БЛОГ

Избрах спокойствието пред любовта

Published

9 months ago

January 29, 2026

Author

На 37 години съм и съвсем съзнателно избрах ролята, която шеговито наричам „самотната леля с парите“ в семейството.

Това не беше импулсивно решение, нито поза, нито бягство по модерна линия. Беше извод. Извод, до който стигнах след поредица от любовни разочарования, които не ме оставиха съкрушена или отчаяна, а по-скоро дълбоко изтощена.

Само преди шест месеца бях на крачка от брак. Имахме определена дата, ясни планове, семействата ни вече живееха с мисълта за сватбата. Всичко изглеждаше подредено, логично, „както трябва“. Животът ми изглеждаше стабилен и предвидим. И точно три месеца преди сватбата годеникът ми си тръгна. Без драми, без дълги обяснения. Няколко дни по-късно разбрах, че е заминал с най-добрата ми приятелка. Днес двамата живеят заедно в Испания и явно са започнали нов живот.

Това не беше първото ми разочарование. Преди него имах още две сериозни връзки и и двете приключиха по сходен начин. Моделът винаги беше един и същ. В началото мъжете бяха впечатлени от мен – от независимостта ми, от професията ми, от факта, че знам какво искам и не се страхувам да го следвам. С времето обаче това, което първоначално ги привличаше, започваше да ги притеснява.

Започваха да ги дразнят натовареният ми график, решенията, които взимах сама, фактът, че печеля добре и не разчитам на никого. Аз съм лекар – кардиолог – и през целия си живот съм се издържала сама. Никога не съм имала нужда някой да ме „спасява“. Очевидно за някои хора това се оказва прекалено.

В една от връзките ме обвиняваха, че работя твърде много. В друга – че не съм имала нужда от партньора си. Винаги се стигаше до едно и също: първо възхищение, после несигурност, след това напрежение и конфликти. Опитвах се да бъда по-разбираща, да отстъпвам, да обяснявам. Опитвах се да забавям темпото, да се нагодя, да съм „по-малко“. Но никога не беше достатъчно.

Накрая винаги стигах до една болезнена точка – започвах да се чувствам виновна, че съм себе си. Че съм амбициозна. Че съм самостоятелна. Че не се вписвам в нечии представи за удобна жена.

След предателството на годеника ми и най-близката ми приятелка просто нямах сили да опитвам отново. Не защото съм изгубила вяра в любовта като идея, а защото не исках отново да вървя по същия път и да плащам същата цена. Реших да спра. Реших да не се насилвам повече да търся нещо, което всеки път ме наранява по различен начин.

Спрях да търся партньор и започнах да живея живота си без това постоянно напрежение и очакване. Днес съм леля на племенниците си – глезя ги, грижа се за тях, разхождам ги, купувам им подаръци и присъствам в живота им по начин, който ми носи радост. Работя, пътувам, живея спокойно и без чувство за вина.

Нямам съпруг, но имам стабилност.
Нямам деца, но имам вътрешен мир.
И поне за момента това ми е напълно достатъчно.

И все пак си задавам въпроса, който искам да задам и на вас: трябва ли човек да продължава да „се бори за любовта“, дори след толкова разочарования, или е напълно нормално и достойно да избере спокойствието, свободата и себе си?

Иван Велинов

Related Topics:#thesofiatimes featured life trending блог иван велинов култура лайф

Up Next

Тишината след затворената врата

Don't Miss

Документ за мълчание

БЛОГ

🇧🇬🤔👎 „ПРИБИРАМЕ СЕ В БЪЛГАРИЯ. ЗАВИНАГИ.“

Published

2 months ago

September 1, 2026

Author

Преди няколко години това беше мечтата на много българи в чужбина. Днес обаче виждам нещо различно.

Хора, които се върнаха в България, започват отново да стягат куфарите. И причината не е просто „по-висока заплата“.

Когато си живял дълго в чужбина започваш да приемаш за нормално неща, които в България постепенно започват да ти липсват. Ред. Правила. Работещи институции. Сигурност.

Предвидимост. И най-вече започваш да гледаш по друг начин на парите.

Защото няма значение само колко получаваш. Важно е колко ти остава след наема, храната, сметките, горивото и всички останали разходи. А с поскъпването през последните години и преминаването към еврото усещането за много хора е едно и също: цените растат, а доходите не успяват да ги догонят.

И тогава идва неприятното сравнение: „Ако ще плащам почти европейски цени, защо да приемам българския стандарт на услуги, институции и сигурност?“ Това е моментът, в който човек започва да разбира нещо.

