Царство България – съюзник на нацистка Германия
През Втората световна война Царство България бе фашистка държава с монархическа форма на управление. Такава тя бе от началото на 1935 година до началото на септември 1944 година.
Завършеният си фашистки вид Царството придоби , когато на 1 март 1941 година, с подписа на неговия министър-педседател професор Богдан Филов, то стана съюзник на нацистка Германия.
Не просто на Третия райх, а именно на нацистка Германия!
От тогава изминаха 81 години. Не много – един нормален човешки живот.
Не става дума и за кръгла годишнина от този съдбоносен акт в Историята на България. А за това да не бъде забравено зловещото събитие, станало тогава… Много са причините за него. Една от тях е водеща: Вече три десетилетия с реакционните си медии и най-вече – с новопоявилата се монархофашистка историография, тя тръгна на истинска война с антифашистката памет на нашия народ.

Днес кръвните и идейни потомци на българския фашизъм напълно реабилитираха своите предшественици. Почувствали се победители в Студената война на родна почва, те дадоха ход на нова спирала на уж преодоляната и уж забравена една друга наша –българска война: гражданската.

Тази война започна с разгрома на Войнишкото въстание през 1918 г. и продължи с променяща се интензивност до средата на 50-те години на ХХ век.

Тази 40-годишна война имаше своите знаменателни дати, една от които е именно 1 март 1941 г., когато Царство България стана част от Тристранния пакт…

Подписването на този пакт бе връхната точка на историческата несъстоятелност, достигната от германофилската българска буржоазия и нейния политически елит.

Как се стигна до включването на България в агресивния фашистки Тристранен пакт и какво ѝ донесе той?

Пряката подготовка на страната за подписване на пакта не бе продължителна, но атмосферата за този съдбоносен ход на германофилската монархофашистска буржоазия се създаваше по-отдавна : от 1937 година. Тогава „цар“ Борис бе вече окончателно затвърдил воята еднолична диктатура.

Самият Тристранен пакт между Германия, Италия и Япония бе сключен много късно – чак на 23 септември 1940 г., когато Вермахтът бе повалил Полша и Франция, окупирал бе Белгия, Холандия, Дания…

По това време А. Хитлер не потърси държави-съюзници в Западна Европа, а в нейната източна част.

Така, членове на Пакта стават: Унгария – на 20 ноември 1940 г., Румъния – на 23 ноември, Словакия – също по това време. На Балканите до края на 1940 година извън Пакта оставаха Югославия, България, Албания и Гърция. Впрочем Албания бе вече окупирана от Италия, а Гърция бе жертва на агресия на същата тази Италия.

Без колебание може да се каже, че създаването на агресивния пакт бе естествено следствие от дотогавашното развитие на събитията в Европа и света. Тритраннният пакт бе сключен след смазвнето на републканска Испания от обединените фашистки армии на Германия, Италия и ген. Фр. Франко.

Още по-голяма роля в това отношение изигра победоносниия край на кампанията на Вермахта срещу Полша и цяла Западна Европа .

Но тази победа бе просто епизод от главоломния възход на нацизма в Европа след 1929 г. През пролетта на 1939 г., без нито една дипломатическа пречка и нито един изстрел Англия и Франция позволиха на Германия да възстанови военната си мощ, да ликвидира Австрия, да присъедини Судетите и цяла Чехия към Райха. По същото товавреме в съюз с Италия Третият Райж смаза Републиканска Испания.

През лятото на 1939 г. лидерите на западните сили Англия и Франция най-после разбраха – войната е неизбежна. Надеждата, че А. Хитлер ще пусне в ход чудовищната си военна машина срещу СССР се изпари за няколко седмици. Дошъл бе редът на Полша…

Всъщност, дъхът на войната съпровождаше възхода на нацизма, особено когато той дойде на власт в Германия. Натискът за ревизия на ужасяващия Версайски договор печелеше европейското обществено мнение дори в страните, които бяха облагодетелствани от този договор.

