме четирима. Къщата в която бяхем я бяха взели майка ми и нейният приятел. Чрез техния първи шеф, като гарант. Там живяхме 2 години и половина.

Знам, че много хора са го минали това. Но малцина го признават на глас, срам ги е. Мен вече не ме е.

Първият ми ден в къщата трябваше да си сглобявам рафтове за стаята. Един от хората, с които живеех, ми даде дрил и винтове: „Лесно е, ще се справиш.“ ми каза.

Натискам аз. Винтът не влиза. Натискам по-силно, пак нищо. Ама упорит келеш, бутам с все сила. Добре че дървото беше меко, та поне се захвана нещо.

Вечерта човекът се прибира, аз му се оплаквам, защо ме излъга, че било лесно. Той поглежда дрила и ми се смее: 😂😂😂„Ти си я сложил на развиване, не на навиване.“

Цял ден бях натискал с все сила… в грешната посока.

В България бях виждал само отвертка и чук.😳

Поуката от онзи ден я нося и до днес: упоритостта без правилната посока е просто хабене на сила. Можеш да буташ с цялото си сърце и пак да не помръднеш ако въртиш на грешната страна.
Не бях смотан в онзи ден, просто никой не ми беше показал, че има друг начин. Затова и до днес, преди да натисна по-силно, първо спирам да проверя дали изобщо въртя накъдето трябва.

Това беше Ден 1. Утре, как от тук тръгна всичко. 👇

💬 Спомняш ли си първия път, в който трябваше да се правиш, че знаеш нещо, а нямаше идея? Разкажи, преодолей срама.

Няколко неудобни факта за майчинството и работещите жени, защото въпреки, че изчезваме като народ, в момента се говори в напълно грешна посока.

– Да тръгват децата на ясла преди 3-годишна възраст е абсолютно вредно за тях и всеки, запознат с темата, може да ви го каже. Ако трябва да се прави нещо по майчиството, то трябва да се увеличи до 3-годишна възраст на детето.

– Майчинството е най-малкият ни проблем финансово. Почти никой, освен измамниците, не си избива осигурителните вноски, защото финансовата пирамида, наречена осигурителна система е изначално сбъркана. Ние трябва да вървим в посока осигурителната системата да функционира повече на инвестициионен принцип и вносителите да си получават парите с лихвите. Най-доброто нещо е да се започне с осигуряването за майчинство, което освен да е за 3, вместо за 2 години, да се покрива напълно, а не с минимални обезщетения след първата година. Това дори за бюджета няма да е кой знае колко тежко, защото се харчи за какви ли не други глупости.

– Трябва да се стимулират жените да раждат преди да влязат на пазара на труда, защото моделът “едно дете след 35-тата година” е катастрофален и освен че изчезваме като народ е медицински вреден за жената, детето, а и за обществото, поради множеството медицински усложнения (които съответно здравната система харчи пари да лекува). Фертилността започва да спада около 27-мата година на жената, а усложненията около бременността и раждането са много повече, ако няма навременно първо раждане.

– Нека сме реалисти – “кариерите” на повечето хора не са кариери, а поредица от работни места. Аргументът, че “кариерата” на редовата HR-ка или касиерка в Lidl много страда от взети 5-10 години майчинство е абсурден и не отговаря на реалността. Той е просто пропаганда, която се продава на младите момичета и губи най-ценните години от младостта им в посрествени работни места. Да вземаме решения за демографската политика на база десетина процента от населението жени, които имат супер успешни корпоративни кариери, е чиста проба малоумие. И още нещо – много жени преосмислят кариерите си след раждане, защото виждат света по различен начин. Още една причина да раждат рано и едва като им пораснат децата, да прекарат 40 години на пазара на труда.

– И голямата бомба – има горе-долу нулева качествена добавена стойност за обществото от това, че жените работят. Едно, че увеличаването двойно на работната сила на пазара на труда намалява заплатите на индивида. Второ, има нещо, наречено two-income trap – по-евтиния труд води до абсурда двама работещи родители едва да свързват двата края. Има книга по въпроса, писана от жена (Елизабет Уорън). За всичко, което жената не въриш като си остава вкъщи, някой трябва да плаща – ясли, кола и бензин да ходиш до работа, всякакви услуги и пособия, готова храна и т.н. Трето – атомизацията прави хората по-лесно манипулируеми, а държавата прибира данъци от двама, вместо един.

Ако целта ни е да решим демографския проблем, то трябва да се дават сериозни привилегии на младите семейства и конкретно на жените да раждат по-млади, да раждат по повече деца и едва след това (или паралелно с майчинството) да завършват образованието си и да започват сериозната си кариера, след като децата им са пораснали.

Ако искаме да растат здрави деца, трябва да удължим майчинството.

Ако искаме здрави семейства, трябва да гарантираме и правата на бащата, а не да го третираме като банкомат.

Ако искаме по-независима и силна средна класа, със стимул да работи, трябва плащащите осигуровките да си връщат парите и те да са управлявани добре.

Това другаде няма да го чуете.

ПП: Имам три деца.

Срещнах една позната и тя ми каза:

„Бях на морето 20 дена да поживея.“

Тази нейна реплика остана в главата ми. Замислих се – нима през останалото време не живеем? Или просто съществуваме? Отговорът не е толкова прост, колкото изглежда.

Съвременният човек е убеден, че живее постоянно. Но ако седнем и честно изчислим как минава времето ни, картината става стряскаща. В седмицата има 168 часа. От тях около 56 часа спим. Още 40 часа работим. Към това трябва да добавим поне 12 часа домашни задължения – чистене, готвене, ремонти, грижи за децата. За транспорт губим средно още 10–12 часа. Храненето отнема поне 10 часа седмично. За телефон, интернет и телевизия често отиват десетки часове, без дори да усетим.

Когато човек събере всичко, се оказва, че за истински живот остават около 20–30 часа седмично. Това е по-малко от 20% от времето ни. А ако махнем и часовете, в които сме уморени, разсеяни или тревожни, може би реално живеем едва 10% от живота си.

Останалото е навик, задължение, оцеляване.

Парадоксът е, че никога човечеството не е имало толкова удобства, а никога човекът не е бил толкова уморен. Машини перат вместо нас, коли ни возят, телефони вършат работа за секунди, изкуственият интелект може да смята, пише и анализира вместо човека. И въпреки това все не ни стига време.

Защо?

Защото сме объркали живота с бързането.

Животът не е просто биологично съществуване. Не е само да дишаш, да ядеш и да плащаш сметки. Да живееш означава да усещаш. Да имаш време да погледнеш небето, да чуеш смеха на детето си, да изпиеш едно кафе спокойно, да поговориш с приятел без да гледаш часовника. Да седнеш на пейка и да почувстваш, че моментът има стойност.

Навремето хората са били по-бедни, но сякаш са имали повече време един за друг. Днес сме свързани с целия свят, а все по-рядко разговаряме истински. Живеем сред хиляди информации, но ни липсва смисъл.

Не случайно в Библията е казано:

„Шест дни работи, а седмия почивай.“

Това не е просто религиозна повеля. Това е напомняне, че човекът не е създаден само за труд. Почивката не е мързел, а връщане към себе си. Без нея душата изсъхва.

Може би затова хората казват:

„Отивам да поживея.“

Те не говорят за лукс или пари. Говорят за онези редки мигове, когато човек отново усеща, че е жив.

И тогава остава най-важният въпрос:
След като толкова малка част от времето си истински живеем – как използваме тези мигове?

Христо Кенаров