БЛОГ

Избрах спокойствието пред любовта

Published

7 months ago

January 29, 2026

Author

На 37 години съм и съвсем съзнателно избрах ролята, която шеговито наричам „самотната леля с парите“ в семейството.

Това не беше импулсивно решение, нито поза, нито бягство по модерна линия. Беше извод. Извод, до който стигнах след поредица от любовни разочарования, които не ме оставиха съкрушена или отчаяна, а по-скоро дълбоко изтощена.

Само преди шест месеца бях на крачка от брак. Имахме определена дата, ясни планове, семействата ни вече живееха с мисълта за сватбата. Всичко изглеждаше подредено, логично, „както трябва“. Животът ми изглеждаше стабилен и предвидим. И точно три месеца преди сватбата годеникът ми си тръгна. Без драми, без дълги обяснения. Няколко дни по-късно разбрах, че е заминал с най-добрата ми приятелка. Днес двамата живеят заедно в Испания и явно са започнали нов живот.

Това не беше първото ми разочарование. Преди него имах още две сериозни връзки и и двете приключиха по сходен начин. Моделът винаги беше един и същ. В началото мъжете бяха впечатлени от мен – от независимостта ми, от професията ми, от факта, че знам какво искам и не се страхувам да го следвам. С времето обаче това, което първоначално ги привличаше, започваше да ги притеснява.

Започваха да ги дразнят натовареният ми график, решенията, които взимах сама, фактът, че печеля добре и не разчитам на никого. Аз съм лекар – кардиолог – и през целия си живот съм се издържала сама. Никога не съм имала нужда някой да ме „спасява“. Очевидно за някои хора това се оказва прекалено.

В една от връзките ме обвиняваха, че работя твърде много. В друга – че не съм имала нужда от партньора си. Винаги се стигаше до едно и също: първо възхищение, после несигурност, след това напрежение и конфликти. Опитвах се да бъда по-разбираща, да отстъпвам, да обяснявам. Опитвах се да забавям темпото, да се нагодя, да съм „по-малко“. Но никога не беше достатъчно.

Накрая винаги стигах до една болезнена точка – започвах да се чувствам виновна, че съм себе си. Че съм амбициозна. Че съм самостоятелна. Че не се вписвам в нечии представи за удобна жена.

След предателството на годеника ми и най-близката ми приятелка просто нямах сили да опитвам отново. Не защото съм изгубила вяра в любовта като идея, а защото не исках отново да вървя по същия път и да плащам същата цена. Реших да спра. Реших да не се насилвам повече да търся нещо, което всеки път ме наранява по различен начин.

Спрях да търся партньор и започнах да живея живота си без това постоянно напрежение и очакване. Днес съм леля на племенниците си – глезя ги, грижа се за тях, разхождам ги, купувам им подаръци и присъствам в живота им по начин, който ми носи радост. Работя, пътувам, живея спокойно и без чувство за вина.

Нямам съпруг, но имам стабилност.
Нямам деца, но имам вътрешен мир.
И поне за момента това ми е напълно достатъчно.

И все пак си задавам въпроса, който искам да задам и на вас: трябва ли човек да продължава да „се бори за любовта“, дори след толкова разочарования, или е напълно нормално и достойно да избере спокойствието, свободата и себе си?

Иван Велинов

Related Topics:#thesofiatimes featured life trending блог иван велинов култура лайф

Up Next

Тишината след затворената врата

Don't Miss

Документ за мълчание

БЛОГ

Бях позабравил тази прочута българска злоба…

Published

2 months ago

June 27, 2026

Author

Ей, бях позабравил тази прочута българска злоба… или както модерно ѝ казват днес – хейт.

За десетте дни, които прекарах в България, си припомних колко настойчиво може да пробива мозъка. Цените в заведенията, цената на таратора, цената на цацата… Чак да ти се отядат тараторът и цацата, а бирата да ти се отпие.

Само че никой не ви е изпращал телеграма, че сте длъжни да ходите на ресторант. Истината е проста – имаш възможност, угаждаш си. Нямаш – отиваш до магазина, купуваш продуктите и си правиш таратора вкъщи. Само че, докато си на опашката, погледни колко струват продуктите. Виж и сметките за ток, вода, наеми. Провери си фиша за заплата – колко са се вдигнали осигуровките и разходите за труд.

Защо? Защото човекът, който ти сервира този таратор, плаща абсолютно същите разходи – плюс още десетки други, които ти дори не виждаш.