Поставена на колене от Ньойския договор бе и България, обградена от държави, заграбили нейни земи с изконно българско население. В тази изключително тежка ситуация страната се нуждаеше от политици, способни на „висш дипломатически пилотаж”. Вместо това, начело на държавата се сменяха царски подлоги с бездарни политически демагози и … обратно.

Такъв бе прогерманският буржоазен политически елит на многострадална България, който успя за 64 години да я уреди с три военни преврата, с пет войни, с три въстания и две национални катастрофи…

Некадърността на буржоазния политически елит на Царство България с пълна сила се прояви именно при подписването на Тристранния пакт, когато заради него България отново се оказа в лагера на победените във Втората световна война.

Но нека вървим подред.

* * *

След Първата световна война бе създадена т. нар. Малка антанта, в която влязоха Чехословакия, Югославия, Румъния и Гърция. Този военен съюз бе насочен срещу „реваншистката опасност” от Унгария и България. Затова и нашата страна до 1938 г., се намираше в международна изолация, когато със солунското споразумение бе сложен край на нейното 20-годишно унизително положение.

За да позволят товва всяка от страните на Малката
антанта има своитте услловия.

От тях особеноо важно бе искането на Югославия Българя да се отткаже и териториалните претенци си за Вардарска Македония , но и от защитата на българското населление там. С това сред него окончателно се откри „свободно простраанство“ за пълзящия македонизъм. Българите във Вардарска Македония не искаха да бъдат сърби, но те не можеха да бъдат и българи. Дори името на Вардарска Македония бе заменено с област Южна Сръбска Бановина.

Това не попречи на някогашните монархофашисти и техните идейни потомци да нарекат

Кобурга Борис „Обединител“. Така никакъв Коминтерн, никакви смени на народността от комунистите в Пиринска Македония не дадоха тласък на последвалата македонизация. Такъв последен тласък бе подписаният от Кобурга на 25 януари 1937 г. Договор между Кралство Югославия и България за вечно приятелство.

Вследствие именно на този окончателен отказ от претенциите на България към територията и населението на Вардарска Македония и ревизията на Версайската система от Германия, съседите на България ѝ дадоха право да възстанови в пълен размер своята армия, очаквайки, че България ще се примири със статуквото си на победена страна. А статуквото на Югославия и Гърция като победители ги постави в антигерманския лагер.

Иначе, както на югославската, така и на гръцката буржоазия не бяха никак чужди антикомунистическите и пронацистки настроения.

По силата на много други обективни и субективни причини нацистка Германия връщаше все по-бързо своето влияние в България. След фактическия преврат, извършен със замяната на Кимон Георгиев като министър-председател с ген. Пенчо Златев на 22 януари 1935 г. от „цар“ Борис III срещу властта на звенарите, в страната бяха широко отворени вратите за налагане на нацисткото влияние.

След идването на А. Хитлер на власт, тя с ускорени темпове започна да се фашизира а заедно с нея и целия общществен живот в страната.

Няма никакво съмнение, че в създадената след Първата световна война обстановка зад поччти всички драматични колебания във вътрешната и външна политика на страната неизменно стоеше Кобургът – „цар „ Борис III, който беше българският фюрер на една от разновидностите на европейския фашизъм. Може би ген. Жеков, ген.Хр. Луков, полк. Пантев или Ал. Цанков биха установили още по-кървав и още по-фашистки режим – повторение на нацизма, но самите немци не желаеха това. Монархическият тип фашизъм съвсем определено ги задоволяваше – „царят„ осигури на немците всичко, което те поискаха от него до самата му смърт. Тази издънка на Кобургите презираше дошлите от обществената лумпениада раззни фюрери, дучета, каудиля и тям подобни, но смееше да им противостои, защото бе нелигитмен държавен глава на Бъпгария. Той бе стаанал държавен глава в нарушене на Търновската конституция…

В управлението на Българияа на А. Хитлер не му бяха нужни истеричните български сурогатни нацисти, като „родните ни” там легионери, ратници, отецпаисиевци и пр. Със своите садистки маниери и лишени от каквато и да е обществена подкрепа, те неизбежно щяха да предизвикат масов кървав конфликт в страната и по този начен щяха съвсем ненужно да дестабилизират тила на Вермахта.

