БЛОГ

След него

Published

7 months ago

January 31, 2026

Author

Сутринта, в която свалих старото яке от закачалката, разбрах, че вече няма какво да отлагам и няма какво да пазя така, както преди.

Апартаментът беше тих от месеци. Не от онзи мек, утешителен тих, а от празния. От тишината, в която се чува само бръмченето на хладилника и тежките стъпки на съседите отгоре, сякаш минават точно през мен.

На трийсет и осем съм. Работя в малък офис, плащам сметки навреме, пазарувам в същия квартален магазин, в който ходехме заедно, без да мисля за това. Или поне се опитвам.

Мъжът ми отиде при Бог преди година и половина. Не обичам да говоря за него. Не защото ме е срам или защото боли повече, а защото думите тежат. Когато ги изрека, сякаш отново ги нося.

В началото хората идваха. Носеха супи, сладкиши, кутии с храна. Казваха: „Звънни, ако ти трябва нещо.“ После мина време. Дните станаха седмици, седмиците — месеци, и телефонът постепенно замлъкна.

Майка ми живее в друг град. Звъни всяка неделя по едно и също време и пита дали съм яла. Аз винаги казвам „да“, независимо дали е вярно.

Сутрин ставам в шест и половина. Слагам кафето, отварям прозореца, оправям леглото, което вече е прекалено голямо за един човек. Понякога се чудя защо още го оправям.

В гардероба дрехите му бяха там. Всичките. Не ги пипах. Казвах си, че не съм готова, сякаш има точен ден, в който ще бъда.

Работата ми е скучна, но ме държи на повърхността. В осем сядам пред компютъра, в дванайсет изяждам сандвич, без да го усещам, в пет си тръгвам. Това е рамката на дните ми.

Колежките говорят за деца, за почивки, за кредити. Понякога за умора. Аз слушам и кимам, както се кимва на нещо, което няма да те засегне.

Вечер се прибирам, пускам телевизора, без да гледам. Мия чинията, въпреки че е само една. Оставям я да съхне, сякаш са повече.

Една сряда се прибрах по-рано. Навън валеше. Коридорът миришеше на мокри обувки и стар прах.

Седнах на пода пред гардероба. Отворих вратата и видях якето му. Сивото, с протрития ръкав, който винаги ме дразнеше.

Облякох го. Беше ми голямо и тежко, но познато.

Стоях така и слушах как пералнята центрофугира. Шумът беше равен, почти успокояващ. В този момент разбрах, че ако не направя нещо, ще остана точно там — на пода, в чуждо яке, без да мърдам.

На следващия ден взех кашони от магазина. Продавачката ме погледна странно. Казах, че се местя. Не знам защо излъгах, но така беше по-лесно.

Започнах с чорапите. После с ризите. Слагах ги внимателно, сякаш ще се върне и ще иска точно тях.

Когато стигнах до якето, ръцете ми се разтрепериха. Седнах пак на пода.

— Извинявай — казах на глас.

Не знам на кого го казах. Може би на него. Може би на себе си.

В събота дойде сестра ми. Донесе домашна баница и две кутии за съхранение.

Помогна ми да подредим. Не ме питаше нищо. Само сгъваше дрехите бавно и сигурно.

Когато изнесохме чувалите до контейнера, усетих как гърдите ми се свиват. Капакът издрънча силно, почти обвинително.

Прибрах се и апартаментът изглеждаше различен. По-празен, но и по-лек, сякаш въздухът най-сетне имаше място.

Седнах на дивана. Телефонът ми светна. Съобщение от стар приятел.

Пита как съм. Не знам защо, но този път му отговорих честно.

Срещнахме се за кафе след работа. Говорихме за глупости. За задръстванията, за времето, за нищо важно.

Той не ме гледаше със съжаление. Това ми хареса повече, отколкото очаквах.

Не се случи нищо специално. Просто си тръгнах по-спокойна, отколкото бях дошла.

Оттогава започнах да излизам повече. Да си купувам хляб от другата пекарна. Да вървя пеша, дори когато мога да хвана автобус.

Една вечер прибрах якето от контейнера. Беше още там. Изпрах го и го дарих.

Не плаках. Само седях и гледах как машината работи, как дрехата се върти и изчезва от полезрението ми.

Понякога нощем още се будя и търся другото тяло до себе си. После си спомням и лежа неподвижно.

Животът не се върна такъв, какъвто беше. Но започна да върви.

Не забравих. Просто спрях да се наказвам за това, че съм жива.

Иван Велинов

Related Topics:#thesofiatimes featured life trending актуално блог иван велинов култура лайф

Up Next

Когато изключих телефона

Don't Miss

Тишината след затворената врата

БЛОГ

Бях позабравил тази прочута българска злоба…

Published

2 months ago

June 27, 2026

Author

Ей, бях позабравил тази прочута българска злоба… или както модерно ѝ казват днес – хейт.

За десетте дни, които прекарах в България, си припомних колко настойчиво може да пробива мозъка. Цените в заведенията, цената на таратора, цената на цацата… Чак да ти се отядат тараторът и цацата, а бирата да ти се отпие.