Превърнахте ресторантите и цените им в любимата тема на всяка неизмита уста. Да, неизмита. Качете се в градския транспорт и сами ще се уверите, че хигиената не ни е най-силната страна. Но никой не прави ежедневни анализи защо билетът е по-скъп, защо автомивката вече струва 25 евро, защо всичко поскъпва. Не – най-важното е колко струва тараторът в Слънчев бряг.

И знаете ли кое е най-тъжното?

Никой не е направил толкова силна антиреклама на българското Черноморие, колкото самите българи. Това го умеем без конкуренция. Пионер беше Waлери Симеонов с рупор онова подобие на репортер Лора Стаматис. От известно време ме гони усещането, че са се клонирали…

БЛОГ

Тогава, какъв съм аз?

Published

2 months ago

June 25, 2026

Author

Роден съм бял, което ме прави расист.

Аз съм хетеро и живея с жена, което ме прави хомофоб.

Притежавам къщата си, с всякакви екстри, която ме прави богат собственик.

Обичам гъши дроб, агнешко, свинско, телешко и пилешко, и всеки зеленчук, расъл на кокал, което ме прави привърженик на насилието над животни.

Аз съм християнин и не съм Атеист..

Аз съм на 50, което ме прави вече стар гадняр.

Мисля, без да вярвам на всичко, което ми казват медиите, което ме прави реакционер.

Грижа ме е за българската ми идентичност и култура, което ме прави ксенофоб.

Бих искал да живея безопасно и да видя престъпниците в затвора, което ме прави гестапист.

Карам хибрид на бензин, което ме прави замърсител, щото не е чиста електричка все пак …

Мисля, че всеки трябва да бъде възнаграден въз основа на заслугите си, което ме прави антинационалист и либерален.
Образовах се и съм благодарен на родителите си.

Вярвам, че защитата на държава е дело на всички граждани, което ме прави милитарист.

Правя каквото си искам ,без да преча на другите, което ме прави антисоциален и малоумен.

Пия значи съм Алкохолик.

Пуша цигари, което ме прави наркоман.

Аз съм твърдо за Русия, което ме прави копейка, комунист и всичките там зли неща и страдания на Земята…

Затова благодаря на всички приятели, познати роднини които все още се осмеляват да се мотаят с мен, въпреки многото ми недостатъци…

А наздраве!
😁😁😁😁😁

БЛОГ

Дебилно поколение

Published

3 months ago

June 17, 2026

Author

Стоим с майка ми пред английското посолство в София. Аз съм на 17.

И единственото в главата ми е: не ми се ходи никъде.

Приятели, купони, целият ми свят, всичко е тук.

Майка ми знае, че пуша, но никога не съм палил пред нея. И докато гледам посолството, ми идва най-зрялата мисъл, на която е способен 17-годишен: „Мамка му. Дадат ли ми визата, заминавам. Значи трябва да пропуша пред майка ми.“

Това ми беше големият философски проблем. Келеш, който си няма идея какво го чака.
Е дадоха ми визата, явно щом пиша тези неща сега 🙂

Лондон ме посрещна с урок по реалност. По онова време беше трудно с квартирите. Озовах се в къща с три спални, в която живеехме осем души. В моята стая бяхме четирима. Къщата в която бяхем я бяха взели майка ми и нейният приятел. Чрез техния първи шеф, като гарант. Там живяхме 2 години и половина.

Знам, че много хора са го минали това. Но малцина го признават на глас, срам ги е. Мен вече не ме е.

Първият ми ден в къщата трябваше да си сглобявам рафтове за стаята. Един от хората, с които живеех, ми даде дрил и винтове: „Лесно е, ще се справиш.“ ми каза.

Натискам аз. Винтът не влиза. Натискам по-силно, пак нищо. Ама упорит келеш, бутам с все сила. Добре че дървото беше меко, та поне се захвана нещо.

Вечерта човекът се прибира, аз му се оплаквам, защо ме излъга, че било лесно. Той поглежда дрила и ми се смее: 😂😂😂„Ти си я сложил на развиване, не на навиване.“

Цял ден бях натискал с все сила… в грешната посока.

В България бях виждал само отвертка и чук.😳

Поуката от онзи ден я нося и до днес: упоритостта без правилната посока е просто хабене на сила. Можеш да буташ с цялото си сърце и пак да не помръднеш ако въртиш на грешната страна.
Не бях смотан в онзи ден, просто никой не ми беше показал, че има друг начин. Затова и до днес, преди да натисна по-силно, първо спирам да проверя дали изобщо въртя накъдето трябва.

Това беше Ден 1. Утре, как от тук тръгна всичко. 👇

💬 Спомняш ли си първия път, в който трябваше да се правиш, че знаеш нещо, а нямаше идея? Разкажи, преодолей срама.