Става все по-необходимо в наши дни истината да бъде защитавана, да се помни и знае. Това е необходима дан и за поколенията, които са я сътворили, и за духовното здраве на народа. Погребалните агенти на лъжата трябва да бъдат разобличавани навреме и да не се чака това да свърши справедливият съд на историята.

Задачата, отнесена към днешния ден, не е непосилна въпреки навеите от голи отрицания и вонящите локви от полуистини. Според силите си и аз се опитвам да го направя. Въпреки конкретните наплевателства на войнството на Джордж Сорос, въпреки тежките портфейли на „Америка за България“, въпреки зловонния съсък на Дойче веле и Свободна Европа в дните, предхождащи 9 септември, макар че в техния календар почивен ден в това отношение няма. Впрочем, те отдавна са ясни и изчислени за честните и мислещи хора на България. И те самите, и артилерийската им подготовка за всеки предизвестен щурм на позициите на историческата правда. Заради посредствената им едноплановост обаче би било погрешно 80-годишнината на 9 септември да се разглежда разкъсано от онова, което наричаме разгул на десния популизъм и неофашизъм. Не че той е нещо по-различно от запенените от ненавист речитативи на членовете на разни Атлантически съвети и форуми, а защото е доказателство за продължаващите и несвършващи процеси на криза в българското общество, породени от реставрацията на капитализма и отдавна обяснената от философи уродливост на обществено-икономическите отношения при него.

След 1989 г., когато започна осъществяването на реставрацията, зад димната завеса от заместващи понятия като „приватизация“, „пазарни отношения“ и „пазарно общество“, с които партийните перестроечни пропагандисти успяха да скрият гримасата на историята, като изкусна вещица тя съумя най-напред да прикрие очертанията на бъдещото господство на финансовия капитал, който, както е известно, е майка и баща на бастарда, наречен фашизъм. Днес с трезва яснота можем да се огледаме, защото все по-разчитаеми и понятни стават механизмите, от които бе сглобен т. нар. преход, който успешно въздигна разделителната стена между скорошните социалистическите реалности и забравеното и уж завинаги погребано минало.

Както се оказа, инструментариумът на новоговора и заместващите понятия бе повече от необходим. И ако перифразираме Сартър – ако го нямаше, той трябваше да бъде измислен. Най-подготвени се оказаха съответните институти за социални теории за управление на обществото като „Тависток“, Корпорация Ренд и др. За новите поколения, както и за преформатирането на по-старите, бяха ушити новите дрехи на капитализма. Това бе направено по известната и вече спомената кройка – приватизация, пазарни отношения и пазарно общество, с които той трябваше да бъде преоблечен.

Този процес не бе особено скоростен, защото не всички в Българя бяха наивници. Съпротива имаше, трезви гласове не липсваха, но овладяването на медиите в много отношения се оказа решаващо за крайния резултат. Беше време разделно наистина и общественото съзнание боледуваше. Сред многото горчиви лекарства, които му се предлагаха, бе пробутано и хапчето на антикомунизма като средство за овладяване на стресирания народ. Чак по-късно се разбра, че чрез изблиците на ярост то имаше парадоксалното свойство да приспива познанието и интелигентността. В суматохата мнозина забравиха, че именно чрез антикомунизма можеше да бъде открита същността на обикновения, както го определи още Михаил Ром, фашизъм. И когато някои все пак прозряха истината, се възприе курсът към знак за равенство между комунизъм и фашизъм под обединяващото ги понятие „тоталитаризъм“. Въобще, както казваше един Радичков герой, „араламбенето му е майката“. Ной кой да ти хай?!

Историческият ревизионизъм набиваше обороти, особено след перестроечните процеси в СССР и последващото негово рухване. Появиха се междинни теории, които доказваха, че всъщност общото между комунизма и фашизма е тяхната антибуржоазна същност. За аргумент се използваха дори социалистическите корени на движението на Бенито Мусолини в Италия, както и антиплутократичните речи на Адолф Хитлер. Тезата за насилието като техен общ родов белег имаше голямата цел да омаловажи антифашистката борба и същевременно да прикрие твърде изобличителната прилика между фашизма и колониалната практика на западните демокрации, които усилено пропагандираха и налагаха т. нар. либерална демокрация и първенството на човешките права. Сякаш не те, а някакви пришълци от космоса бяха сътворили планини от кости и реки от кръв в колониалните територии, а и навсякъде по света.