Само че никой не ви е изпращал телеграма, че сте длъжни да ходите на ресторант. Истината е проста – имаш възможност, угаждаш си. Нямаш – отиваш до магазина, купуваш продуктите и си правиш таратора вкъщи. Само че, докато си на опашката, погледни колко струват продуктите. Виж и сметките за ток, вода, наеми. Провери си фиша за заплата – колко са се вдигнали осигуровките и разходите за труд.

Защо? Защото човекът, който ти сервира този таратор, плаща абсолютно същите разходи – плюс още десетки други, които ти дори не виждаш.

Превърнахте ресторантите и цените им в любимата тема на всяка неизмита уста. Да, неизмита. Качете се в градския транспорт и сами ще се уверите, че хигиената не ни е най-силната страна. Но никой не прави ежедневни анализи защо билетът е по-скъп, защо автомивката вече струва 25 евро, защо всичко поскъпва. Не – най-важното е колко струва тараторът в Слънчев бряг.

И знаете ли кое е най-тъжното?

Никой не е направил толкова силна антиреклама на българското Черноморие, колкото самите българи. Това го умеем без конкуренция. Пионер беше Waлери Симеонов с рупор онова подобие на репортер Лора Стаматис. От известно време ме гони усещането, че са се клонирали…

БЛОГ

Тогава, какъв съм аз?

Published

2 months ago

June 25, 2026

Author

Роден съм бял, което ме прави расист.

Аз съм хетеро и живея с жена, което ме прави хомофоб.

Притежавам къщата си, с всякакви екстри, която ме прави богат собственик.

Обичам гъши дроб, агнешко, свинско, телешко и пилешко, и всеки зеленчук, расъл на кокал, което ме прави привърженик на насилието над животни.

Аз съм християнин и не съм Атеист..

Аз съм на 50, което ме прави вече стар гадняр.

Мисля, без да вярвам на всичко, което ми казват медиите, което ме прави реакционер.

Грижа ме е за българската ми идентичност и култура, което ме прави ксенофоб.

Бих искал да живея безопасно и да видя престъпниците в затвора, което ме прави гестапист.

Карам хибрид на бензин, което ме прави замърсител, щото не е чиста електричка все пак …

Мисля, че всеки трябва да бъде възнаграден въз основа на заслугите си, което ме прави антинационалист и либерален.
Образовах се и съм благодарен на родителите си.

Вярвам, че защитата на държава е дело на всички граждани, което ме прави милитарист.

Правя каквото си искам ,без да преча на другите, което ме прави антисоциален и малоумен.

Пия значи съм Алкохолик.

Пуша цигари, което ме прави наркоман.

Аз съм твърдо за Русия, което ме прави копейка, комунист и всичките там зли неща и страдания на Земята…

Затова благодаря на всички приятели, познати роднини които все още се осмеляват да се мотаят с мен, въпреки многото ми недостатъци…

А наздраве!
😁😁😁😁😁

БЛОГ

Дебилно поколение

Published

3 months ago

June 17, 2026

Author

Стоим с майка ми пред английското посолство в София. Аз съм на 17.

И единственото в главата ми е: не ми се ходи никъде.

Приятели, купони, целият ми свят, всичко е тук.

Майка ми знае, че пуша, но никога не съм палил пред нея. И докато гледам посолството, ми идва най-зрялата мисъл, на която е способен 17-годишен: „Мамка му. Дадат ли ми визата, заминавам. Значи трябва да пропуша пред майка ми.“

Това ми беше големият философски проблем. Келеш, който си няма идея какво го чака.
Е дадоха ми визата, явно щом пиша тези неща сега 🙂

Лондон ме посрещна с урок по реалност. По онова време беше трудно с квартирите. Озовах се в къща с три спални, в която живеехме осем души. В моята стая бяхме четирима. Къщата в която бяхем я бяха взели майка ми и нейният приятел. Чрез техния първи шеф, като гарант. Там живяхме 2 години и половина.

Знам, че много хора са го минали това. Но малцина го признават на глас, срам ги е. Мен вече не ме е.

Първият ми ден в къщата трябваше да си сглобявам рафтове за стаята. Един от хората, с които живеех, ми даде дрил и винтове: „Лесно е, ще се справиш.“ ми каза.

Натискам аз. Винтът не влиза. Натискам по-силно, пак нищо. Ама упорит келеш, бутам с все сила. Добре че дървото беше меко, та поне се захвана нещо.

Вечерта човекът се прибира, аз му се оплаквам, защо ме излъга, че било лесно. Той поглежда дрила и ми се смее: 😂😂😂„Ти си я сложил на развиване, не на навиване.“

Цял ден бях натискал с все сила… в грешната посока.

В България бях виждал само отвертка и чук.😳

Поуката от онзи ден я нося и до днес: упоритостта без правилната посока е просто хабене на сила. Можеш да буташ с цялото си сърце и пак да не помръднеш ако въртиш на грешната страна.
Не бях смотан в онзи ден, просто никой не ми беше показал, че има друг начин. Затова и до днес, преди да натисна по-силно, първо спирам да проверя дали изобщо въртя накъдето трябва.

Това беше Ден 1. Утре, как от тук тръгна всичко. 👇

💬 Спомняш ли си първия път, в който трябваше да се правиш, че знаеш нещо, а нямаше идея? Разкажи, преодолей срама.