Легионерите и ратниците настояваха България непременно да изпрати войски на Източния фронт. Царят бе против това. Против бе и самият А. Хитлер, който отново потвърди тази си позиция в самия ден на подписването на Тристранния пакт.А когато фюрерът на „Легиона” ген.Луков организира подписка за доброволци на Източния фронт той събра едва…1500 души – измета на българското общество.

Сега потомците на тези доброволци учат българския народ на демокрация и любов към „либералните ценности”.

* *

Защо А.Хиттлер не е поискал бългаси воиницци за Иззточня ффротт 2

Германското разузнаване, особено след 1937 г., работеше в България на пълни обороти. А. Хитлер знаеше за дълбоко вкоренените в българския народ русофилски чувства. Армията на такъв народ, изпратена на Източния фронт, щеше да създаде огромни проблеми на Вермахта.

Съвсем друго бе положението, ако българската армия се превърнеше в своеобразен балкански резерв на нацистката военна машина. Така и стана! А. Хитлер излезе прав в своите разчети.

Цар Борис III още по-добре познаваше обществените настроения в страната. Но още през 1938 г. той бе наясно, че Европа е пред нова голяма война. Той бе играл важна посредническа роля между Германия и Англия при подписването на Мюнхенския договор, който ликвидира Чехословакия. Кобургът бе разбрал,че А.Хитлер няма да спре дотук и сериозно бе загрижен за трона си; а дали ще го задържи, зависеше от позицията на България към приближаващата война.

Победоносният марш на Вермахта през 1939-1940 г. и доминиращото положение на германофилската буржоазия и нейните политически представители в България над англо-френската убедиха царя да застане на страната на Германия. Въпросът бе как да стане това и кога. В това отношение за по-нататъшната съдба на България събитията в нея през 1940 г бяха не по-малкоо важни от тези през 1941 г..

Годината 1940 започна с парламентарни избори. Именно този факт се използва сега от недобросъвестни историци и политици, за да „доказват”, че Царство България била демократична ,а не фашистка държава.

Съставено с активното участие на полицията, при забрана за дейност на каквито и да са политически партии, след мажоритарни избори двадесет и петото Обикновено народно събрание бе своеобразен парламентарен декор на монархофашизма.

Малобройната опозиция в Народното събрание, състояща се от либералните англофилски кръгове, от известни земеделци, комунисти, и социалдемократи всъщност изразяваше истинските интереси и настроения на мнозинството от българския народ. Не е никаква тайна,че опозиционните депутати бяха подложени на постоянен груб натиск; на тях или се отнемаше думата, или изобщо не им се даваше в решаващите за страната дебати.

И тук отново допираме до особеностите на българския фашизъм. Вярно е, че той имаше своите специфики, но такива имаха и другите разновидности на фашизма – било то в Италия, Испания, Португалия, Харватско, Унгария ,Словакия и т.н. и т.н…

Откритите и безмозъчни подражатели на германския нацизъм у нас бяха свързани със своите покровители в Берлин и бяха негов политически резерв и средство за изнудване на „умерения” монархофашизъм; и нищо повече.

Но имаше и един друг,прикрит и ръководен от двореца фашизъм.И този именно фашизъм имаше своя фюрер в лицето на монарха и си беше пак фашизъм.И най-точно – монархофашизъм,като същността на режима бе фашистка, защото не можеше да е друг един режим, в който има избори, но няма партии. А няма партии ,защото те са… забранени.

Но не само тези „теоретични” аргументи разкриват лицето на тогавашния режим. Той бе фашистки и в своите практически действия.

След изборите за 25 Народно събрание, на 15 февруари проф. Богдан Филов бе назначен от царя за премиер, който впоследствие се оказа най-влиятелния (макар и не най-ярък) изразител на прогерманската българска буржоазия.