Не се връщаш в чужбина само заради парите. Връщаш се заради начина на живот, към който вече си свикнал. Не защото не обичаш България. А защото след години в чужбина започваш да имаш друга представа какво означава нормален живот. И когато веднъж си свикнал с това, връщането назад понякога се оказва много по-трудно, отколкото си си представял.”

Споделете мнението си в коментарите! 👇

СЪВЕТИ ЗА РОДИТЕЛИТЕ

ПРИКАЗКИ ЗА ДЕЦА

ПЕСНИ ЗА ДЕЦА

ПРИЯТНА МУЗИКА ЗА ВАШЕТО КАФЕНЕ, БАР, РЕСТОРАНТ, СЛАДКАРНИЦА, ДОМ

БЛОГ

Страхотно си беше

Published

2 months ago

August 28, 2026

Author

София, октомври 1985 г.

Ех, какви времена настанаха!

Карам си Ладата из София, касетофонът дъвче една презаписана касетка, а аз съм тръгнала към „Петте кьошета“ все едно лично ме чакат там.

Облеклото, разбира се, е контрабанден внос. Не питайте откъде. Подплънките на якето са подсилени допълнително — при по-рязък завой първо влизат те, после аз.

Кожената гривна ми я направиха по поръчка. Такава няма в ЦУМ, няма в Кореком, няма и да има.

Косата — захарна вода, тупиране и вяра в бъдещето. Стои като бетон. Вятърът не я мести. Само дъждът може да я свали от власт.

Коланът е задължителен, погледът — все едно слушам нещо, което още не са разрешили по радиото.
Само едно ме притеснява: да не завали и да няма пчели наблизо.

При толкова захар в косата до „Петте кьошета“ мога да пристигна с цял кошер.
Иначе за октомври си е доста топло.

Айде, че трябва да връщам касетката. Записана е от приятел на приятел и утре я чакат още трима.

Споделете мнението си в коментарите! 👇

СЪВЕТИ ЗА РОДИТЕЛИТЕ

ПРИКАЗКИ ЗА ДЕЦА

ПЕСНИ ЗА ДЕЦА

ПРИЯТНА МУЗИКА ЗА ВАШЕТО КАФЕНЕ, БАР, РЕСТОРАНТ, СЛАДКАРНИЦА, ДОМ

БЛОГ

Никога не влизайте в конфликт с хора около петдесет.

Published

2 months ago

August 23, 2026

Author

Никога не влизайте в конфликт с хора около петдесет.

Те са от друго тесто.

Семействата им ги научиха на почти всичко необходимо, още преди да са тръгнали на училище. На пет години мнозина вече носеха ключ от вкъщи на врата си. На седем можеха сами да си приготвят истинско ядене, а на девет бяха напълно самостоятелни. Всяка лятна сутрин изчезваха навън веднага след изгрев и се прибираха чак когато светнат уличните лампи.

Пиеха вода директно от градинския маркуч, ядяха плодове, без да ги мият, скитаха из горите и някак винаги намираха пътя към дома без GPS, мобилни телефони или споделяне на локация. Знаеха как да запалят огън, да пекат картофи или царевица в жарта, да превържат ожулено коляно с каквото намерят наоколо, да си ремонтират велосипеда сами и да изкарат целия следобед с един сандвич, увит в хартия.

Състезаваха се с велосипеди без каски, строяха рампи от шперплат, играеха на “ръбче” по тротоарите, футбол по улиците, “шмайзер”, “Стражари и апаши”, фунийки и още десетки игри. Катереха се по дърветата и решаваха споровете си лице в лице, без нужда от групови чатове.

Четяха истински книги – от онези с хартиени страници, които нямат нужда от зареждане на батерия.

Те все още могат да смятат наум, помнят телефонни номера, поправят вещите си, вместо веднага да ги изхвърлят, мислят критично и стигат до изводи, без да гледат видео с инструкции. Ние сме последните, които можем едновременно да върнем рутера към фабрични настройки, да запалим печка с мокри дърва и да намерим адрес само по обяснението: „След старата фурна, втората пряка вдясно.“

Обучени сме да оцеляваме без интернет, инструкции, психологическа подкрепа и батерия над 20% 😁 Наистина опасно поколение. Пазете се!

Атанас Ленков

Споделете мнението си в коментарите! 👇

СЪВЕТИ ЗА РОДИТЕЛИТЕ

ПРИКАЗКИ ЗА ДЕЦА

ПЕСНИ ЗА ДЕЦА

ПРИЯТНА МУЗИКА ЗА ВАШЕТО КАФЕНЕ, БАР, РЕСТОРАНТ, СЛАДКАРНИЦА, ДОМ