Битката срещу фашизма, срещу режимите, които го олицетворяваха в Източна Европа, вече се представяше – отначало плахо, а по-късно все по-настоятелно, едва ли не като комунистическа измислица: партизаните ставаха погромители на мандри, криминални елементи и шумкари; антифашистите – агенти на Москва, докато адептите на фашизма като идеология и практика приемаха мъченическия образ на невинно пострадали от комунизма. Дори за поет от световна величина като Никола Вапцаров бе организиран „трети разстрел“, а само преди месеци бе нарязан и Паметникът на Съветската армия в София, а в Пловдив общинският съвет вече е открил обществена поръчка по остойностяването на бъдещо премахване на „Альоша“ от Младежкия хълм в града. И всичко това под погледа на една все по-инертна и индиферентна маса от „едноизмерни хора“ според определението на австрийския писател Роберт Музил.

Допускам, че някой от заклетите отрицатели на истината, ако прочете всичко написано дотук, би казал, че няма начин това да не е излязло изпод перото на бивш партиен секретар поради едва ли не партийната му обусловеност. Бързам обаче, макар и подведен от емоционалното си предположение, да повдигна щората на отворения прозорец на душата си. Това отрицателят, най-често ренегат, навярно би определил като признак на слабост, а екзекуторът от „третия разстрел“, когото едно стадо овце спаси за демокрацията, би определил като поза. За разлика от тях обаче аз никога не съм членувал и не съм бил кандидат за член на БКП, което не изтъквам като особено достойнство, а само като контрапункт на ренегатството, на моралното пораженчество и нагаждачество. Не без гордост мога да кажа, че моят хляб е бил честен, че 15 години, 3 месеца и 27 дни с омаслените ръце на локомотивен машинист съм посягал към белия лист, а върху книгите, които съм похващал в престоите по гарите, съм оставял неизтриваемите отпечатъци на големите си работнически ръце; че не съм изохкал дори, когато стихосбирката ми „Хляб“ бе изгорена в пещите на всеподозрителния остракизъм и отчуждението под зоркия поглед на сивите шинели на Шесто управление на ДС. Ведно с мечтите ми за правда, ведно с вярата ми, че наред с материалните блага имам право да създавам и духовни ценности – така както ги разбирам и така както ги чувствам.

Не се представям обаче за герой с късна дата. Пиша всичко това, за да обоснова твърдението си, че хулителите на 9 септември, дал начало и тласък на вярата на народа ни за нов живот и за един по-добър свят, твърде често имат общо комунистическото минало, което, уви, обуславя и антикомунистическото им настояще. Това са те, които непрестанно изливат заразата на отровната си кръв в душите на младите не знаещи или вече не искащи да знаят истината. Преповтарят ги екраните на телевизии и безчет микрофони. И те, довчерашните възторжени комсомолци, преподаватели по научен комунизъм, служители на службите, историци под наем, безсъвестници, измекяри и лъжци, след толкова натрупани грехове и предателства, завързани на чужда ясла марионетки, бивши правоимащи с потни длани посочват с кривия пръст на Юда и отрицанието 9 септември – деня на дълбоко изстраданата победа в неравната борба с човеконенавистния расистки нов световен ред. В тази борба от 1941 до 1945 г. паднаха убити 9140 партизани и 20 700 ятаци. Изгорени бяха 2139 къщи, 31 250 души бяха въдворени в концентрационни лагери. Не искам да говоря за осребрените отрязани глави, за кървавите пари на властта, поощряващи разгула на фашизма.

И какво загърбват, като не признават и отричат представителите на „златната младеж“ и бодрата комунистическа смяна? Говорещите глави като Иво Инджев, Огнян Минчев, Евгений Дайнов, Красен Станчев, Кънчо Стойчев, Андрей Райчев, грантоеди на „Америка за България“ и Отворено общество“? Бивши и настоящи властници през годините като Росен Плевнелиев и Иван Костов, Бойко Борисов, попутчици на антикомунизма като Красимир Велчев, Цецка Цачева и Лиляна Павлова… Списъкът няма край – тяхното име е легион.