Това пролича незабавно с поемането на управлението на страната – в пълен ход бе задействан този странен парламентарен фашизъм, при който парламентът не бе нищо повече от законодателен филиал на правителството.

И така фашистките закони последваха един след друг: „Закон за извънредните разходи и обезпечаване сигурността на страната”, който даваше практически неограничени права на полицията.

След него бе гласуван „Закон за гражданската мобилизация”, който поставяше народното стопанство на страната на военни релси.

На 1 юни 1940 г.бе създадена Дирекция на външната търговия, която пое задачата да ръководи изключително нарасналия износ само за Германия.

А в средата на м. юни ,за да няма никакви съмнения какв е режима ,бе открит и първият фашистки концлагер в с. Рибарица, Тетевенско.

През юни-юли Ал. Белев – чиновник в МВР бе изпратен на обучение в Германия, за да се запознае с опита на нацистите в борбата срещу „еврейската опасност”.

И всичко това се вършеше месеци преди създаването на Тристранния пакт! Което показва, че монархофашистка България, с пакта или без пакта, е била готова да следва нацистка Германия. Още повече, че след разгрома на Франция и окупирането на почти цяла Северна Европа от нацистите ,започва дипломатическата (а и военна) битка за Балканите между Германия и СССР. В тази битка от особена важност е ориентацията на България, на която и двете велики сили обещават връщането на Южна Добруджа в пределите на Родината.

На 26 юли 1940 г. Б. Филов е в Залцбург за среща с А. Хитлер. Там е уговорено връщането на Южна Добруджа да бъде представено изключително като дело на немците. И след спогодбата в Крайова на 7 септември, когато това става факт, в българските буржоазни медии започва бясна пропагандна кампания, величаеща „великия Райх” и неговия „гениален фюрер”…

В края на септември 1940 г. е подписан Тристранният пакт между Германия, Италия и Япония . Участието в него на Япония показва, че наближаващата война ще прескочи границите на Европа и ще бъде отново световна.

Но засега тя все още е само европейска – през октомври фашистка Италия напада Гърция, след като вече е „колонизирала” Албания. Това е сигнал в България да бъде въведена купонна система.

На 17 ноември царят, заедно с външния си министър Ив. Попов, е на посещение при А. Хитлер и въпреки, че Кобургът де юре все още отказва да подпише Пакта, де факто и двамата са убедени в неизбежността от пршсединяването към него. След това всеки от тях ще изиграе своята роля за пред историята – Кобургът със своята уж съпротива, а Ив. Попов с непрестанните си заплахи, че ще подаде оставка.

На техните мними колебания е сложен край, когато на 20 ноември чрез българския пълномощен министър в Москва СССР предлага на България т.н. гаранционен пакт.

Пет дни след това в България пристига главният секретар на Министерството на външните работи на СССР А. Соболев с предложение за Пакт за ненападение и взаимна помощ между двете страни.

Това предложение е отхвърлено и от монарха, и от правителството. То е отхвърлено и от буржоазнодемократичната опозиция, която е имала свой вариант – България да обяви последователен неутралитет и всяка намеса на великите сили с войски в страната да се смята за окупация.

Трудова България е била за съюз със СССР, но политическите организации, които биха могла политически да изразят тези настроения – Работническата партия и Българския земеделски народен съюз са били в дълбока нелегалност.

Царят излиза от създалата се ситуация уж с „колебанията си”- да се хвърли в обятията на Русия или за „по-малкото зло” – да посрещне немците като съюзници. А всъщност, след срещите му с А. Хитлер и А. Соболев монархът вътрешно е бил вече решил какво да прави.

Това проличава от разговора му с неформалния лидер на буржоазно демократичната опозиция тогава – Н. Мушанов, състояла се на 11 декември 1940 г. На него монархът е подсказал на стария политик какъв е „единственият изход от положението” – съюз с Германия.

В случая има едно любопитно съвпадение. Пет дни след този разговор – на 16 декември 1940 г. А. Хитлер подписва плана „Барбароса” за война срещу СССР. На българските „колебания” е трябвало да се сложи край. И отвън , и отвътре!

