Малко хора извън кръга на изучаващите психология са си давали труда да разрешат въпроса как се заражда мисълта. Ако се замислим, ще видим, че още като деца ние притежаваме вече оформени множество мисли – огромен склад от тъй наричаните “вродени” идеи. Това са идеи, които носим със себе си – синтезирани и обобщени резултати от наши минали опитности в предишни животи. С такъв умствен багаж ние навлизаме в този живот, така че психологът не е в състояние да установи чрез непосредствени наблюдения как се заражда мисълта.

И все пак той би могъл да научи това-онова от наблюденията си над едно дете, защото както новото физическо тяло повтаря набързо в утробния си период дългата физическа еволюция на човечеството, така и новото умствено тяло преминава в детството стадиите на своето дълго минало развитие. Наистина, умственото тяло по никакъв начин не би могло да се отъждестви с мисълта и следователно с простото изучаване на новото умствено тяло всъщност не можем да установим как се заражда мисълта. Това е още по-вярно, ако се има предвид, че хората, които могат да изучават умственото тяло непосредствено са малко, а другите са ограничени да правят изводи само въз основа на резултатите от дейността на това тяло, които могат да се наблюдават отразени върху неговия по-плътен другар – физическия мозък и нервната система. Самата мисъл е нещо също толкова различно от умственото тяло, колкото и от физическото; тя принадлежи на съзнанието откъм неговата живот-страна, докато умственото и физическото тела принадлежат на форма-страната, на материята и са просто преходни носители или средства за проява. Както вече казахме, изследователят трябва винаги да има предвид “разликата между този, който знае и ума, който е неговото средство за постигане на знанието”, както и даденото вече определение на думата “ум” – умствено тяло и манас – едно сложно образувание.

Можем обаче, изучавайки въздействието на мисълта върху тези млади тела, по аналогия да направим извод за начина, по който възниква мисълта, когато едно Аз, от която и да е Вселена, влиза за първи път в контакт с не-Аза. Наблюденията могат да ни помогнат според правилото “Каквото е горе, това е и долу”. Тук всичко е само отражение и изучавайки отраженията, можем да научим нещо за предметите, които ги хвърлят.

Ако внимателно наблюдаваме едно дете, ще установим, че усещанията – отклик на дразнения с чувство на удоволствие или мъка – предшестват всеки признак на ум. Това означава, че неопределени усещания предшестват определени познания. Преди раждането детето е било поддържано от жизнените сили, течащи в майчиното тяло. Когато то започне независим живот, притокът на тези сили секва. Тогава майчиният живот тече вече вън от тялото на детето и не се подхранва от него. С намаляването на жизнените сили започва да се долавя нужда и тази нужда е мъка. Удовлетворяването й пък доставя удоволствие и детето изпада отново в несъзнателност. Появяват се първите слухови и зрителни усещания, но все още не се забелязва признак на разбиране. Първият признак на ум се появява, когато видът и гласът на майката или дойката се свържат с постоянно подновяващата се нужда и с доставянето на удоволствие чрез хранене – когато чрез паметта се появи връзка между група повтарящи се усещания и външен обект, който се разглежда като нещо отделно и като причина на тези усещания. Мисълта е осъзнаването на връзка, обединяваща в един цялостен образ многото усещания и външния обект. Това е първата проява на ум, първата мисъл; технически, това е перцепция[1]. Същността на тази перцепция е установяването на връзка, подобна на гореописаната, между една единица съзнание (Джива) и даден обект; там, където се установи такова отношение, има мисъл.

Този прост и вечно повтарящ се случай може да послужи като пример за това как се ражда мисълта в едно отделно Аз, т.е. в едно троично Аз, затворено в обвивка от материя, независимо колко фина е тя; едно Аз, различно от Единния Аз. В такова едно отделно Аз усещанията предшестват мислите, вниманието на Аза се събужда от впечатления, направени му от някои усещания, на които то откликва. Силното усещане за нужда, дължащо се на намаляването на жизнената енергия, само по себе си не поражда мисъл. Но нуждата, която се удовлетворява при срещата с млякото, оставя определено впечатление, следвано от чувство на удоволствие. След като това достатъчно често се е повтаряло, Азът достига повърхността слепешката, пипнешком; повърхността, защото оттам са дошли впечатленията. Жизнената енергия тече в умственото тяло и влива в него живот така, че то започва да отразява (първоначално слабо) предмета, предизвикал усещането. Тази промяна в умственото тяло, след като бъде повторена много пъти, разбужда Аза откъм неговата познавателна страна и той започва съответно да трепти. Изпитвал е нужда, осъществява се среща, изпитва удоволствие, но със срещата се появява и образ – въздействано е както върху устните, така и върху очите, като двете сетивни впечатления се сливат. Неговата собствена вътрешна природа свързва нуждата, срещата, образа и удоволствието в едно и тази връзка е мисъл. Докато той не отговори на въздействията по такъв начин, мисъл няма; Азът е този, който възприема, а не нещо друго или по-нисшестоящо.

Новият начин на възприемане оформя желанието; съзнанието престава да усеща неясна нужда от нещо и оформя желание за нещо вече определено – за мляко. Но първоначалното възприятие трябва да бъде преразгледано, защото Познавателят е свързал три неща в едно, а едно от тях трябва да се отдели – желанието. За отбелязване е, че първоначално появата на човека, който дава млякото, извиква нуждата, т.е. Познавателят извиква нуждата, когато се появи образът, асоцииран с нея – детето, макар и да не е гладно, ще желае гръдта на майката, когато я види. По-късно тази погрешна връзка се преустановява и майката се възприема като причина и цел на удоволствието. Така възниква желанието за майката, което по-нататък става импулс за мисъл.