Както пише Шатобриан, свидетел на една друга Реставрация, за Талейран и Фуше, когато застъпват на служба при Луи Осемнайсети, „порокът е опрян на предателството“. Като пример за всички ренегати и те тогава най-много от всичко са мразели Наполеон и Републиката, на която са служили. Така че я се опитай да кажеш нещо добро за Тодор Живков и България при неговото управление – нашите тайлерановци и фушета ще ти издерат очите. И няма да им мигне окото.

А родината ни за 45 г., особено след 1956 г., при Тато достигна невиждани и немислими днес върхове в своето развитие. От ограбена селска държава България се превърна в незаобиколим фактор в международното разделение на труда в такива сектори на производството, като енергетика, машиностроене, електроника, химия, земеделие… Тогава в БДЖ никой не би допуснал дори мисълта, че пътници могат на ръце да маневрират вагони, защото няма локомотив. Всичко имаше – и неудачи, разбира се, но най-голямото богатство на социалистическа България, бе завидният индустриален и научен интелект, създаден от потенциала на 650 000 души с висше образование – инженери, лекари, учители, проектанти, агрономи, дейци на българската наука и култура.

Неотдавна посетих територията, която все още е владение на БАН, по-точно Института по органична химия. И в паметта ми изплуваха образите на знаменити български учени и личности в областта на тази сложна наука – химията. Припомних си имената на академиците Георги Близнаков, Богдан Куртев, Йордан Малиновски, Евгений Будевски… И понеже споменах Тодор Живков, а 5 август, както и 7 септември – дните на неговия упокой и рождение, попаднаха в обсега на принудителната ваканция на вестника, не искам да пропусна непременно да го спомена с добра дума заради доброто, което е направил не на мен лично, а на България.

Има един почти неизвестен факт – твърде любопитен, и той е свързан с територията на БАН. Там една до друга са сградите в т. нар. каре на химиците: Институтът по неорганична химия, Институтът по органична химия, който споменах; Институтът по фотопроцеси, както и Институтът по физико-химия. На всеки от по-горе споменатите учени Тодор Живков с държавнически размах и разбиране за значението на научната област, в която работят, е построил по един институт! Огромната инвестиция на държавата многократно е била изплатена с научната продукция на тези институти с пряко отношение към възхода на икономиката на Народна република България. Химическата промишленост и производство на калцинирана сода, на стъклопроизводство, уви, вече почти ги няма. Те бяха харизани за дребни пари и комисиони заради панацеята, наречена приватизация. Сега дори произведеното вино наливаме в бутилки чуждестранно производство. За производството на химически торове не искам и да отварям дума. Няма го „Химко“, няма го АТЗ – Стара Загора… Нямо го и акад. Георги Близнаков да зададе най-отрезвяващия за българина въпрос: „Накъде, човече?“. Той беше член на редакционния съвет на „Зора“. Слушал съм го прехласнат в далекобойните, изпреварващи бъдещето негови разсъждения. Свидетел съм на пълната му увереност, че най-значимото събитие за България през 20 век е 9 септември 1944 г. И че годините на социалистическото съзидание са върхът в 1300-годишната история на България. Академик Георги Близнаков, царство му небесно, не си хвърляше думите на вятъра. Като истински учен никой не го е запомнил да слага необосновани резолюции.

Много неща още могат да се припомнят и напишат за този голям ден в българската история – 9 септември. Но истината е една и тя трябва да се помни и брани. За да знаят поколенията на многострадалното ни Отечество правдата за бедствието, което ни сполетя с пришествието на онази напаст от марокански скакалци и ренегаДи. И като принос към речника за „едноизмерни хора“ и думи искам да поясня: ренегаДи стават ренегатите, когато на човек му се заповръща от тях.

Честит празник!

• Нашата медия използва изображения създадени от Изкуствен Интелект.

Четете неудобните новини, които не можеме да поместим тук поради фашистка цензура в нашия ТЕЛЕГРАМ КАНАЛ.

Абонирайте се за нашия Телеграм канал: https://t.me/vestnikutro

Влизайте директно в сайта.

Споделяйте в профилите си, с приятели, в групите и в страниците. По този начин ще преодолеем ограниченията, а хората ще могат да достигнат до алтернативната гледна точка за събитията!?

#thesofiatimes