Така, докато във външната си политика българският фашизъм е демонстрирал някакви колебания, не е имало нищо подобно във вътрешната – на 24 декември е гласуван антиеврейският Закон за защита на нацията, а на 29 – Закона за организирането на българската младеж. Създава се поредната младежка фашистка организация „Бранник”. Разбира се и тя по нацистки образец.

Три дни след това – на връх новата 1941 г. Б. Филов отново е на среща с А. Хитлер и Й. фон Рибентроп. От нея той се връща напълно убеден в необходимостта от присъединяването на родината ни към Пакта. Царят е знаел за това и разиграва малък театър пред своя министър-председател.

Най-напред, цяла седмица след завръщането на своя министър-председатал цар Борис III не кани Б. Филов на задължителната в такива случаи аудиенция, а когато най-после на 8 януари тя се състои, между двамата се разиграва драматична сцена.

Царят бурно реагира на изказаната от Б. Филов позиция за незабавно подписване на Пакта, но Б. Филов спокойно и – както сам казва – „аргументирано обяснява ,защо трябва да вървим с Германия”.

Царят всъщност виртуозно изиграва своя етюд в тази сцена. Той отдавна е взел решението си за Пакта; за него въпросът вече не е бил дали, а кога и как България да се присъедини към него.

Да влияе върху времето за подписване цар Борис III вече не е могъл; А. Хитлер е дал срок – до пролетта, когато Вермахтът трябва да премине или през Югославия, или през България, за да помогне на соя приятел Б. Мусолини, затънал в срамна позиционна война в малката Гърция.

Но българският монарх е имал някаква свобода за действие относно начина на подписването. И той е решил – навлизането на Вермахта в страната да стане в деня и в часа на подписването на Пакта. Освен това София е трябвало да бъде обявена за открит град, т.е. немските войски е трябвало да я заобиколят в марша си към Гърция.

Впоследствие първото условие на царя е изпълнено; второто – не. То не е било толкова необходимо. За Кобурга е било важно първото, което е могло да послужи за алиби, ако Германия все пак бъде отново бита в очертаващия се световен конфликт.

Това алиби е било необходимо на царя, за да се представи за жертва на германския натиск пред света, пред буржоазната англофилска опозиция и пред собствения си русофилски настроен народ. По този начин цар Борис III ловко е натикал своя енергичен министър-председател в капана – при загуба на войната от Германия Б. Филов е трябвало да бъде изкупителната жертва за пред всички.

Но професорът по археология Б. Филов непоколебимо е вярвал в германската победа. Той не само е бил за включването в Пакта, но е искал на всяка цена това да стане с неговия подпис. Защо ли?

Отговорът е прост – така Б. Филов се е бетонирал на премиерския си пост и всеки опит за евентуалната му смяна би се изтълкувал от немците като враждебен акт срещу тях. Професорът си спечелва традиционно така страстно желаната от българските политици външна подкрепа.

След разговора на царя с Богдан Филов пътят на България към Оста е открит. На 20 януари, скрито от обществеността, Министерският съвет с пълно мнозинство взема съдбоносното решение България отново да стане сателит на Германия. Този път не на кайзерова, а на нацистка Германия.

Възползвайки се от това решение цар Борис III в края на януари дава съгласието си в България да се настани т.нар. Дивизия за специални поръчки „Бранденбург”, директно подчинена на шефа на Абвера адмирал Канарис.

За да предотврати включването на България в Тристранния пакт – чак през февруари се активизира и англоамериканската дипломация. Но вече е много късно. Дали е било от неопитност?

Американците благосклонно приемат обяснението на монарха за невъзможността на страната да се противопостави на немците. Но воюваща Великобритания е непреклонна и нейният дипломатически представител Рендел предупреждава, че българите скъпо ще платят за своята подкрепа на нацистка Германия.