В много източни и западни книги по психология е казано твърде ясно, че мисълта се корени в усещането и че докато не бъдат натрупани множество усещания, не може да има мислене.Някои автори отиват по-далеч, като твърдят, че усещанията са не просто материал, от който се изграждат мислите, а че мислите произлизат от усещанията, игнорирайки по такъв начин присъствието на какъвто и да било Познавател. Други пък изпадат впротивоположната крайност. Те разглеждат мисълта като резултат от дейността на Мислителя, започната отвътре, а не след получаването на първите импулси отвън, като усещанията са материалът, при обработката на който той проявява своята вродена специфична способност, без те да са необходимо условие за неговата дейност.

Всеки един от двата възгледа има в себе си зрънце истина, но цялата истина е някъде по средата. Макар за събуждането на Познавателя да е необходимо усещанията да влияят върху него отвън и макар първата мисъл да се появява вследствие на импулс, на усещания, изпълняващи ролята на необходим предшественик, все пак ако я няма вродената способност за свързване на нещата в едно, ако Азът не е Знание по своята собствена природа, усещания могат да се получават постоянно, но никога няма да се роди мисъл. Затова само наполовина вярна е тезата, че мислите водят началото си от усещанията. Трябва да съществува сила, която да работи над усещанията, за да ги организира, за да установи връзка между тях, връзка между тях и външния свят. Така Мислителят е бащата, усещането е майката, а мисълта – детето.

При положение, че мислите водят началото си от усещанията, а те пък биват предизвиквани от външни въздействия, е много важно, появи ли се някакво усещане, неговото естество и обхват да бъдат точно наблюдавани. Задача номер едно на Познавателя е да наблюдава; ако нямаше нищо за наблюдение, той би останал завинаги спящ. Но когато пред погледа му застане някакъв предмет, когато усети въздействие като отделно Аз, тогава като Познавател той наблюдава. От прецизността на това наблюдение ще зависи мисълта, която ще си състави въз основа на всички подобни наблюдения взети заедно. Ако той не наблюдава внимателно, ако установява неправилна връзка между причиняващия въздействието предмет и себе си, тогава от тази грешка в неговата дейност ще се породят цял куп следващи заблуди, които само едно преразглеждане на нещата би могло да оправи.

Нека сега проследим как работят усещането и възприятието в определени случаи. Да предположим, че аз почувствам докосване до ръката си, като докосването причинява усещане – отговаря му се с усещане; разпознаването на предмета, причиняващ усещането, е мисъл. Когато почувствам докосване, аз чувствам и нищо повече не е необходимо, що се отнася просто до това усещане, но когато от чувството премина към предмета, който го причинява, аз възприемам този предмет и възприятието е мисъл. Това възприятие означава, че като Познавател вече познавам връзката между този предмет, който е причинил известно усещане, и моето Аз. Това обаче не е всичко, защото аз получавам и други усещания за цвят, форма, мекота. Те също преминават у мен като Познавател и подпомогнат от спомени за подобни усещания, получени по-рано, т.е. сравнявайки минали образи с предмета, докосващ се до ръката ми, аз решавам от какъв вид е той.

В този начин за възприемане на нещата, които ни карат да усещаме, се крие началото на мисълта; или, казано с по-прости думи, възприемането на едно не-Аз като причина за дадено усещане в Аза, е началото на познанието. Само усещане, ако такова нещо беше възможно, не би довело до осъзнаване на не-Аза; би имало само чувство на удоволствие и мъка в Аза, вътрешно съзнание за разширяване или свиване. Никакво по-голямо развитие не би било възможно, ако човек не беше в състояние да прави нещо повече от това да усеща. Само чрез осъзнаването на предметите като причини за удоволствие или страдание, започва неговото човешко възпитаване. От установяването на съзнателна връзка между Аза и не-Аза зависи цялото бъдещо развитие, което ще се състои най-вече в това, тези връзки да стават все по-многобройни и по-сложни, по-добре познати на Познавателя. Познавателят започва своето външно развитие, когато събуденото съзнание, усещайки удоволствие или мъка, обърне своя поглед към външния свят и каже: “Този предмет ми доставя удоволствие, а този ми причинява мъка.”

Трябва да бъдат изживени много на брой усещания преди Азът да започне да отговоря външно. Появява се една смътна, несъзнателна тъга по удоволствието, която се дължи на желанието то да бъде изпитано повторно. Това е добър пример в потвърждение на казаното по-горе, че няма чисто удоволствие или чиста мисъл, защото желанието за повторение на едно удоволствие подразбира наличие в съзнанието на съхранена, макар и бледа, картина на удоволствието и това е паметта, която принадлежи на мисълта. Дълго време полусъбуденото Аз лъкатуши от едно нещо към друго, блъскайки се в не-Аза без посока, изпитвайки ту удоволствие, ту мъка, без да може да схване ясно причината и за двете. Едва когато това е продължавало дълго време, повтаряйки се множество пъти, възприятието става възможно и връзката между Познавател и Познаваемо се установява.