Своето мнение изказва и буржоазно-демократичната опозиция – парламентарна и извънпарламентарна : като не може да се попречи на немците да минат през България това да станело ,но без договорно обвързване с тях.

Б. Филов сумира оформилите се три позиции спрямо настоятелното искане на немците. Според първата ( тази на англичаните) България трябва да окаже военна съпротива на Вермахта без оглед на преките последствия за нея . Б. Филов категорично отхвърля подобен вариант.

Той отхвърля и втория вариант – този на легалната опозиция в страната. Да бъдат пуснати немците в страната без договор означава – според Б.Филов – нейната окупация. Отхвърля го и цар Борис III , който в този случай не би бил нищо повече от фигурант, пленник в собствената си страна.

Остава третият, приет и от двамата, вариант: включване на България в Тристранния пакт и посрещане на немците като съюзници.

Това, между впрочем, е варианта на прогерманската българска буржоазия и цялата нейна пронацистка политическа клика.

И така, през февруари 1941 г. всичко за подписването на Тристранния пакт е готово. Подготовката е завършена. Следва самото подписване, което е планирано да стане на 1 март във Виена.

За този съдбоносен акт са поканени проф. Б. Филов – министър-председател и Ив. Попов – министър на външните работи. Отив само Б. Филов, защото Ив. Попов дипломатически се разболява.

За заминаването на българския премиер А. Хитлер изпраща личния си самолет…

В 12,30 часа на 1 март 1941 г. във Виена с подписа на Б. Филов България вече и де юре става член на Тристранния пакт,а с това и сателит на нацистка Германия. Един час преди това нетърпеливата хитлеристка армия е започнала преминаването си през територията на новия си съюзник – Царство България, за да помогне на другия си съюзник – Италия в нейната агресия срещу Гърция.

От 1март нататък следват три месеца на драматични събития, както в страната, така и в Европа. Всъщност те следват естествения си път.

В Народното събрание Б. Филов е посрещнат от правителственото мнозинство, т.е. от депутатите-фашисти с овации, с „ура” и химна на Царството – „Шуми Марица”. Това мнозинство ще вика „ура” и пак хорово ще изпълнява този химн и на 13 декември 1941 г., когато обявява война на Великобритани и на САЩ…

Против подписването на Пакта гласуват 17 депутати от иначе разноликата опозиция – демократи, земеделци и комунисти. На 6 март в своя декларация Българската работническа партия решително осъжда предателския акт на пронацисткото българско правителство.

Покрай влизането в Тристранния пакт е подписана и спогодба за търговско-икономическо сътрудничество, чрез която хитлерова Германия в следващите три и половина години ограбва България. Освен това страната е превърната в логистичен център на хитлеристката военна машина на Балканите, който действува до 9.09.1944 г. в услуга на т. нар. „източна кампания” на Вермахта.

За да успокои общественото мнение и традиционно силните русофилски настроения на народа монархофашисткото правителство пуска слуха, че скоро и СССР ще стане член на Тристранния пакт, въпреки, че както СССР, така и САЩ и Великобритания реагират остро срещу българското членство в Пакта – на 3 март Великобритания скъсва дипломатическите си отношения с България.

На 6 април , след отказа на Югославия да подпише Тристранния пакт, Вермахтът нахлува в нея и за една седмица я ликвидира. Това забавя хитлеристката агресия срещу СССР с 40 дни – безценна помощ за неговата защита.

След това – какво стана в света, в Европа и България е известно. Известно е защо имаше Нюрнбергски процес, защо имаше процеси срещу фашистите в цяла Европа. И естествено – защо имаше Народен съд и в България.

Известно е и кой и как спаси Родината ни от трета национална катастрофа, превръщайки я от Царство в Народна република…

Стани приятел във facebook и препоръчай на своите приятели

ПОДХОДЯЩА МУЗИКА ЗА ЛЮБИТЕЛИТЕ НА ЙОГА

ПРИЯТНА МУЗИКА ЗА ВАШЕТО КАФЕНЕ, БАР, РЕСТОРАНТ, СЛАДКАРНИЦА, ДОМ